Отклонение

Това потвърди мнението на Бърди, че Е. К. Тали е робот-идиот. Ако хуманоидът беше наполовина интелигентен, както се предполагаше, той щеше да тръгне за дома и когато пристигне, да съчини някоя история за летния прилив. Всяко шестгодишно дете на Опал би могло да я измисли. Но Тали сигурно е обучаван лошо и затова може да разказва само истината.

Когато Д’жмерлиа и Калик пристъпиха напред, Бърди изостана, ала сетне също се приближи към ръба. Той знаеше точно какво иска — да бъде изпратен на Опал, у дома, по вълшебния и безопасен път, обещаван от Чакащия.

— Аз бих желал… — започна той.

Не можа да го каже, защото чаената лъжичка започна да вибрира като камбана. Бърди беше убеден, че тя е готова да направи нещо решително и предвидливо отскочи назад. През това време Грейвс започна отново да говори. От тона на гласа му се разбираше, че това е Стивън.

— Преди всичките да се присъединим към другите — каза той, — аз имам още въпроси. За този планетоид и Строителите и защо те се нуждаят от хора и сикропеанци? И къде ще отидем ние? И кой сте вие и каква е вашата роля във всичко това? И какви са трите вида, за които споменахте. Това са въпроси, на които чувствам, че вие можете да отговорите както вероятно никой друг. Затова, ако бъдете така любезен…

Бърди беше сигурен, че на Стивън ще му бъде наредено да млъкне. Но вместо това, Чакащия издаде още един просташки звук, което съвсем обезкуражи Бърди. Чакащия престана да вибрира и замалко увисна неподвижен във въздуха. После се премести малко по-близо.

— Въпроси — промърмори той. На Бърди гласът му прозвуча изтощено, сякаш планираше да отиде някъде другаде и да изкара на спокойствие още една дрямка от шест милиона години, а Грейвс му пречи. — Това е може би… предсказуемо. И не е лишено от основание.

Чакащия продължи да се движи напред, докато накрая фактически почти ги притисна до ръба. Той не докосна никого, но Бърди можеше да каже, че сребристата повърхност е студена, достатъчно студена да смрази въздуха около него. Той го разгледа внимателно, но не можа да разбере от какво е направен. На повърхността му пробягваха вълнички, високи не повече от един или два милиметра. Сигурно Чакащия поне отчасти беше течен. Когато седна на опашката си, Бърди видя, че формата се огъна и се изду на дъното.

— Много добре — каза най-после той. — Ще ти отговоря. Най-добре е, ако започна със собствената си история…

Бърди мислено изстена. На шест милиона години и повече извънземен от всичко друго в целия спирален ръкав, но в някои отношения не по-различен от останалите.

Въпреки предоставения му избор от теми, Чакащия започва да говори за себе си.

Глава 19

Един сигнал дълбоко в мозъка на Ребка му внуши какво вижда в камерата. Никога по-рано не беше виждал нещо подобно на него, но кожата на ръцете му изтръпна, космите по врата му настръхнаха.

— Ханс? — повика го Дариа. — Отместете се. Мой ред е.

Тя го задърпа за ръкава. Тогава нещо в скованата му поза й подсказа, че онова вътре не е обичайно и той няма да се отмести. Тя се притисна по-близо до него и отново надзърна през прозрачния капак на камерата.

Трябваше да мине малко време, за да се адаптират очите й към пониженото ниво на светлината. Но докато зрението й се адаптираше, умът й обяви високо и ясно: „Внимание! Това е камера за стазис! Вътре не трябва да има никаква светлина. Изобщо! Не и докато камерата запазва състоянието на стазис.“ Но какво става вътре?

После, когато видя, всякакво рационално мислене секна. На не повече от три стъпки от лицето й имаше голямо око с диаметър колкото протегнатата й ръка, със спуснат над него клепач. Тази лазурна очна ябълка беше почти затворена. Намираше се върху широка, издута глава в среднощно синьо, широка най-малко един метър. Между раздалечените очи имаше извита нагоре човка, достатъчно голяма да хване и разбие човешки череп.

Останалата част от тялото беше дълга седем метра. На Дариа не й беше нужно да гледа повече.

— Зардалу — думата прозвуча от устните й като шепот, принуден да излезе въпреки нейната воля.

Ханс Ребка се размърда. Тихо произнесената дума го беше извела от транса.

— Да. Кажете ми, че сънувам. Няма такова нещо. Зардалу вече не съществуват.

— И е живо… Погледнете, Ханс, то мърда!

С тази забележка чувството за научно любопитство се върна у Дариа. В спиралния ръкав зардалу бяха изтребени преди много хиляди години. Макар те да служеха все още за галактически плашила всичко около тях беше теория, мит или легенда. Никой не знаеше подробности — нито за тях, нито за тяхната философия, еволюция или навици. Никой не знаеше как сефалоподите, морски някога същества, са могли да оцелеят и да дишат на сушата.

Но Дариа неочаквано разбра, че може да отговори на последния въпрос. Тя забеляза леко вълнение върху голямото тяло. Зардалу сигурно дишат, като използват модификация на техниката, с която си служат обикновените морски сефалоподи за придвижване — само че вместо да поемат и да изхвърлят вода като сепия, зардалу използват същото мускулно действие да поемат и изхвърлят въздух.

А за придвижване?

Тя се вгледа в тялото. Горната му част беше цилиндър със закръглен връх и ленти от гладки мускули по него. Очите и човката бяха разположени около един метър по-надолу. Под човката имаше дълъг вертикален отвор, заобиколен от гъвкава мускулна тъкан. Нямаше никаква разлика в ширината между главата и торса, но под дългия процеп на устата се виждаше огърлица от торбички с кръгли отвори, широки около петнайсетина сантиметра, обкръжаващи цялото тяло. В тях имаше бледосини и с различна големина овални форми. Около главното тяло личеше плетеница от дебели, също бледосини пипала. Те бяха достатъчно здрави за ходене на тях, макар че около най-дебелите им части бяха увити широки ремъци. Две от пипалата завършваха с добре разделени краища.

„Ако тези тънки нишки притежават независим контрол — мислеше си Дариа, — зардалу притежават по-голяма сила да манипулират от човешката… по-голяма от тази на всяко същество в спиралния ръкав.“

Тя изпита тревожно страхопочитание. Зардалу може би я изпълваха с ужас, но в същото време тя знаеше, че са красиви. Тази красота идваше от идеалното съответствие между форма и функция. Съчетанието от мускулна сила и нежно докосване не можеше да не я впечатли. Единствената аномалия беше мрежата, която опасваше горната част на пипалата.

— За какво са онези ремъци, Ханс? — прошепна тя. — Те не могат да служат за физическа опора. Мислите ли, че са предназначени за пренасяне… на малките или на храна и оръжия?

Но Ребка още гледаше вълничките по тялото.

— Дариа, това не трябва да става. Това е невъзможно. Не забравяйте, че това е блок за стазис. Всичко е замръзнало, сякаш времето е спряло. А онова нещо там, вътре, диша… бавно, но достатъчно, за да се вижда. И погледнете онова око.

Тежкият клепач трепна. Докато го наблюдаваха, края на едно дебело пипало се изви няколко сантиметра.

Ребка бързо се отдръпна от камерата.

— Дариа, това зардалу не е в стазис. Може да е било преди няколко часа. Сега то започва да се събужда. Нямам представа колко ще продължи реанимацията, но Говорителя-между трябва да е започнал процеса веднага с нашето пристигане. Той каза, че тук има само две форми и аз предположих, че това сме ние двамата. Но сега разбирам, че това изглежда е означавало два вида. Хора и зардалу. Трябва да се опитаме да го намерим и да го предупредим. Той вероятно няма представа какви са били зардалу навремето.

Ребка обиколи всички камери за стазис и пред всяка се спираше за секунда.

— Всичките са еднакви. И всичките започват събуждат.

Той бързо се върна при модула с храна, взе още замръзнали пакети и ги натъпка в джобовете си. Дариа се чудеше, че в такъв момент той можеше да мисли за храна. Тя си спомни колко гладна беше се чувствала, но в момента не можеше да хапне нищо.