Отклонение

Каква беше тази черна зеница? Дариа не можеше да отгатне. Знаеше, че никога няма да научи. Нямаше да стигне чак дотам. Те щяха да изгорят с едно блясване на мълния, човешки метеори, възпламенени от външната атмосфера на планетата. Когато съвсем наближиха Дариа, видя, че се насочват право в празната зеница на окото, следвайки централната линия на друг тъмен вихър, който стесняваше целия път навътре.

Ханс изчезна някъде и тя се озова във вихъра. Вътре не почувства нищо нито въздух, нито светлина, нито действието на някакви сили. От всички страни се виждаха мъгляви оранжеви спирали, но тя не чуваше нито усещаше допир на атмосфера.

Вихърът се затваряше, превръщайки се в стягаща се спирала, която се сви до ширината на нейното тяло. Дариа се гмурна в центъра, дълбоко във водовъртежа на окото. Неизвестни сили разпънаха отново тялото й, но сега те я усукваха — главата, врата, гърдите, бедрата, краката, стъпалата. Болката стана непоносима. Тогава последва едно последно мъчително придвижвано и тя се намери отново в открития космос.

Не чувстваше никакво ускорение, но виждаше, че се движи.

Все по-бързо и по-бързо. Отначало Мандъл беше пред нея… после се отмести вляво и остана зад нея. Тя обърна глава. Беше не по-голям от светла точица.

След половин минута на объркване аналитичната част на нейния мозък го потвърди. Тя виждаше вселената като серия от неподвижни образи, без никакво ускорение и никакъв признак за външно гравитационно поле. Сигурно на всяко място спираше за част от секундата, преди да бъде подложена на мигновен преход по-нататък. Вселената бе представена в забавено движение като серия от неподвижни кадри. Макар че не пътуваше по-бързо от скоростта на светлината през обичайното пространство, тя сигурно достигаше до всяко място за време, по-малко от необходимото на светлината. И тъй като в звездния пейзаж около нея нямаше никакъв признак за доплерово преместване 30, сигурно между отделните преходи, докато я транспортираха на новото място, беше в покой.

Ставаше дума за серия от преходи Боуз, но без необходимите за междузвездни пътувания на хората станции от мрежата. Всеки скок сигурно беше най-малко няколко милиона километра, но следващите продължаваха да нарастват. Мандъл не беше по-ярка от другите звезди на небето.

Колко бързо се движеше в инерциалното пространство? Ще трябва да изчисли скоростта на промяна на положението си. Дариа потърси отправна точка. Отдясно видя супергигантска синя звезда. Сигурно беше на не по-малко от няколко стотици светлинни години. И въпреки това тя променяше видимото си положение може би с една градусна секунда, което означаваше, че Дариа се движи със скорост почти две светлинни години в секунда.

И продължаваше да ускорява движението си, ако тази дума можеше да се приложи към серията мигновени преходи. Докато наблюдаваше съзвездията пред себе си, те започнаха да се променят, да се разсейват, да се реконфигурират в нови констелации.

Синята супергигантска звезда вече беше зад нея. Дариа се огледа, търсейки някаква друга опорна точка. Прозрачната тъкан на Млечния път представляваше светлинна лента, далеч вляво. Той беше останал единственото постоянно нещо в тази нова за нея среда.

Дариа втренчи очи в познатата гледка и с ужас разбра, че беше започнал да се движи. Падаше надолу, извън галактическата плоскост. Сферичните струпвания на Магелановите облаци бяха пред нея. Бяха се появили от хаоса на спиралния ръкав, за да образуват блестящи звездни сфери.

Колко бързо? Колко далече?

Не можеше да каже. Но за да се забелязва нейното относително движение спрямо цялата галактика сигурно при един преход изминаваше стотици светлинни години. Изтече още една минута и много от материята на галактиката остана под нея. Тя беше далеч под спиралния ръкав. Зърна чудовищен плосък диск. Под краката си виждаше префучаващата крива на самата спирала. Отделните звезди изчезваха една подир друга в море от трептения, които блестяха около тъмни прашни облаци и осветяваха газообразните мъглявини в многоцветни светлини.

Докато наблюдаваше, звездите избледняха отново, сляха се и се превърнаха в светла мъгла, отдалечена на милиони километри. Далеч вдясно дискът се беше издул нагоре и удебелил. Тя беше достатъчно далеч от главната равнина, за да не й пречат газовите и прашни облаци. Дариа гледаше учудено светещата изпъкналост на галактическия център. Сигурно нейните очи първи виждаха покрай спиралния ръкав, към плътно опакованите галактически ядра, огромната черна дупка, образувана около главината на колелото на галактиката.

Колко далеч? Колко бързо?

Тя изглежда се отдалечаваше от галактическата плоскост. Блясъкът на централната линия беше под ъгъл от четирийсет и пет градуса спрямо нейната посока на движение. Със замръзнали бели дробове и сърце, спряло да бие, Дариа направи своята преценка. Териториите на Фемъс Съркъл бяха на около трийсет хиляди светлинни години от главината на галактиката, така че и тя сигурно беше толкова далеч от галактическата плоскост. И ъгълът на главината се променяше може би с десет градуса в минута. От това тя изчисли, че се движи със сто и седемнайсет и пет светлинни години в секунда.

Десет хиляди светлинни години за минута. Един милион светлинни години за час. За два часа колкото мъглявината Андромеда.

Точно когато й дойде тази мисъл летенето приключи. Вселената сякаш преустанови шеметното си препускане и спря в определено положение.

В отворената бездна пред себе си Дариа видя голямо космическо образувание, светеща с вътрешни светлини, разпростряло се върху половината небе с невъзможни за оценяване размери. Имаше чувството, че е огромно, че онези влачещи се псевдоподи от антени и извиващи се тръби от блестяща материя, въртящи се настрани в пространството от централния додекаедър са дълги милиони километри.

Преди да може да потвърди това си впечатление, настъпи последният преход. Звезди, галактики и звездни купове изчезнаха. Дариа се намери стояща на хоризонтална равнина. Над нея нямаше нищо. В краката й, определящи нивото на повърхността имаше милиарди трепкащи оранжеви светлини.

И до нея, с отворен костюм, за да може да се почеше по бузата стоеше Ханс Ребка.

— Е — каза той, — това заслужава да се запише в книгата на Гинес. Опитайте се да го опишете в отчета си за пътуването — той замълча за момент. Дишаше дълбоко и се оглеждаше. — Може би трябва да обменим идеи — каза накрая Ребка. — Ако някой от нас има такива, разбира се. Като начало къде, по дяволите, се намираме?

— Отворили сте костюма си!

— Не — той поклати глава. — Не съм го отворил. Просто нямах време да го затворя, докато падахме… както и вие.

Дариа с изненада установи, че беше прав. Костюмът й беше напълно отворен.

— Но ние бяхме в открития Космос… лишен от въздух, вакуум.

— И аз така мисля. Не си спомням да съм изпитал нужда да дишам, обаче.

— Колко дълго бяхме там? Изброихте ли ударите на сърцето си.

Той се усмихна мрачно.

— Съжалявам. Дори не зная дали сърцето ми биеше. Бях твърде зает да разбера какво става… къде бяхте отишли вие, къде отивах аз.

— Мисля, че зная. Не какво се случваше, а къде бяхме и къде сме сега.

— Тогава вие сте шест крачки пред мен — той посочи безкрайната равнина пред тях. — Това не се ли наричаше Чистилище. Неопределено място, където отиват изгубените души.

— Ние не сме изгубени. Ние сме докарани тук насила. Аз казах на Чакащия колко силно желая да срещна Строителите. Той е приел буквално казаното от мен.

— Но май нищо не излиза, нали? Не виждам следи от тях.

— Дайте им малко време. Ние току-що дойдохме. Спомняте ли си, че летяхме надолу към Окото на Гаргантюа?

— Ще го помня до последния си ден. Който си мислех, че е много далеч, но сега започвам да се съмнявам.

— Окото е входната точка на една транспортна система на Строителите. Сигурно е тук, откакто хората са на системата Мандъл, а може и много преди това, но не е изненадващо, че никой още не я е открил. Екипажът на един кораб трябва да е луд, за да влезе в него.