Отклонение

— Ханс! Трябва да се махнем оттук и да се върнем в другата зала… Вятърът става все по-силен.

Циркулацията, създадена от вихъра, се превърна в силен вятър, завихрящ се из цялата зала. Кой можеше да каже колко силен ще стане? Ако продължеше да се засилва, тя и Ханс щяха да бъдат съборени.

Той кимаше, без да се опитва да надвика воя на вятъра. Хванати един за друг, те тръгнаха да търсят завет във входа. На влизане Ребка се обърна.

— Почакайте една секунда! — наложи се да крещи в ухото й, за да го чуе. — Вятърът продължава да се засилва, но ще спре… Погледнете!

Въртящият се въздушен цилиндър се прибираше в себе си. Докато наблюдаваха, от пет метра широчина той се сви на по-малко от една протегната човешка ръка. Ядрото му стана мазно, с мек ръб, черно и толкова тъмно и плътно, че през него не се виждаше стената на залата. Воят на вятъра стана още по-силен. Ушите на Дариа я заболяха.

Тя отиде по-навътре във входа. Силата на вятъра беше ужасяваща. Вихърът ставаше все по-тъмен и по-опасен. Тя се пресегна да дръпне назад Ребка — той надзърташе в залата, макар вихрите да дърпаха косата му и да шибаха тялото му. Пръстите й го сграбчиха за костюма. Воят на вятъра ставаше все по-силен и по-силен.

Тя го дърпаше. Ребка изгуби равновесие и политна назад. Дариа се блъсна в затворената врата.

В този миг всичко спря. Вятърът стихна, звуците замряха.

В залата настъпи пълна тишина. И тогава в неестествената тишина се чу тихо изпукване, не по-силно от това при изваждане на коркова тапа от бутилка. Вихърът смени цвета си, стана кървавочервен и започна да избледнява.

В следващия миг тишината беше нарушена. От изтъняващото ядро на въртящата се колона излезе фигура. Човешка!

Беше Луис Ненда. Цветът на кожата му беше жълто-зелен. Гол до кръста, той ругаеше невъобразимо.

Малката черна чанта, която винаги носеше със себе си, шляпаше по голите му гърди. На две стъпки след него, влачейки се нещастно на шест крака, пристъпваше гигантската сляпа фигура на Атвар Х’сиал.

На Опал те бяха врагове. Ненда и Атвар Х’сиал се бяха опитали да убият Дариа Ланг и Ханс Ребка и Ребка щеше да бъде щастлив да им окаже същата чест.

Трийсетте хиляди светлинни години променяха нещата. Те се поздравиха като отдавна разделени братя и сестри.

— Къде, по дяволите, се намираме? — попита Ненда, когато спазмите в стомаха му престанаха достатъчно, за да може да каже нещо.

— Далеч от дома — каза Ребка.

— Зная това, но къде?

Размениха информация и Дариа научи, че нейното пътуване дотук е било истинско удоволствие в сравнение с онова, което се е случило на двамата новопристигнали.

— Спиране и отново тръгване — каза Ненда. — Тръгване и спиране, по целия път — той шумно се оригна. — Подмятане надолу с главата и в следващия момент обратно. Продължи цяла вечност. Ако имах нещо в стомаха си, петдесет пъти щях да повърна — той замълча замалко. — Ат казва, че и тя се е чувствала така. А вие сте пристигнали толкова леко. Сигурно има повече от един път за идване тук. Ние явно сме пътували във втора класа и сме минали по по-лошия път.

— Но по-бърз — поправи го Ребка. — От вида ви личи, че двамата с Атвар Х’сиал сте напуснали „Глистър“ дни подир нас. Ние мислехме, че сме пътували само няколко минути, но трябва да е било много повече… Не знаем колко дълго бяхме задържани в нищото между преходите.

— Е, аз мислех, че сме пътували седмици — Ненда отново се оригна. — Ох, така е по-добре. Трийсет хиляди светлинни години ли казахте? Това е много далеч от дома. Нека да ти бъде за урок, Ат. Алчността не води до нищо добро.

— Тя може ли да ви разбира? — Дариа гледаше сипаничавите голи гърди на Ненда и виждаше как вдлъбнатинките и възлите потреперват и пулсират в такт с говора му.

— Разбира се. Най-малкото винаги когато използвам приставката. Обикновено в същото време изговарям думите, защото така ми е по-лесно да зная какво искам да кажа. Но Ат всичко разбира. Гледайте. Чуваш ли ме, Ат?

Сляпата глава кимна.

— Видяхте ли. Човек трябва да има вградена приставка, за да може да разговаря с Ат и с други сикропеанци — той погледна гърдите на Дариа. — Обърнете внимание, че не бих искал да видя тези цици обезобразени.

Всякакво съчувствие, което Дариа изпитваше към карелианеца, тутакси се изпари.

— Ако бях на ваше място, Луис Ненда, щях да запазя приказките си за пред съда. Очаква ви официално обвинение, което ще бъде предявено, щом се върнем на спиралния ръкав. Съветникът Грейвс вече изпрати съобщение.

— Обвинение за какво? Нищо лошо не съм направил.

— Вашият кораб стреля по нас — отвърна Ребка. — Вие се опитахте да унищожите „Съмър Дриймбоут“ след летния прилив.

— Опитал съм се да го разруша? — лицето на Ненда бе самата невинност. — Сигурен ли сте, че съм бил аз, капитане, а не три други момчета? Никога не съм чувал за „Съмър Дриймбоут“. И не си спомням изобщо да съм стрелял по нещо. Спомняш ли си да сме стреляли по нещо, Ат? — той млъкна. Сикропеанката не помръдна. — Няма начин. Виждате ли, тя е съгласна с мен.

— Тя също е виновна!

— Искате да кажете невинна.

Лицето на Ребка беше изгубило обичайната си бледност.

— По дяволите! Мисля, че няма да чакам дори да се върнем у дома. Мога да изготвя обвинение срещу вас тук, също както и Грейвс — той пристъпи една крачка към Ненда.

Другият мъж не помръдна.

— В такъв случай, вие сте луд. Много важно! Хайде, арестувайте ме… и ми кажете къде ще ме заключите. Може би ще ме затворите заедно с вашата приятелка тук. Ще ми бъде много приятно. На нея също — той се усмихна и я погледна с възхищение. — Какво ще кажеш, скъпа? С мен ще изпиташ по-голямо удоволствие, отколкото си изпитала с него.

— Ако правите опит да смените темата, няма да мине — Ребка пристъпи напред, като застана на крачка от Ненда.

— Наистина ли искате да видите дали мога да ви арестувам? Опитайте още няколко духовитости като тази.

Ненда се обърна към Дариа и й намигна.

— Виждате ли го как побеснява, когато някой се опитва да постигне мир?

Ненда държеше под око Ребка и на мига отблъсна ръката, която сграбчи китката му. После двамата мъже сплетоха ръце и се втренчиха един в друг.

Дариа не можеше да повярва. Никога по-рано не беше виждала Ребка да изтървава нервите си… А Луис Ненда никога не беше бил нещо друго, освен хладен и циничен негодник. Каква беше причината за това избухване? Напрежение? Умора?

Не. Тя виждаше техните изражения. Те се измерваха с поглед, изпитваха се да видят кой е по-голям мъж.

Значи така се държат хората на примитивните далечни светове. Ако разкаже на Сентинел Гейт, всеки би помислил, че причината е в нея.

Двамата мъже още стояха със сплетени ръце. Дариа се пресегна и дръпна Ребка.

— Престанете! — извика тя. — И двамата. Държите се като диваци.

Те не й обърнаха никакво внимание, но Атвар Х’сиал се пресегна с многоставните си предни крайници, сграбчи ги за кръста, вдигна ги във въздуха, по един мъж във всеки крайник, и без усилие ги отдалечи един от друг. След секунда-две Атвар Х’сиал ги остави да стъпят на краката си, но продължи да ги държи раздалечени.

Сляпата глава се обърна към Дариа, хоботът се разви и издаде тихо съскане.

— Зная — каза Дариа. — Като животни са, нали? Подръж ги още минута-две — тя разпери широко ръце, сякаш раздалечаваше мъжете още повече. Атвар Х’сиал може би нямаше да разбере думите й, но сигурно щеше да разбере тяхното значение.

Дариа отиде и застана между тях.

— Чуйте ме и двамата. Не зная кой от вас е по-глупав, но можете да оставите идиотския си спор за по-късно. Искам да ви кажа само една дума — тя млъкна, очаквайки те да насочат цялото си внимание към нея. — Зардалу! Чувате ли ме? Зардалу.

— А? — ръцете на Луис Ненда още бяха протегнати към Ребка, но се отпуснаха като отсечени. — За какво става дума?

Дариа посочи към входа зад нея.

— Там вътре. Четиринайсет зардалу.