Летен прилив

— И ние можем да направим нещо подобно. Можем да създадем жизнена среда, куполи на дъното на езерото.

— Добре. Ние бихме могли, но аз се съмнявам, че Дариа Ланг и другите ще се съгласят. Във всеки случай това е само половината от историята. Аз казах, че те правят две неща. Другото, което правят, е, че бързо се размножават. Всеки сезон по едно голямо ново котило. Ние можем да се чифтосваме колкото си искаме, всеки ден, но не можем да създадем такова потомство — в шегата на Пери нямаше хумор. — Тук те са принудени да го правят. Годишната смъртност на животните и растенията на Куейк е над деветдесет процента. Еволюцията наистина е свършила добра работа, така че те максимално са се адаптирали. Въпреки това девет от всеки десет ще умрат по време на летния прилив. Искате ли да опитате при такъв шанс? Ще позволите ли Дариа Ланг и Джулиъс Грейвс да рискуват?

Това беше силен аргумент… ако Ребка искаше да приеме твърдението на Пери за опасностите на летния прилив. А досега той не бе пожелал това. Едно по-голямо приближаване на Мандъл, в съответствие с твърденията на Пери за въздействието на летния прилив, ще предизвика големи приливни вълни върху Куейк. В това никой не би могъл да се съмнява. Но не беше ясно колко от тези земни приливни вълни ще повредят повърхността. Флората и фауната на Куейк беше оцеляла в продължение на повече от четиридесет милиона години. А това включваше безброй големи сближавания, макар че не е имало хора, които да ги регистрират. Защо да не оцелее с лекота още веднъж?

— Да тръгваме — Ханс Пери беше решил.

Мандъл скоро щеше да залезе и той искаше да напуснат планетата, преди да останат само на слабата светлина от Амарант. Ребка беше убеден, че Пери не му казва всичко. Мъжът явно имаше свои собствени причини да се опитва да държи хората настрана от Куейк. Но дори Макс Пери да беше прав, Ребка не можеше да оправдае изолирането на Куейк. Просто не съществуваше доказателство, което той може да изпрати на правителството на Фемъс Съркъл, че този свят наистина е опасен.

Всички аргументи изглежда доказваха точно обратното. Местните животни може би имаха трудности с оцеляването през летния прилив, но те не притежаваха човешките знания и ресурси. Като изхождаше от онова, което можа да види, Ребка реши да остане тук през летния прилив.

— Ние сме длъжни да обясним на хората шансовете за оцеляване — продължи той, — макар че не бива да се поставяте в ролята на техни бавачки. Ако те решат да дойдат тук, след като са запознати с опасностите, ние нямаме право да ги спираме.

Изглежда, Пери не го слушаше. Той се оглеждаше, мръщеше се, току поглъщаше нагоре към небето, а после към земята и към далечната линия на хълмовете.

— Няма начин това да може да се случи. Знаете го — каза той. Гласът му звучеше объркано. — Къде отива всичко това?

— Какво е „всичко това“, което „отива“? — Ребка беше готов да спори.

— Енергията. Приливните вълни носят енергия… от Мандъл и Амарант, от Гаргантюа. И никоя от тези енергии не се проявява навън. Това означава, че съществува някакъв свръхмощен вътрешен акумулатор…

Той беше прекъснат от блясъка на червено зарево на запад. Двамата мъже погледнаха нататък и видяха, че в далечните планини между тях и залязващата сфера на Мандъл се бе появила линия от тъмни, разпростиращи се по целия фронт фонтани, които бълваха огън.

Секунди по-късно се чу и звукът. Земният трус последва след малко, но животните не го изчакаха. При първия ярък блясък те се втурнаха към водата, движейки се много по-бързо, отколкото Ребка си представяше, че е възможно.

— Избухнаха! Сега ще полетят камъни! — Пери крещеше през гръмотевичния грохот. Той посочи димящите кратери. — Разтопената лава, лесно можеше да стигне до нас. Хайде!

Той затича към Умбиликал, докато Ребка още се колебаеше. Линията на изригванията беше странно правилна, всеки трети връх избухваше. Той погледна бързо на другата страна… Беше ли водата сигурно убежище? Не можа да си отговори на този въпрос и последва Пери. Земята започна да се люлее, да се издига и снишава така, че той едва пазеше равновесие. Почувства, че трябва да намали скоростта, докато светещата изхвърлена маса от полуразтопена скала с размери на въздушна кола падаше и цвъртеше на двадесет метра от него.

Пери беше вече в капсулата в основата на Умбиликал и държеше долния входен люк широко отворен.

Ребка се хвърли през него с главата напред, рискувайки достойнството си за сметка на бързината.

— Добре. Вътре съм. Тръгвайте!

Пери се спусна по стълбата към кабината за управление и наблюдение и колата се понесе нагоре, преди Ребка да се е изправил и огледал за наранявания. Вместо да затвори люка и да последва Пери, той се обърна и го остави отворен около една стъпка, после надникна навън.

Върху площта, която току-що бяха напуснали, продължаваха да падат свистящи парчета скала и лава. Когато лавата заля храстите и сухата земя, лумнаха пламъци. Той чу случайни парчета да се удрят хаотично в Умбиликал над и под тях. Те не можеха да нанесат на капсулата никаква вреда, освен ако някое не влезе през полуотворения люк. Той обаче щеше да има достатъчно време да го види и да затвори.

Най-уязвими на планетата бяха въздушните коли. Те стояха подредени в права линия в основата на Умбиликал, построени от хора и докарани от Опал за използване на място. Докато Ребка наблюдаваше какво става, димящо парче скала профуча към горния край на една от тях. Когато то отскочи настрана, без да я повреди, Ребка разбра, че колите са под защитен лист от прозрачен материал, като онзи, на Строителите… свален вероятно от Междинната станция.

Той погледна към хоризонта. От сегашната им височина от двеста-триста метра можа да обгърне с поглед Куейк. Повърхността на планетата беше в пламъци. По цялото протежение до далечните върхове избухваха малки огньове. Издигащият се пушек донесе до ноздрите му остра миризма, смолиста и ароматична. Земята под него трептеше от топлина, обвита в пелена от прах.

Беше ясно, че източникът на бедствие е ограничен до единичната линия от вулкани, които лежаха между тях и светещият ниско на запад диск на Мандъл. Над всеки трети връх се виеше тъмна струйка пара и се издигаше чадър от пушек. Но силата на изригванията започна да намалява. Вече не излизаха червено-оранжеви облаци от дим, във въздуха летяха по-малко камъни. Тревопасните отдавна бяха изчезнали, вероятно скрити в дълбините на езерото. Те знаеха кога да излязат отново.

Пери беше изоставил пулта за управление и беше клекнал до Ребка. Движението на колата нагоре по Умбиликал беше престанало.

— Добре — Ребка се приготви да затвори люка. — Убедих се. Няма да настоявам за разрешение хора да идват на Куейк по време на летния прилив. Да се махаме оттук. Връщаме се на Опал.

Но Пери държеше вратата отворена и клатеше глава.

— Аз пък бих желал да се върна долу.

— Защо? Да загинете ли искате?

— Не, разбира се. Искам да видя добре какво става и наистина да го разбера.

— На Куейк наближава летния прилив, коменданте. Това става. Започват да изригват вулкани и да стават земетръси точно както казахте.

— Не, не стават — Пери беше повече замислен, отколкото разтревожен. — Има някаква загадка. Не забравяйте, че съм бил на Куейк по това време много пъти. Това, което току-що видяхме, е нищо, просто фойерверки. Трябваше да има по-голяма активност, много по-голяма. Когато пристигнахме, повърхността беше спокойна, а трябваше през цялото време да се люлее. Изригванията изглеждаха впечатляващи, но земните трусове не бяха нищо. Вие видяхте колко бързо затихнаха — той посочи към люка. — Погледнете, сега всичко е отново тихо.

— Аз не съм геолог, но се случи това, което се очакваше — Ребка не можеше да разбере какво се върти в главата на Пери. Искаше ли той по време на летния прилив там да има хора или не искаше? Сега, когато имаше основателен аргумент против допускането на хора, Пери изглежда беше променил мнението си. — Нормално е напрежението да нарасне и след това да спадне. Вътрешните сили нарастват известно време, докато достигнат критична стойност, и след това намаляват. Тишината е впечатляваща.