Буреносен фронт

Не можех да направя дори това. Самият аз бях заподозрян заради дребнавото тесногръдие на Морган. Белият съвет трябваше да се събере в понеделник по изгрев. Някои от членовете му биха ми обърнали внимание, но те вече бяха на път. Нямаше как да се срещна с тези, които ми симпатизират, камо ли да поискам помощ. Нямаше никакво време да мобилизирам обичайните си съюзници.

Значи оставах само аз. Сам.

Това беше отрезвяваща мисъл.

Налагаше се да се изправя срещу Виктор Селс, най-силният противник, с когото се бях срещал досега, и то на мястото, от което черпеше силите си — в къщата край езерото. На всичкото отгоре трябваше да го направя, без да нарушавам законите на магията. Нямах право да го убия чрез магьосничество, но трябваше по някакъв начин да го спра.

Вероятността аз самият да бъда убит, независимо дали ще се изправя срещу него, или не, беше твърде голяма. Да върви по дяволите тогава. Ако се налагаше да бъда победен, това нямаше да стане, като пъшкам и се вайкам колко съм безсилен. Ако Виктор Селс имаше намерение да победи Хари Блекстоун Копърфийлд Дрезден, трябваше да забие магията си дълбоко в гърлото ми.

Това малко ме окуражи. Поне знаех какво трябва да направя и къде да отида. Трябваше ми само някакво предимство, реших аз. Някакво преимущество, което най-малко очаква.

След като вече знаех кой е той, разбрах малко по-добре магиите, с които се бях сблъскал извън моя апартамент. Те бяха мощни и убийствени, но не особено сложни и не добре контролирани. Виктор беше по природа силен магьосник — но нямаше опит. И въобще не беше трениран. Ако притежавах само нещичко негово, само едно косъмче, бих могъл да го използвам срещу него. Може би трябваше да проверя в банята на Моника Селс, но се съмнявах той да прояви такава небрежност. Човек, който отделя толкова време, за да обмисля как да използва подобни неща срещу другите, ще бъде двойно по-предпазлив да не даде възможност те да бъдат използвани в негов ущърб.

И тогава ми светна — притежавах нещо от Виктор. Имах неговия талисман — скорпиона, който се намираше в бюрото ми в офиса. Това беше притежание, с което беше свикнал и което му беше близко. Можех да го използвам, за да създам връзка с него, по която да върна обратно собствената му сила и да го поваля, без да си мръдна пръста.

Все още имах шанс, не беше приключил още, съвсем не.

Шофьорът на таксито спря на една бензиностанция точно до уличния телефон. Казах му да почака малко и изскочих навън, търсейки монети в джоба си, за да се обадя по телефона. Ако не беше писано да доживея до сутринта, исках да съм сигурен, че хрътките на Ада ще се втурнат по петите на Виктор Селс.

Набрах номера на Мърфи в управлението.

Звъннах няколко пъти и накрая някой вдигна слушалката. Връзката беше лоша и шумна и едва успявах да чуя нещо.

— Кабинетът на Мърфи. Кармайкъл на телефона.

— Кармайкъл — извиках аз. — Обажда се Хари Дрезден. Искам да говоря с Мърфи.

— Моля? — каза Кармайкъл сред пращенето по линията. По дяволите, телефонът не работеше като хората точно когато ми трябваше най-много. — Не чувам. Мърфи? Искате да говорите с Мърфи? Кой се обажда? Андерсън, ти ли си?

— Аз съм Хари Дрезден — извиках отново. — Искам да говоря с Мърфи.

— Ало — изръмжа Кармайкъл. — Не те чувам, Анди. Мърфи излезе. Тя получи най-сетне заповед за обиск на офиса на Хари Дрезден.

— Да обискира какво?

— Офиса на Хари Дрезден — повтори Кармайкъл. — Каза, че няма да се бави. Връзката е ужасна. Опитай отново. — И той ми затвори телефона.

С треперещи ръце потърсих още дребни и набрах собствения си номер. Последното нещо, от което имах нужда, беше Мърфи да се рови в офиса ми и да събира веществени доказателства. Ако прибере скорпиона, направо съм загубен. Никога няма да успея да й обясня всичко навреме. А ако се изправя пред нея, тя може да е толкова бясна, че да ме задържи в ареста за през нощта. Ако това се случи, до сутринта ще бъда мъртъв.

Телефонът ми звънна няколко пъти и накрая Мърфи отговори. Този път връзката беше кристалночиста.

— Офисът на Хари Дрезден.

— Мърф — казах аз. — Слава богу. Виж, трябва да говоря с теб.

Практически можех да усетя гнева й.

— Вече е късно, Хари. Трябваше да говориш с мен тази сутрин. — Чух я да обикаля и да отваря чекмеджета.

— По дяволите, Мърф — изкрещях аз ядосано. — Знам кой е убиецът. Не се приближавай до бюрото. Опасно е. — Мислех си, че я лъжа, но веднага осъзнах, че предупреждението ми беше самата истина. Спомних си, че видях как талисманът помръдна, когато го разглеждах преди няколко дни. Можеше просто да си въобразявам.

— Опасно, значи — изръмжа Мърфи. Чух, че рови между моливите, които се намираха в най-горното чекмедже. Талисманът беше в по-долното. — Ще ти кажа какво е опасно. Опасно е да се будалкаш с мен, Дрезден. Аз не разигравам игрички и вече нямам никакво доверие в теб.

— Мърфи — казах аз, опитвайки се да говоря спокойно. — Трябва да ми повярваш поне още един път. Не се приближавай до бюрото ми. Моля те.

Чух отварянето на средното чекмедже.

После се разнесе някакво щракане, последвано от изненадано възклицание на Мърфи. Слушалката тупна на пода. Проехтяха ужасно силни изстрели, чу се свистенето на рикошети и накрая писък.

— По дяволите — извиках аз в слушалката. — Мърфи!

Треснах слушалката на вилката и хукнах към таксито.

Шофьорът примигна, когато ме видя.

— Хей, приятел, къде е пожарът?

Блъснах вратата след себе си и му дадох адреса на моя офис.

— Закарай ме там максимално бързо.

Шофьорът погледна парите, вдигна рамене и каза:

— Откачалки. Всичките откачалки на мен се падат.

След това потегли рязко, оставяйки след себе си облак от пушилка.

Глава 22

В неделя сградата се заключваше. Затова пъхнах ключа в бравата, припряно го завъртях, докато отключа, а след това го измъкнах обратно. Нямах време да чакам асансьора и хукнах нагоре по стълбите с най-голямата бързина, на която бях способен.

Пет етажа. Отнеха ми по-малко от минута, но всяка секунда беше ценна. Когато стигнах горе и се затичах по коридора, дробовете ми горяха, а устата ми беше суха като пясък. Етажът беше празен, спокоен и тъмен. Единствените светлини идваха от знака „Изход“ и от облачното небе навън. Затворените врати бяха затулени в сянка.

Вратата на моя офис обаче зееше отворена. През задъханото си дишане чувах скърцането на вентилатора на тавана. Лампата на тавана не беше запалена, но настолната светеше на бюрото ми, защото контурът на вратата се жълтееше и по пода се простираше златиста пътека от светлина. Спрях се на прага. Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва държах жезъла и пръчката.

— Мърфи? — извиках аз. — Мърфи, чуваш ли ме? — Гласът ми беше задъхан и дрезгав.

Затворих очи и се ослушах.

Най-напред чух затруднено вдишване и леко стенание при издишване. Мърфи.

После нещо сухо прошумоля.

Във въздуха се носеше силна миризма на барут. Стиснах зъби, обзет от гняв. Това жалко животно Виктор Селс беше наранил моята приятелка. Няма да го оставя да обикаля из офиса.

Блъснах вратата с жезъла и влязох вътре с насочена напред пръчка и с думи на силата на върха на езика ми.

Точно пред вратата на офиса има маса, на която са подредени цяла серия брошури със заглавия като „Истинските вещици не търпят подигравки“ или „Магията през двайсет и първия век“. Част от тях бяха писани от мен. Те бяха предназначени за любопитните хора, които искат да научат нещо за вещици и магии. Спрях за миг с пръчката, насочена надолу, но под масата нямаше нищо. Огледах се наоколо, като продължавах да се прицелвам с оръжието си.

Край стената отдясно на вратата бяха подредени шкафове и няколко кресла. Шкафовете бяха затворени, но някой би могъл да се скрие зад креслата. Отстъпих наляво, погледнах зад вратата и се притиснах с гръб към стената, държейки под очи офиса.

Бюрото ми е разположено в задния ъгъл, вдясно и по диагонал на вратата. Стаята е ъглова и има прозорци от двете страни. Както винаги пердетата са спуснати. Вентилаторът на тавана се върти с леко поскърцване на всяка обиколка.