Отклонение

Ребка се обърна нетърпеливо към нея.

— Хайде.

Тя се подчини с нежелание. Беше против инстинкта й да остави нещо толкова ново, за което безброй учени и експерти по културата в спиралния ръкав бяха изразходвали много умствена енергия. Ханс беше прав, като каза, че Говорителя-между може би няма представа какво представляват зардалу, но това беше също толкова вярно и за познанието на хората за зардалу. Съществуваха предположения и теории, но никой не знаеше нищо със сигурност. А тя беше тук с идеалната възможност да изясни фактите.

Само едно нещо я накара да последва Ребка — страхът, който пропълзя по гръбнака й, неканен като капилярен поток от ледена вода при вида на тъмносинята кожа и грамадното тяло. Тя не искаше да бъде сама със зардалу дори и то да не е в съзнание.

Според специалистите хората никога не са срещали зардалу. Голямото въстание е станало преди човечеството да излезе в Космоса. Но може да има и повече подробности от онези, което съществуват в банките данни. Умът й подсказваше, че срещи със зардалу е имало много преди писаната човешка история.

И тези срещи са били кървави и безмилостни. Някога, много отдавна зардалските съгледвачи са следели отблизо Земята, но зардалу са били спрени, преди да могат да я колонизират. Не от действия на тогавашните хора, а от Голямото въстание. При него са били унищожени много интелигентни раси и десетки планети. А Земята се е възползвала от този резултат, без да знае за дадените жертви. Зардалу са били изтребени.

Или почти изтребени.

Дариа усети, че докато вървеше подир Ханс, цялата трепери. Той беше прав. Те трябваше да намерят Посредника и да го предупредят дори и да не бяха сигурни за какво точно го предупреждават.

Достигането до него по принцип трябваше да бъде съвсем лесно. Те бяха влезли в сферата на неговото тяло и не бяха излизали от нея. Следователно трябваше все още да са вътре в Посредника.

Но Дариа не го вярваше. Тя вече не вярваше на сетивата си. Залите с камерите за стазис и зардалу бяха прекалено големи, за да бъдат в Посредника. Строителите контролираха конфигурацията на пространството и времето, което надминаваше най-безумните мечти на сегашните обитатели на спиралния ръкав. Доколкото знаеше, Посредника можеше да е много далеч — на хиляди светлинни години според представите на хората.

Докато вървеше подир Ханс Ребка към двете врати на залата, Дариа погледна зад себе си — същите врати, през които бяха влезли преди по-малко от час. Големите ковчези все още бяха тихи. Но сега тя знаеше тяхното съдържание, знаеше, че тишината е зловеща — тишина, която възвестява предстоящо раздвижване. Тя се почувства странно разтревожена от напускането на залата, дори по-разтревожена, отколкото при присъствието си в нея.

Още щом минаха през първата плъзгаща се врата и след това през втората, Дариа веднага разбра, че инстинктите й не са я подвели. Външността се беше променила. Те излязоха не в безкрайната равнина, където бяха срещнали Посредника, а в една мрачна стая със сиви стени. И вместо празнотата на високите тавани, или плетениците, въжетата, мрежите и параваните на „Глистър“ Ханс и Дариа стояха пред стотици кубове с цвят на слонова кост и размери от такива на малки кутии, които съвсем лесно можеха да се носят под мишница, до по-високи от човек. Кубовете бяха разпръснати по целия под на правоъгълната стая като зарчета, хвърлени от великан.

Нищо не помръдваше. Нямаше никаква следа от Посредника.

За изненада на Дариа, след като Ребка внимателно огледа средата, той отиде напред да погледне в две от кутиите. Бяха една до друга и стигаха до коленете му. Ребка седна на едната, бръкна в джоба си и извади някакъв пакет, отвори го и започна да бели тънкокория плод, който извади от него.

— Още е малко студен във вътрешността — каза Ребка след няколко секунди. — Но не можем да си позволим да бъдем прекалено придирчиви.

— Ханс! Зардалу! Трябва да намерим Посредника.

— Искате да кажете, че ще ни хареса — той отхапа малко парче от плода, сдъвка го и се намръщи. — Не е много вкусен, но е по-добър от нищо. Вижте, Дариа, аз не по-малко от вас искам да намерим Посредника и да говорим с него. Но как? Надявах се да установим, че сме още вътре в него, така че излизайки навън, да го срещнем. Не излезе така. Това място е по-странно от всичко, което някога съм виждал през живота си и мисля, че и на вас не ви харесва. Докато се приближавахме към него, вие видяхте размера на този артефакт. Бихме могли да прекараме останалата част на живота си в търсене на някого, но ако той не желае да се покаже, никога няма да го намерим.

Дариа си представи чудовищната космическа конструкция, която бяха видели през последната част от тяхното приближаване, фините нишки, простиращи се на милиони километри. Ребка беше прав. Конструкцията беше твърде голяма дори да се наблюдава, камо ли пък да се търси нещо в нея. Но идеята да не се търси…

— Искате да кажете, че ще стоите тук и нищо няма да вършите?

— Не. Аз мога да намеря решение, а ако човек не знае какво да върши, най-добре да не върши нищо. Ще седя и ще ям. И вие ще вършите същото — той потупа кутията до себе си. — Точно тук. Вие сте логически мислеща личност, Дариа. Помислете добре. Ние нямаме идея къде е Посредника нито как да го намерим. И не знаем как да излезем оттук… Искам да кажа, че дори не знаем топологията на това място. Но ако питате къде е най-вероятното място да се покаже Посредника, бих ви казал, че е точно тук, където ни остави. А ако ме питате кой е най-добрият начин да прекараме времето си, бих казал, че трябва да вършим две неща: да ядем и да почиваме, и да стоим там, където можем лесно да следим какво става в другата зала, където са зардалу. Всъщност ние би трябвало също да се храним там, но зная, че ако гледам онези ковчези, няма да мога да преглътна нито хапка.

Признаци на психична неустойчивост у Ханс Ребка? Дариа не знаеше дали я одобрява или не. Тя седеше на белия кашон със залепен на едната му страна етикет със снежинки. Капакът беше леко топъл на пипане. Той се огън под тежестта на тялото й съвсем малко — точно колкото да й бъде удобно.

Може би това изобщо не беше признак на слабост у Ребка. Щом не знаеш какво да правиш не прави нищо. Човек би могъл да помисли, че това е нейна философия, на научния работник, живял в кабинет двайсет години. Но вместо да не прави нищо тя изпитваше огромно желание да върши нещо… каквото и да е. Ребка, роденият специалист по изглаждане на конфликти, който беше минал през стотици трудности, той можеше да седи и да си отдъхва.

Дариа взе един хладен жълт плод. Да яде? Яде. Намери го малко недозрял, с трудна за дъвчене зърнеста текстура. Никакви артефакти. Ребка беше прав и за това. Сигурно не бяха докарани чак тук, за да бъдат отровени или оставени да умрат от глад. Само че какво право имаха те да правят някакви допускания за мисловните процеси на извънземните, след като всичко, което се беше случило след тяхното пристигане на Гаргантюа, беше пълна загадка?

Дариа погълна още три парчета от непознатата храна. Стомахът й все още не възразяваше, но тя предпочиташе онова, което ядат, да е топло. Почувства хлад. Потрепери, включи костюма си на по-високо ниво на непропускливост. Дариа беше готова да поиска още плодове, но забеляза, че Ребка се е изправил и се оглежда. Тя проследи погледа му и не видя нищо.

— Какво има?

Той поклати глава.

— Не зная. Само… — Ребка се обърна към далечната страна на залата. — Усещате ли го? Не е въображение. Течение… става по-силно.

Студено течение. Дариа разбра, тя го усещаше от известно време, без да разбира, че е течение. Духаше хладен вятър, разрошваше косата й и огъваше леко костюма й.

— От какво е предизвикано?

Тя знаеше отговора, макар Ханс да клатеше озадачен глава. Дариа виждаше на далечната страна на залата въртяща се фигура — тъмен въздушен цилиндър като мътна вода или стъкло с хоризонтални ивици. Той заформяше вихър, който се простираше от пода до тавана. Тя се изправи и сграбчи ръката на Ребка.