Отклонение

— Сега какво?

Тя огледа пустия хоризонт, после тръгна напред, отдалечавайки се от „Съмър Дриймбоут“. Докато вървеше, сканираше повърхността пред нея. Преди това не й беше идвало наум, но без светлина от Мандъл видимостта беше недостатъчна. Дори с включени усилватели на образ в костюма си тя не виждаше подробности на повече от петдесет метра.

Тръгна по-бавно. Калик имаше светещ калкулатор, но хименоптът беше петдесет метра зад нея и тя трябваше сама да се оправя в радиус от малко повече от един километър. Значи повърхността на „Глистър“ е малко под седемнайсет квадратни километра. А тя можеше да вижда ясно най-много на петдесет метра във всяка посока. Ако се разпределят и намерят ефикасен начин да обхванат цялата повърхност, всеки от тях ще трябва да изходи над петдесет километра, за да са сигурни, че не са пропуснали онова, което може да съществува на тази площ.

Нямаше да стане. Трябваше да се сети, преди да напусне кораба. Дариа изчака Ребка и Калик да я настигнат.

— Промених решението си — каза тя. — Ще ни отнеме твърде много време. Мисля, че трябва да се върнем и да използваме кораба на Ненда — в момента той не му е необходим. — Ще летим над „Глистър“ на височина неколкостотин метра и ще изследване повърхността с всички сензори на борда. Всичко странно, което видим — пукнатини, отвори, люкове, маркировки, каквото и да е, ще въвеждаме в корабния компютър и след това ще ги разгледаме по-внимателно. Пеша. Можете ли да летите с „Хев-ит-ол“, Ханс? Ако не можете, ще се върнем и ще използваме „Дриймбоут“. Макар да съм сигурна, че апаратурата там не е така добра.

— Вярно е. Както видяхте Ненда пътува в първа класа. Аз мога да летя с неговия кораб. И се обзалагам, че и Калик може да пилотира не по-зле от мен.

— Често съм летяла както на планетарни, така и на звездни мисии — съгласи се хименоптът.

— Тогава да се връщаме обратно — Дариа тъкмо се обръщаше към кораба, когато забеляза на хоризонта зад Ханс Ребка един странен ефект, сякаш страдаше от леко удвоено вертикално зрение. Над сферично извитата граница тя видя тънък по-ярък слой. Докато наблюдаваше, той се сгъсти и се втечни. В него се появиха слаби искри като разпръснати светлини. Част от „Глистър“ изглеждаше такъв, какъвто го беше видяла за първи път отдалеч от Космоса. Тя се спря да го разгледа по-внимателно.

Светлината придоби цвят. Облакът се превърна в прозрачно оранжево петно, близо до еднообразния хоризонт на „Глистър“, простиращо се над повече от една четвърт от кръга. Докато Дариа го наблюдаваше, то нарасна. Трепкащите светлини във вътрешността станаха по-ярки.

— Ханс! Погледнете там. Когато бяхте на повърхността по-рано видяхте ли такова нещо?

Той вдигна глава и веднага я задърпа към „Хев-ит-ол“.

— Разбира се, че не сме. Хайде! Побързайте.

— Какво е това?

— Да пукна, ако знам. През живота си не съм виждал такова нещо. Мисля, че ние с Калик не постъпихме много умно, като слязохме на повърхността да научим повече за вътрешната структура. Май трябваше само да почукаме на вратата и да кажем: „Хей, пристигнахме!“ — той продължаваше да я държи за ръка. — Хайде, и двете, тръгвайте. Предпочитам да наблюдавам това нещо, каквото и да е то, от вътрешността на кораба… Със спуснати защитни екрани. Затворете напълно костюмите, за всеки случай. И не се обръщайте.

Дариа изведнъж почувства непреодолимо желание да погледне назад. Трепкащата оранжева светлина беше станала по-ярка, беше се разпространила над повече от една трета от хоризонта и видимо беше по-близо. Калик не беше помръднала, но това не означаваше, че ще изостане. Осемте жилави крака на хименопта можеха да го пренесат на сто метра за две секунди.

— Има дискретна структура — от костюма на Дариа се чу спокойният глас на Калик. — Светлите точки са отражения на светлина от Гаргантюа, попаднала върху отделни малки компоненти, всеки с диаметър не повече от няколко сантиметра. Техните ъгли непрекъснато се променят, поради което трепкат така. За да изглеждат толкова ярки, сигурно са почти идеални отражатели. Не виждам никакъв вид връзка между компонентите.

Когато Калик се обърна, предният край на облака беше на двайсет метра от хименопта. За миг тънките черни крака се раздвижиха и секунда след това тя се оказа до Дариа.

— Съгласна съм с капитан Ребка. Не съм наблюдавала такова явление.

— Никой не е наблюдавал — „Хев-ит-ол“ беше само на четирийсет метра. Дариа не можеше да устои на изкушението да не погледне отново назад. Облакът не се увеличаваше. Преди трепкащата мъгла да докосне предния край на корпуса щяха да минат през въздушния шлюз и да го затворят. И тъй като корабът беше в състояние на готовност, имаше голяма вероятност дори да излетят от „Глистър“.

— Напред! — извика Калик.

Ребка изруга.

Дариа се обърна. Пред тях през непроницаемата повърхност на „Глистър“ като искряща пара нагоре се издигна призрачна светлина. Докато тя я гледаше и изумено, светлината се сгъсти и разпростря, образувайки тънка преграда между тях и кораба.

Ребка спря и се огледа. Облакът зад стената още се движеше напред. Беше станал непрозрачен, краищата му се бяха разпрострели по-широко. След още няколко секунди щяха да се съединят с мъглата пред тях и напълно да ги обградят.

Калик вече вървеше напред. Ребка извика:

— Калик! Върни се. Това е заповед.

— Тц — хименоптът продължи да върви. — Моите извинения, капитан Ребка, но не мога да се подчиня на тази заповед. Не трябва да излагам на риск живота на един човек, ако това може да се избегне. Щом стане възможно, ще докладвам какво съм установила.

Калик навлезе в облака. Тя се завъртя на тънките си крака и бъчвообразното й тяло скоро се превърна в искрящо светло очертание.

— Виждам структурата на отделните компоненти — гласът както винаги беше спокоен. — Изглежда не са свързани един с друг, всеки е различен и има независима подвижност. Природата им определено е кристална. Видът им напомня на водни снежинки… Имат същото разнообразие като фракционните структури. Чувствам да тежат върху костюма ми, но друго, освен просто външно налягане не усещам. А сега… те са вътре в костюма ми… въпреки че е включен на пълна непропускливост! Очевидно проникват през защитни материали така лесно, както се движат по повърхността на планетоида. Съмнително е дали екраните на кораба могат да осигурят някакво препятствие или защита. Сега снежинките са в контакт с гръдния ми кош и корем. Те ме докосват, опипват ме, сякаш проучват моята структура. Те са вътре в мен, чувствам ги. Трудно е да се определи температурата им, но не е екстремна. Не чувствам никакъв дискомфорт.

Калик се изгуби от поглед. Гласът й за кратко заглъхна, след това възстанови предишната си сила.

— Чувате ли ме, капитан Ребка? Моля, отговорете, ако можете.

— Чувам те силно и ясно, Калик. Продължавай да говориш.

— Ще продължа. Вече съм седем стъпки в облака. Рядък е, но е непрозрачен. Не виждам нито небето, нито повърхността на планетоида. Регистрирах също изтичане на енергия от костюма, но засега мога да го компенсирам. Единайсет стъпки. Чувствам малко съпротивление на движението ми напред, макар да не е достатъчно, за да ме спре. Повърхността под краката ми остава непроменена. Нямам трудности с дишането, мисленето или движението на крайниците. Осемнайсет стъпки. Съпротивлението в движението ми намаля. Видимостта се подобрява и вече виждам очертанията на кораба на господаря Ненда. Двайсет и две стъпки. Отново мога да виждам звезди. По-голяма част от облака е зад мен. Аз съм на повърхността на планетоида и изглежда физически не съм засегната от преминаването. Двайсет и седем стъпки. Сега е съвсем ясно.

— Капитан Ребка, предлагам двамата веднага да минете през облака и да дойдете при мен тук. Ще приготвя люка на „Хев-ит-ол“ за многократно влизане и ще подготвя кораба за излитане. Чувате ли ме все още?

— Чувам те. Тръгваме. След няколко минути ще се видим.