Отклонение

На две хиляди километра „Глистър“ се провидя. Също и матрицата от светли точици, въртящи се в орбита около малката сфера. Д’жмерлиа настрои уредите за управление, за да блокира системата за избягване на сблъсъци, ако се наложи. Компютърът беше готов за траектории за свободно падане на природни тела, не за директна атака на активни фейджи. За времето, с което разполагаше, Калик може би щеше да успее да състави алтернативни програми, но за Д’жмерлиа това беше непосилна задача.

Двеста километра. Последва рязко дърпане поради силното ускорение. Сближаване — достатъчно да погледне в петоъгълното тъмно гърло на фейдж, прелетял само на четирийсет метра. Осемдесет километра. Друго по-близо сближаване и второ дърпане наляво. Петдесет. „Дриймбоут“ започна толкова рязко да забавя, че предните крайници на Д’жмерлиа не можеха да се движат по таблото. Той седеше вдървен, гледаше през илюминатора как корабът мина със свредел през дъжда от фейджи. Той броеше избегнатите удари.

Вече беше убеден, че корабът е обречен, но в последните минути на слизане фейджите изведнъж изчезнаха. Воят на претоварените двигатели премина в остро свистене. Д’жмерлиа, вече в космически костюм, включи екрана на дисплея за детайлно разглеждане на повърхността.

Нищо. Никакво оранжево блещукане, никакво движение на хора, никаква следа от „Хев-ит-ол“.

Но от неговото положение близо до повърхността той виждаше по-малко от един процент от повърхността на планетоида, а по време на полета надолу нямаше време за визуално изследване. Може би Калик и другият кораб бяха само на няколко метра, скрити зад овала на „Глистър“. А Калик беше сбъркала. Повърхността не беше напълно гола. Той виждаше някаква стърчаща над хоризонта синьо-сива маса.

Според Калик и Ханс Ребка атмосферата навън беше годна за дишане. Пак според тях цялото място беше безопасно. Д’жмерлиа включи костюма си на непропускливост и излезе навън. Той тръгна по гладката повърхност към стърчащите синьо-сиви буци.

Наполовината път спря. Беше ли онова нещо такова, каквото изглеждаше, че е? Той гледа дълго време после обърна лимонените си фасетъчни очи нагоре. Беше ли въображение или те се движеха още по-ниско и по-бързо от предположението в доклада на Дариа Ланг?

Той се обърна, върна се на „Дриймбоут“ и го включи в режим на пълна самозащита.

После се върна и тръгна по повърхността на „Глистър“. Тази струпана маса може би е била скрита там, зад хоризонта, при пристигането на другите на планетоида. Може да е стояла там милиони години. Д’жмерлиа определено се надяваше да е така.

Но тя можеше да е съвсем скорошно струпване. На всеки няколко стъпки той се спираше и оглеждаше небето.

Беше ли то онова, което предполагаше? Определено приличаше на такова, макар всеки специалист по Строителите да се кълнеше, че никога не може да бъде намерено в силно гравитационно поле.

Колкото по-близко идваше, толкова повече предметът, който доближаваше, приличаше на сива останка от разбит фейдж.

Глава 10

Къде се намираше тя?

Трепкащата светлина изчезна и Дариа изпита огромно облекчение. Нищо не се беше променило. Тя стоеше точно там, където беше, когато облакът ги беше обгърнал. Пред нея беше същата изпъкнала, сива, слабо осветена безлична равнина, простираща се до близкия хоризонт. Светлината, която падаше върху нея, беше същата — студена, оранжева, унила.

От „Хев-ит-ол“ и от Калик нямаше и следа. Странната светлина не хвърляше сенки.

Дариа повдигна очи. Гаргантюа беше изчезнала. Бляскавите точици от звезди и обикалящи по орбита отломки също ги нямаше. На тяхно място се стелеше равномерна светлина, безлична като тази под краката й.

Тя почувства допир до ръката си.

— Е? Някакви артефакти? — Ханс Ребка прозвуча спокойно както винаги.

Какво гласеше старата поговорка?

„Ако сега си спокоен, то значи не разбираш проблема.“

— Какво се е случило с нас? Къде сме? Колко дълго сме били в безсъзнание?

— Ще пропусна първите два въпроса. Но не мисля, че въобще сме били в безсъзнание. Бяхме държани по-малко от пет минути.

Тя сграбчи ръката му, почувствала нужда от физическа близост на човешко същество.

— Стори ми се безкрайно. Откъде знаете колко дълго е било?

— Броих — той гледаше към овала на хоризонта, измервайки я с очи. — Хванат на открито, вятърът при разсъмване на Тюфел — това е първото нещо, което човек научава. Брой ударите на сърцето си. Това служи за две неща: позволява да се оценят интервалите от време и показва, че си още жив. Аз изброих до двеста и трийсет. Ако останете за минута там, където се намирате, мисля, че ще мога да отговоря и на втория ви въпрос. Зная къде сме.

Ребка се отдалечи от Дариа:

— Ще вдигна ръка и постепенно ще я свалям. Като слезе под хоризонта, кажете ми.

Когато тя му извика „Сега!“, той кимна доволен и бързо се върна при нея.

— Така си и мислех, вече съм сигурен. Повърхността, на която се намираме, е все още сферична или близо до сферична… но радиусът й е по-малък от преди. Това се вижда от начина, по който повърхността се изкривява на всяка страна.

— Значи ние сме на друга сфера, вътре в „Глистър“.

— Това е и моето предположение — той посочи нагоре. — Калик и „Хев-ит-ол“ са там горе, над тавана. Но няма начин да отидем при тях, освен ако не убедим онзи облак да се върне и да ни пренесе обратно.

— Не говорете така! — Дариа се огледа.

— Защо? Ах-ха. Проклятие. Ще ме чуе. Отново започваме.

Сякаш в отговор на думите му, от гладката синьо-сива повърхност отгоре и около тях се появи оранжево блещукане. Дариа устоя на натрапчивото желание да избяга. Беше сигурна, че няма да има полза. Тя се пресегна, хвана ръката на Ханс Ребка и силно я стисна. Този път, когато трепкащите точки прекъснаха всякаква светлина, звук и движение резултатът беше по-малко смущаващ.

Тя чакаше, усещаше слабото туптене на собствения си пулс и спокойно броеше.

Сто четирийсет и едно… и две… и три. Мъглата се разпръскваше. Сто петдесет и осем… и девет. Мъглата беше изчезнала. Тя беше свободна, все още стискаща до болка ръката на Ребка.

Ребка изсумтя изненадано.

— Е, може да не е по-добре, но поне е различно.

Бяха слезли на друго ниво. Овалът на повърхността вече не се забелязваше — нямаше хоризонт, на фона, на който, да се вижда. Намираха се в серия от свързани една с друга зали. Около тях, от синьо-сивия под до светещия таван, се простираха в зигзагообразни плетеници, тръби, мрежи, прегради. „Прозорците“ между залите бяха поставени на различна височина, на нивото на пода имаше няколко малки отвора. Които и да бяха обитателите на тези зали, те не се движеха като хората.

Нито минаваха през стените. Дариа забеляза, че оттеглящата се мъгла от оранжеви светлини не проникна в новите структури, а изпълзя около и над тях и се промъкна през малките отвори в мрежите и паяжините.

Тя погледна в краката си. Външните слоеве на „Глистър“ бяха неестествено чисти, без никакви следи от прах по тях, макар че се виждаха парчета от счупени тръби и дълги кабели. Стаята имаше вид на занемарена, неизползвана и непочиствана от милион години. И въпреки това самите стени изглеждаха абсолютно здрави.

Ребка извърши своя проверка. Той отиде до една преграда и щом мигащите светлини се оттеглиха, удари силно с длан гладката повърхност. Същото направи с една от фините мрежи и поклати глава.

— Съвършено стабилно и здраво. Няма да можем да ги отместим. Ако искаме да отидем някъде, ще трябва да минем през дупките в стените… ако можем да се изкачим до тях.

Откакто пристигнаха на „Глистър“, Дариа се чувстваше все по-безполезна. Тя просто не знаеше какво да прави. Ребка беше свикнал на трудности и приемаше всичко спокойно. Тя не можеше да му помогне с нищо, освен с информация…

— Ханс! Каква според вас е гравитацията тук?

Той спря внимателното проучване на стените и материалите.