Отклонение

— Това е известно — тялото се изду в основата си и се спусна към равната повърхност, докато сребристата опашка не се прибра в него. — Не се безпокойте. Мястото е пригодено за вашия вид. Тъй като третият е вече на път, вие няма да се нуждаете от стазис 31. Влезте… и яжте, пийте, почивайте.

Сребърният глобус на Посредника се деформира в издуто полукълбо с широк сводест отвор в центъра.

— Влезте — каза отново отслабващият глас. Отворът се премести и застана пред тях двамата. — Влезте… сега.

Ребка изруга и се отдръпна назад.

— Не го доближавайте.

— Не — Дариа тръгна напред. — Аз не зная какво има вътре, но досега нищо лошо не се опита да направи. Ако искаха да ни убият, можеха лесно да го сторят. Хайде. Какво имаме да губим?

— Какво друго, освен живота? — той обаче я последва.

Отворът, в който влязоха, беше пълен със зелено сияние от скрити светлини. Гледан отвън, той би могъл да бъде с всякаква дълбочина. Дариа пристъпи една крачка навътре и разбра, че фактически се намира в малък входен шлюз дълъг три метра. Тя отиде до някаква вътрешна врата, отвори я и пред нея се разкри стая със синьо-сиви мрачни стени и висок таван.

Много висок. Дариа влезе и погледна нагоре. Четирийсет метра до онзи сводест петстранен център? Трябваше да е най-малко толкова… което означаваше, че беше в стая по-висока от външните размери на Посредника. А това беше физически невъзможно. Преди да бе успяла да пристъпи, тя чу тиха въздишка. Сегментите на равния под на стаята пред нея започнаха да се изкривяват и да се издигат. Параваните и мебелите израснаха нагоре като странни растения, излизащи изпод мека, еластична повърхност.

— Място пригодено за нас? Не съм убеден — Ханс Ребка мина предпазливо покрай нея към една излизаща от пода цилиндрична структура. Тя беше с издут горен край и скосени крака. — Това наистина е интересно. Хладилен шкаф и синтезатор на храна. Виждал съм подобен, но не и работещ. Беше в музей.

— Тази технология не е типична за Строителите.

— Сигурен съм, че не е — в очите на Ребка се появи странен израз на объркване. — Ако не се досещах щях да се чудя.

Върхът на цилиндъра беше обвит в тънка мъгла. На повърхността му след миг се появи слой ледени кристали. Ребка предпазливо допря пръст, после го отдръпна.

— Адски студено! — той повиши нивото на непропускливост на костюма си, за да си осигури термична изолация и се пресегна със защитена ръка да издърпа един извит лост в горната част на цилиндъра. С усилие го премести в ново положение. Част от корпуса на цилиндъра се завъртя и разкри вътрешността. Имаше три лавици с наредени по тях запечатани бели пакети.

— Вие сте биолог, Дариа. Познавате ли някои от тези неща? — Ребка бръкна и бързо извади няколко плоски и други гладки яйцевидни пакети и ги постави на скосения като чиния горен край на цилиндъра. — Не ги докосвайте с гола ръка, защото можете да измръзнете. Те наистина са студени. Още не можем да ги ядем, но можете да съобщите на стомаха си, че скоро и това ще стане.

Дариа включи ръкавиците си на пълна непропускливост и отвори един кръгъл пакет. Беше плод, изпъстрен със зелено и жълто с тънка кора и месесто стебло в единия край. Тя го обърна, разгледа структурата и плътността, изстърга тънко парче от повърхността, след това го загря със специалната ръкавица. Когато се затопли, го помириса, опита и поклати глава.

— Не си падам по плодовете, но никога по-рано не съм виждала нещо подобно. Мисля, че и не съм чела. Може да е от свят на Съюза, но не е широко разпространен плод, защото те се отглеждат навсякъде. Наистина ли мислите, че е ядлив?

— Ако не е, защо ще бъде съхраняван тук? Позовавам се на вашата логика, Дариа… ако искаха да ни убият можеха да намерят по-лесни начини. Мисля, че можем да ядем тази и другата храна. Посредника не изглеждаше много щастлив да ни види двамата, защото очакваше някой друг. Но ние също сме част от шоуто. Трябва да бъдем нахранени и напоени. И не се докарва някой от трийсет хиляди светлинни години, за да бъде оставен случайно да се отрови. Моето безпокойство е малко по-различно — той почука изпъкналата страна на цилиндъра. — Аз зная методите на строителство във Фемъс Съркъл и Четвъртия съюз и съм виждал как правят нещата в Сикропеанската федерация. Но това не прилича на тях. То е…

Той беше прекъснат от скърцащия звук на отдавна неизползвани панти. На трийсет метра цялата стена на стаята тежко потъваше в пода. Зад нея имаше друга, още по-голяма стая в средата с дълга редица предмети като необичайно големи ковчези.

Дариа преброи четиринайсет петстенни цилиндри, дълги седем метра, широки четири и високи четири.

— Това вече е технология на Строителите — каза тя. — Съвсем определено. Спомняте ли си Фламбо, близо до границата между Съюза и Сикропеанската федерация? Онзи артефакт е пълен с елементи като тези, някои от тях дори по-големи. Всичките са празни, но са в изправност.

— За какво служат? Никога по-рано не съм виждал неща като тези — Ребка пристъпи предпазливо към най-близкия от четиринайсетте. Всеки от чудовищните ковчези имаше в петстранния си край монтирана прозрачна врата. Той се доближи до нея, избърса прахта с облечената си със защитна ръкавица ръка и надзърна.

— Никой не е сигурен за какво са били предназначени първоначално — Дариа почука по стената на цилиндъра. Чу се глух кънтящ звук. — Но ние знаем, че те могат да се използват за съхраняване на неща почти неограничено дълго — предмети или организми — и предполагаме, че това е главното им предназначение. Във всеки има външно контролирано поле на стазис. Можете да видите бутоните за включване и настройка на другия край. За Фламбо беше измерен ходът на времето във вътрешността. По-бавен е средно шейсет милиона пъти в сравнение с този отвън. Прекарайте едно столетие в някой от онези цилиндри за стазис и ако останете в съзнание, ще имате чувството, че е изминала само една минута.

Ребка изглежда не слушаше. Той още стоеше с лице, опряно до вратата.

Тя го потупа по рамото.

— Хей, Ханс! Елате на себе си. Какво толкова очарователно има там? Нека и аз да хвърля едно око.

Тя се приближи. Съдът за стазис не изглеждаше празен, вътрешността му беше почти тъмна. Дариа видя неясно очертание. Трябваха й няколко минути, за да се адаптират очите й към осветлението вътре и да различи детайлите.

Тя хвана и стисна ръката на Ребка.

— Можете ли да видите какво има вътре? Хайде, ако е интересно, не ме дръжте в напрежение.

Той все още мълчеше, но думите на Дариа и докосването го накараха да се обърне към нея.

Дариа видя изкривеното му лице и намали натиска върху рамото му, сетне свали ръка.

Нищо не можеше да шокира Ханс Ребка. Никога нищо не беше повлиявало върху неговия железен самоконтрол.

Само че сега този самоконтрол беше изчезнал. В очите му бе стаен необясним ужас, какъвто Дариа никога не беше очаквала да види.

Глава 16

След като Атвар Х’сиал беше блъснала Джулиъс Грейвс в Бърди Кили, прекъснала връзката между мозъка и тялото на Е. К. Тали и запратила Д’жмерлиа в концентричните кръгове, Луис Ненда не се колеба.

Сикропеанката излезе от залата с широко отворени външни покрития на крилата. Ненда веднага я последва.

Нека сами се оправят с бъркотията!

Той мълчаливо ругаеше. Нямаше смисъл да крещи. Атвар Х’сиал имаше изненадващо добър слух, но тя не разбираше човешка реч. А когато летеше, феромонната му приставка беше безполезна, защото нямаше шанс необходимите молекули да дифундират до нейните рецептори.

Почти пълната тъмнина във вътрешността на „Глистър“ не беше от никакво значение за Атвар Х’сиал. Нейното зрение с ехолокация работеше толкова добре в абсолютна тъмнина, колкото и при най-ярка слънчева светлина, но за Луис Ненда тъмнината правеше нещата адски трудни. Сикропеанците се движеха с еднаква лекота както в светли, така и в тъмни стаи, стига да има въздух, който да предава звуковите вълни. Но с него не беше така. Той се блъскаше в тъмните стени, оплиташе се в мрежите, препъваше се в опънатите въжета, падаше по стръмните стъпала, без да знае какво ще срещне на дъното. И през цялото време нямаше ни най-малка представа накъде върви сикропеанката. Ненда се съмняваше, че и тя самата знае.