Буреносен фронт

Моника седна до кухненската маса. Изпъна крака под нея и напрежението й малко поспадна. Усещах, че кухнята е нейното убежище, в което се оттегляше, когато е разстроена. Беше поддържана с любов и светеше от чистота.

Оставих я да се успокои известно време, което не продължи дълго. Чувствах как напрежението във въздуха расте и как в далечината бурята набираше сили. Не можех да си позволя да подходя предпазливо. Тъкмо щях да отворя уста и да започна, когато тя първа проговори:

— Задавайте ми въпроси, а аз ще ви отговарям. Сама не знам от къде да започна.

Не погледна към мен. Погледът й не се спираше върху нищо.

— Добре — казах аз и се опрях на кухненския плот. — Познавахте Дженифър Стантън, нали? Роднини ли сте?

Изражението й не се промени.

— И двете имаме очите на майка ни — потвърди тя. — Малката ми сестричка винаги беше бунтарка. Избяга, за да стане актриса, но вместо това стана проститутка. По някакъв начин това й харесваше. Много пъти съм я молила да се откаже, но тя не искаше. Дори не знам дали знаеше как.

— Потърсиха ли ви вече от полицията?

— Не. Но са разговаряли с родителите ми в Сейнт Луис. Вероятно все още не са разбрали, че живея тук. Сигурна съм, че скоро ще го открият.

Аз се намръщих.

— Защо не се обърнахте към тях? Защо вместо това потърсихте мен?

Тя ме погледна.

— Полицията не можеше да ми помогне, господин Дрезден. Смятате ли, че щяха да ми повярват? Ако отида при тях и им наприказвам разни истории за заклинания и ритуали, те ще ме помислят за луда. — Лицето й се изкриви в гримаса. — И може би ще са прави. Понякога се чудя дали не съм откачила.

— И затова ме потърсихте — казах аз. — Но защо просто не ми казахте истината?

— Как бих могла? — попита тя. — Как бих могла да вляза в офиса на човек, когото не познавам, и да му кажа…

Тя преглътна и през свитите й клепачи се отрониха още сълзи.

— Какво да ми кажете, Моника? — попитах аз, стараейки се гласът ми да звучи меко. — Кой уби сестра ви?

Вятърният чан дрънчеше навън. Усмихнатата крава продължи да тиктака. Моника Селс пое дълбоко дъх и затвори очи. Виждах я как събира разкъсаните нишки на куража си и се опитва да ги върже колкото може по-Здраво. Вече знаех отговорите, но исках да ги чуя от нея. Опитвах се да си кажа, че за нея ще е добре да се изправи лице в лице с фактите, просто да ги произнесе на глас. Не бях съвсем сигурен, че го мисля — както казах, не ме бива много да лъжа.

Моника стисна ръце в юмруци и каза:

— Господи, помогни ми! Господи, помогни ми! Беше съпругът ми, господин Дрезден. Виктор.

Очаквах да избухне в сълзи, но тя се стегна все едно очакваше някой да започне да я удря.

— Точно затова ме помолихте да го намеря — чух аз собствения си глас. — Затова ме пратихте при къщата край езерото. Вие сте знаели, че той е там. Знаели сте, че ако отида там, той ще ме види.

Говорех спокойно, не много ядосано, но думите ми удряха Моника Селс като тежки чукове. Тя трепваше след всяка една от тях.

— Налагаше се — изстена тя. — Бога ми, господин Дрезден. Не можете да си представите какво беше. И ставаше все по-лошо. В началото той не беше лош човек, но ставаше все по-ужасен и аз се уплаших.

— За децата? — попитах аз.

Тя кимна и подпря челото си на коленете. След което думите й се отприщиха, отначало по-бавно, но постепенно все по-бързо, сякаш не можеше повече да удържа огромната им тежест в себе си. Аз слушах. Дължах й го заради това, че бях потъпкал чувствата й и я бях принудил да говори.

— Той не беше лош човек, господин Дрезден. Работеше много. Заради нас — искаше да ни осигури по-добър живот. Допускам, че беше така, защото родителите ми бяха много богати. Искаше да ми даде толкова, колкото и те, но не успяваше. Това го дразнеше и той се ядосваше. Понякога го караше да излезе от кожата си. Но невинаги. Понякога беше много мил. Надявах се, че децата ще му помогнат да се овладее. Били беше около четиригодишен, когато Виктор откри магията. Нямам представа точно как. Но постепенно стана напълно завладян от нея. Започна да купува книга след книга. И разни странни предмети. Сложи ключалка на вратата на тавана и след вечеря започна да се усамотява там. Понякога нощем чувах разни неща. Гласове. Или други звуци… — Тя потрепери. — Ставаше все по-лош. Ядосваше се и започнаха да се случват странни неща. Дреболии. Един ъгъл на пердето се запалваше. Или разни неща падаха от стените и се разбиваха. — Тя погледна разстроено към смешната клатеща се крава, сякаш да се увери, че е все още там. — Крещеше ни без причина. Или внезапно избухваше в смях. Той… виждаше разни неща. Които аз не можех. Имах усещането, че полудява.

— Но никога не се изправихте срещу него — казах аз кротко.

Тя поклати глава.

— Моля се Бог да ми прости. Трябваше да му се опълча. Но бях свикнала да се владея, господин Дрезден. Да не вдигам шум. — После пое дълбоко въздух и продължи: — И тогава, една нощ той ме събуди и ме накара да изпия нещо. Каза, че щяло да ми помогне да го видя и да го разбера. Че ако го изпия, ще започна да виждам нещата като него. Настояваше да го разбера, защото съм негова съпруга.

Този път тя започна да плаче и сълзите се стичаха кротко по бузите до крайчеца на устните.

Изведнъж нещо в мен прищрака и усетих, че си дойде на мястото.

— Третото око? — казах аз.

Тя кимна.

— И тогава… започнах да виждам, господин Дрезден. Видях него.

Лицето й се сгърчи и си помислих, че ще повърне. Можех да я разбера. Да ти предложат изведнъж Трето око, без да знаеш какво представлява и какво ще ти се случи, да видиш собствения си мъж, който е създал децата ти, и да прозреш какъв е той в действителност — обзет от жажда за власт и от алчност — трябва да е било истински ад. Това щеше да остане в нея завинаги. Никога споменът нямаше да избледнее и никога нямаше да намери утеха и спокойствие зад преградата на времето, издигната между нея и образа на съпруга й като чудовище.

Тя продължи забързано и тихо:

— Исках още. Дори когато приключи ефектът, колкото и да беше ужасяващ, исках още. Опитвах се да не го покажа, но той разбра. Той погледна в очите ми и разбра, господин Дрезден. Както и вие сега. Избухна в смях, като че ли току-що е спечелил от лотарията. Толкова беше щастлив, че ме целуна. А на мен ми призляваше. Започна да произвежда все по-големи количества от наркотика. Но никога не му стигаше. Това го вбесяваше до безумие. И тогава проумя, че когато е гневен, може да прави повече. Това му послужи за извинение. Нарочно беснееше, но все не му стигаше. — Тя преглътна. — И тогава, тогава…

Спомних си за ужасения разносвач на пица и за коментарите на елфа за „спортуването“ на хората.

— Тогава разбра, че може да овладее емоциите и на други хора — казах аз. — И да ги използва да придават допълнителна сила на магиите му.

Тя кимна и още повече се сви.

— Най-напред бях само аз. Това ме плашеше, а след това бях напълно изтощена. Разбра, че похотта подсилва това, което прави. И започна да се оглежда наоколо. За подкрепа. Наричаше ги инвеститори. — Тя ме погледна с умоляващи очи. — Моля ви, господин Дрезден. Трябва да разберете. Той не беше лош през цялото време. Имаше моменти, когато ставаше като преди. Мислех си даже, че ще се върне обратно при нас.

Опитах се да я погледна със съчувствие. Но не бях сигурен дали изпитвам друго, освен гняв, че някой, който и да е той, може да се отнася по подобен начин със семейството си — или дори с когото и да било. Чувствата ми вероятно са били изписани на лицето, защото Моника бързо отвърна поглед и се сви от страх. Говореше забързано, сякаш искаше да уталожи гнева ми — гласът на жена, която неведнъж се е опитвала да укроти нечий гняв с думи на отчаяние.

— Тогава откри семейство Бекитс. Те имаха пари. И той ги убеди, че ще им помогне да си отмъстят на Джони Марконе за убийството на дъщеря им. Те му повярваха и му дадоха толкова пари, колкото му трябваха.