Отклонение

— Екипажите на изследователските кораби наистина са луди. При колонизирането на тази система хората са вършили много неразумни неща. Зная, че кораби са прониквали дълбоко в атмосферата на Гаргантюа и са се връщали… Някои от тях. Но не мисля, че това би било достатъчно, за да се постигне стореното от нас. Ние трябва да сме получили онзи първи тласък от „Глистър“, който ни е изстрелял в средата на вихъра. Когато бях вътре, ми се струваше, че то беше широко само колкото раменете ми. Нямаше място за друг човек, камо ли пък за кораб.

— И аз имах такова чувство. Чудех се къде сте отишли, но знаех, че няма място и за двама ни. Добре. Значи първият тласък е дошъл от гравитацията на „Глистър“, после вторият от преместващото поле в Окото на Гаргантюа. Това ни е запратило направо в главната транспортна система и оттам директно вън от спиралния ръкав. Трийсет хиляди светлинни години, според моите изчисления.

— Чудя се за това. Аз огледах наоколо и можах да видя цялата проклета галактика разпростряна като плоска чиния за хранене… макар че така, както се чувствам в момента, мразя дори да споменавам думата „хранене“.

— И после още един последен преход, за да ни докара тук — Дариа огледа наоколо чак до сегментирания тъмен таван и блестящата равнина на пода.

— Където можем да стоим и да гледаме докато умрем от глад. Още някои идеи, професоре?

— Намират се — умопомрачителното пътуване беше преминало и тя бе способна отново да мисли. — Аз не вярвам, че след като сме докарани чак тук, ще бъдем оставени да умрем от глад. Чакащия ни изпрати, следователно трябва да знае, че сме пристигнали. И макар че това е част от мястото, където живеят Строителите, мога да се обзаложа, че то е пригодено за нас или за същества като нас — Дариа описа с ръка дъга от деветнайсет градуса около пода. — Виждате ли равната повърхност? Това не е естествено за конструкциите на Строителите.

— Ние не знаем по какъв начин мислят Строителите. Никой никога не е срещнал дори един Строител.

— Вярно. Но знаем как строят. Когато човек е изучавал артефакти на Строителите толкова дълго, колкото мен, той започва да си изгражда представа за самите Строители. Човек не може да провери нещата, но той свиква да вярва на инстинктите си. Ние не знаем къде или кога се е развила цивилизацията на Строителите, но аз съм сигурна, че е било в газообразна среда или в космическо пространство. Най-малкото е било място, където гравитацията не е означавала същото, което означава за нас. Строителите работят във всичките три измерения и за тях те са равностойни. Техните артефакти не внушават никакво усещане за „горе“ или „долу“. Равнини като тази обичат хората. Те не се срещат на артефактите. Човек не очаква гравитационно поле близко до единица в конструкции като тази, нито наличието на атмосфера, годна за живот. А погледнете това — тя посочи към тавана, видимо на километри над тях. Вижда се, че той е построен от петстранни сегменти. Това е обичайно за много конструкции на Строителите. Затова мисля, че сме във вътрешността на додекаедър, форма, срещана многократно в артефактите на Строителите. И мисля също, че те просто са добавили плосък под и въздух, и гравитация за същества като нас. Не съм сигурна обаче, че тази равнина е нещо толкова голямо, колкото изглежда. Вие знаете, че Строителите често правят трикове с пространството, които объркват нашето чувство за разстояние.

— Да, така е. Но според мен това място наистина е голямо, независимо какви трикове са приложени.

Ханс Ребка не беше повишил тон, но стомахът на Дариа се сви от неочаквано напрежение. Не се предполагаше Ханс да е нервен. Това беше нейна привилегия.

— Сигурно е голямо — продължи той, — ако можем да съдим по онова нещо.

Той посочи вляво. Отначало Дариа не видя нищо. После разбра, че над морето от трепкащи оранжеви звезди блести постоянна светлина от една по-ярка сфера. Отначало тя беше малка, не по-голяма от сребристо детско топче, но докато я наблюдаваха, тя ставаше все по-голяма и се движеше на нивото на повърхността с постоянна скорост. Нямаше начин да се прецени разстоянието до нея или да се каже дали се търкаля, или се движи по някакъв друг начин.

— Пристига комитетът по посрещането — каза Ребка под нос. — Всички да се усмихнат.

Не се търкаляше. Дариа беше някак си сигурна в това, макар че не можеше да види има ли следи по повърхността. Струваше й се, че лети или плува само на части от милиметъра над оранжевия облак.

Никак не беше малка. Дори беше доста голяма. И продължаваше да нараства. Беше огромна, три пъти по-голяма от Чакащия. Извисяваше се над тях, макар че все още беше далече.

Спря на двайсет стъпки. По сферичната повърхност се движеше равномерна серия от вълни като върху живак. Тяхната амплитуда нарасна, сферичната форма се удължи нагоре в стебло. На върха му се появи позната петстранна, прилична на цвете глава и се наведе към тях. От предната страна на сярата излязоха петстранни дискове, една сребърна опашка се проточи надолу и закотви обекта за пода. От новопоявилия се отвор в централния търбух блестеше трепкаща зелена светлина.

Настъпи продължителна тишина.

— Добре, скъпа — прошепна навъсено Ребка. — Сега какво?

— Ако това е като Чакащия, той трябва да чуе няколко думи от нас, преди да може да превключи на нашия език — Дариа повиши глас. — Казвам се Дариа Ланг и съм от планетата Сентинел Гейт. Това е Ханс Ребка от планетата Тюфел. Ние сме хора и пристигнахме от звездата Мандъл и планетата Гаргантюа. Вие като Чакащия ли сте?

Последва десетсекундна тишина.

— Онзи… който… чака — промълви стенещ глас. Тонът беше по-дълбок от този на сферата на „Глистър“ и звучеше дори поуморено. — Онзи… който… чака. Човек… човек… чо-чо-човек… хммм.

— Нуждае се от ободряващо хапче — каза тихо Ребка. — Вие Строител ли сте? — извика той на плуващия пред тях рогат и опашат демон.

Съществото се премести няколко стъпки по-близо до тях.

— Човек, човек, човек, човек… Най-после. Вие сте тук. Но двамата сте еднакви. Къде е… другият?

— Другият — каза Ребка. — Какво означава това?

Дариа поклати глава.

— Няма друг — каза високо тя. — Не ви разбираме. Ние сме единствените тук. И питаме отново вие като Чакащия ли сте?

Сребристото тяло жужеше с нисък тон, прекалено нисък за човешкото ухо.

— Трябва да има… друг… а може би пристигането да не е завършило. Ние имаме само две форми… но в съобщението се казва, че третата е на път и скоро ще пристигне… — последва нова продължителна тишина. — Аз не съм като Чакащия, макар че сме създадени по един и същ начин.

— Не е Строител — бързо прошепна Дариа. — Знаех си. Ние изучаваме неща, направени от Строителите, точно като Чакащия. Може би някакъв вид невероятно стари компютри. И аз не мисля, че те… Е, че те работят съвсем добре.

Това беше нова мисъл за Дариа, при това доста непонятна. Обикновено артефактите на Строителите изглежда работеха и след пет милиона години така добре, както и в деня на тяхното създаване. Но Чакащия и сега това ново същество създадоха у Дариа едно странно чувство на дезорганизираност и несигурност. Може би дори Строителите не можеха да създадат машини, които работят вечно.

— Аз не съм… компютър — слухът на съществото сигурно беше по-чувствителен от човешкия или директно четеше в техните умове. — Аз съм неорганичен, но възрастен неорганичен. Чакащия стои винаги близо до стария дом, а аз израснах тук. Аз съм… аз съм… Посредникът. Събеседник. Онзи, който трябва… да служи като посредник между вас и другите. Задачата на Чакащия е свършена. Но задачата на Посредника не може да започне, преди тук да дойде третият — умореният глас започна да звучи по-бавно, по-тихо. — Третият. Тогава… може да започне задачата на Посредника. Дотогава…

Повърхността на голямото сребристо тяло леко се развълнува. Петстранното цвете започна да се скъсява.

— Хей! Посреднико! Вие не можете да спрете дотук — Ребка затича към него по повърхността, обувките му хвърляха пръски от блестящо оранжево. — И не можете да ни оставите тук. Ние сме хора. Хората се нуждаят от храна, вода и въздух.