Отклонение

И в средата на залата, в централната вдлъбнатина точно под светлината… Дариа ахна от изненада.

— Вижте, Ханс! Това са те!

Най-малкият прозрачен купол стоеше около яркосиньото биволско око на най-вътрешния кръг. В неговия център върху подиум, висок метър и половина, се виждаха обърнати навън дузина прозрачни съоръжения, подобни на големи стъклени седалки.

На две седалки, поддържани от някаква невидима опора, седяха един до друг Луис Ненда и Атвар Х’сиал.

Дариа тръгна напред, но Ханс Ребка я хвана за ръката и я спря.

— Сега трябва да сме най-внимателни. Аз мисля, че и двамата са в безсъзнание. Погледнете ги по-внимателно.

Дариа спря и ги погледна. На централния подиум се издигаха половин дузина полусфери, които й пречеха да види добре Ненда и Атвар Х’сиал, но тя видя достатъчно, за да постави нов въпрос.

На пръв поглед общият вид на Луис Ненда не беше различен от последния път, когато го бе видяла. Ръцете на късото му мургаво тяло бяха набраздени от мускули, а ризата му бе широко отворена на врата и откриваше гъсто обрасли с косми гърди.

Наистина ли бяха косми? Безцветни, неравни те не приличаха съвсем на косми. Тя се обърна към Ребка.

— Гърдите му…

— Виждам — Ханс Ребка мигаше и се взираше недоумяващо, също като Дариа. Полусферите леко деформираха образа. — Целите са покрити с бенки и следи като от сипаница. Виждала ли си преди голи гърдите му?

— Не. Винаги ги държеше покрити.

— Тогава не смятам, че това е отскоро. Обзалагам се, че ги е имал още при пристигането си на Опал.

— Но какво е това?

— Зардалска приставка, продукт на зардалска технология. В първото искане на Ненда за достъп до Опал се казваше, че той има приставка, но не се казваше каква. Сега вече знаем. Тези възли и ямки са феромонни генератори и рецептори. Това е рядка и скъпа операция… и болезнена, както при имплантирането на всякакви зардалски приставки. С нея той може да разговаря директно с Атвар Х’сиал.

— Те могат да общуват без посредничеството на Д’жмерлиа — Ребка го огледа още няколко секунди. — Предполагам, че физическото му състояние не е лошо, само е в безсъзнание. Много по-трудно е да се каже какво е състоянието на Атвар Х’сиал. Вие какво мислите?

Дариа заразглежда сикропеанката. Тя беше прекарала повече време с Атвар Х’сиал, така че нейната оценка за състоянието и трябваше да е по-добра. Само че сикропеанката беше толкова различна от хората във всяко отношение…

Дори седнала със свити под тялото шестставни крака, Атвар Х’сиал се извисяваше над карелианеца Луис Ненда. Над тъмночервената сегментирана долна страна се издигаше къса шия с огненочервени и бели дипли, увенчана с бяла глава без очи. Тънкият хобот, който излизаше от средата на лицето, можеше да се пресегне навън и да служи като чувствителен сензорен орган, но в момента беше извит надолу и пъхнат в една гънка на брадата.

Нито сикропеанката, нито карелианецът имаха празния поглед на мъртъвци. Но беше ли Атвар Х’сиал в съзнание.

— Атвар Х’сиал! — извика Дариа с всичка сила.

Ако извънземното изобщо възприемаше средата около себе си, то щеше да отговори. Идващи от най-облачната планета на звезда червено джудже, сикропеанците нямаха зрение. Те „виждаха“ посредством ехолокация, изпращайки високочестотни звукови импулси от надипления резонатор на брадичката. Пристигащите сигнали приемаха и интерпретираха посредством жълти отворени рога, разположени по средата на широката глава. В резултат от това сикропеанците имаха невероятно чувствителен слух, далеч извън човешкия честотен обхват.

— Атвар Х’сиал! — извика отново Дариа.

Не последва никаква реакция. Жълтите рога не се обърнаха към нея. Приличните на папрат двойка антени над тях, непропорционално дълги дори за това огромно туловище, останаха събрани. С узурпирания за зрението слух сикропеанците „говореха“ помежду си химически с пълноценен и богат език чрез излъчване и приемане на феромони. Разгънатите антени можеха да улавят и идентифицират единични молекули между хиляди, носени от въздуха миризми. Ако Атвар Х’сиал беше в съзнание, тези деликатни, дълги два метра ветрила сигурно щяха да се разгънат, да анализират въздуха и да потърсят феромони на източника на звука.

— Тя също е в безсъзнание. Сигурна съм.

Дариа се движеше към мястото, откъдето на пода започваше най-външния цветен кръг. Преди да достигне до края на този първи, яркожълт кръг, Ханс Ребка отново я спря.

— Ние не знаем защо са в безсъзнание. Там изглежда съвсем безопасно, но може и да не е. Вие останете тук, а аз ще вляза вътре.

— Не! — Дариа се спусна бързо надолу по склона на плитката чиния. — Защо отново вие? Време е да започнем да споделяме рисковете.

— Аз имам по-голям опит.

— Чудесно. Това означава, че ако изпадна в беда, вие ще знаете как да ми помогнете. Аз ще вляза вътре само за малко — Дариа предпазливо пристъпи през мъглата на първата полусфера. Стъпваше внимателно, опитвайки пода пред себе си.

— Добре, тази преминах — тя се обърна да види Ханс. Той не изглеждаше различно. — Досега никакъв проблем. Не забелязвам нищо, никаква пречка за движение. Ще пресека жълтата зона.

Тя погледна напред. Жълто, зелено, виолетово. Всеки цветен кръг по пет стъпки — няма да е трудно. На средата между втората и третата полусфера тя спря объркана за момент какво да прави.

— Добре ли си? — Дариа чу гласа на Ребка зад себе си.

Тя се обърна.

— Разбира се. Продължавам към… центъра.

И тогава спря колебливо. Почувства нужда да се огледа наоколо, преди да осъзнае какво става.

Там в средата, където седяха Атвар Х’сиал и Луис Ненда, спомни си тя. На столовете.

— Вече наполовина съм там — извика тя. — Почти преминах през зеленото. Следващото е виолетово.

Тръгна отново. Ярки светлини, ярки цветове. От жълто в зелено, във виолетово, в червено, в синьо. Пет зони. Не следваха обичайния ред, ала — червено, оранжево, жълто, зелено… редът в… как се наричаше това? Не можеше да си спомни. Дъга. Да, така се казваше.

Тези цветове не са подредени като в… как беше? По дяволите, отново забрави думата. Продължи да се движи. Оставаха й да премине само още два цвята. Щеше да си спомни имената им. Жълто, зелено, виолетово, червено… Как беше името на онзи цвят? Жълто… зелено…

Очите на Дариа бяха широко отворени. Тя лежеше на твърда, равна повърхност и гледаше сводестия син таван. Над нея беше наведен Ханс Ребка, лицето му бе бледо, обляно в пот.

Тя бавно се изправи. Пред нея беше голямата зала с цветни кръгове, с подиум в центъра и две мълчаливи тела.

— Какво правя легнала тук? И защо ме оставяте да спя? Ако се мотаем и си губим времето, няма да можем да помогнем на онези двамата.

— Добре ли сте? — тя кимна нетърпеливо, а Ханс каза: — Не бързайте. Кажете ми последното нещо, което си спомняте.

— Спомням си, че исках да отида в кръговете и да разбудя Луис Ненда и Атвар Х’сиал, а вие ми казахте да не отивам. И след това се канех да стъпя… — тя неочаквано се обърка. — Бях до жълтия кръг, а сега съм десет стъпки извън него. Какво се е случило, излязла ли съм?

— Нещо повече — лицето му беше загрижено. — Не си ли спомняте, че прекосихте жълтия кръг, после зеления и тръгнахте към виолетовия?

— Не си спомням. Не бих могла. Тръгнах преди минута. Само стъпих в жълтата зона и тогава… — тя го погледна. — Да не искате да кажете…

— Вие го казахте преди минута. Изгубихте съзнание. Но не тук — той посочи. — Вие бяхте там. Бяхте преполовили разстоянието до подиума, когато гласът ви стана съвсем объркан и неясен. После седнахте на пода. А след това легнахте и престанахте да говорите. Това беше точно преди три часа, нито минута по-малко. Почти през цялото това време бяхте в безсъзнание.

— И вие дойдохте да ме измъкнете? Било е лудост. Вие също бихте могли да изпаднете в безсъзнание.

— Аз не минах по целия път навътре. Не се реших. Бях виждал нещо подобно по-рано… а и вие сте писали за него в каталога. Вашето предположение, че това е артефакт на Строителите ми подсказа какъв може да е проблемът.