Буреносен фронт

Умът ми трескаво започна да разплита новата следа. Пред мен се отваряха съвършено нови възможности и някъде трябваше да се крие шансът да оцелея, да хвана убиеца и да спася всичко, което все още може да бъде спасено.

Но нищо не беше ясно. Не беше ясно какво точно е станало, въпреки че вече притежавах нова следа, една възможна връзка между разследването на убийствата и отмененото от Моника Селс търсене на изчезналия й съпруг Виктор. Имах нова диря за проследяване, но нямах достатъчно време за това. Налагаше се да стана, да стъпя на краката си и да се размърдам, и то бързо. Не е лесно да бъде повален един добър магьосник.

Скочих, грабнах жезъла и се запътих към вратата. Последното, което ми трябваше, бе да ме хванат на местопрестъплението. Веднага щяха да ме тикнат в ареста и аз щях да съм мъртъв, преди да успея да стигна до освобождаване под гаранция. В мислите си вече препусках напред, опитвайки се да открия фотографа, който е бил при къщата на Виктор, да проявя новите снимки и да видя дали в тях се съдържа нещо, което има отношение към смъртта на Линда Рандал.

Но в този миг чух някакъв звук, който ме накара да се закова на място. Повтори се отново — леко щракване.

Някой беше превъртял ключ в бравата на вратата и тя се отвори.

Глава 19

Нямах време нито да се хвърля под леглото, нито да се скрия в банята, пък и не обичам да нямам възможност за отстъпление. Затова се хвърлих напред и застанах зад отварящата се врата, като пазех пълна тишина.

Мъжът, който влезе, беше слаб, нисък и имаше вид на крадец. Кафеникавата му коса беше прибрана отзад на опашка. Носеше тъмни памучни панталони и тъмно сако, а на рамото си бе преметнал чанта. Затвори вратата почти напълно и се огледа трескаво, но като повечето хора, които са прекалено нервни, за да мислят ясно, виждаше много по-малко, отколкото трябваше. Въпреки че извърна главата си към мен, не попаднах в периферното му зрение и той не ме откри. Имаше вид на красавец, или поне така ми се стори, с ясно изразени черти на брадичката и скулите.

Прекоси стаята и се закова на място, когато откри окървавените чаршафи. Видях, че сви юмруците си. Издаде някакъв странен, грачещ звук, хвърли се на земята до леглото и започна да опипва под него. След няколко секунди граченето се засили и той започна да ругае на глас.

Опипах гладката повърхност на кутийката от филма в джоба си. Мистериозният фотограф, който беше обикалял къщата на Виктор Селс, сега беше тук и търсеше филма. Усетих под лъжичката онова чувство, което изпитва човек, когато е наредил някакъв труден пъзел — особено удоволствие, примесено с малко гордост.

Поставих тихо жезъла в ъгъла до вратата и извадих официалната си карта на полицейски консултант, на която личеше снимката ми, и я отворих така, че да се вижда ясно на фона на шлифера. Прикрих, доколкото можах, старата ми окаяна тениска и се надявах, че той ще е твърде развълнуван и нервен, за да забележи, че съм обут с анцуг и каубойски ботуши.

С ръце в джобовете, побутнах леко с ботуша вратата, за да я затворя и в мига, в който тя щракна, казах:

— И така, връщате се на местопрестъплението. Знаех си, че ще ви хвана само ако почакам малко.

При други обстоятелства реакцията му щеше да ме накара да се превивам от смях. Той се сепна, удари си главата в ръба на леглото, извика, дръпна се назад и се обърна да ме види. За малко щеше да скочи върху леглото от изненада. Промених си мнението за външния му вид — устните му бяха прекалено стиснати, а очите твърде малки и разположени съвсем близо, което му придаваше напрегнат, хищнически вид на пор.

Присвих очи и се приближих към него с бавни крачки.

— Не можахте да се стърпите, нали?

— Не — каза той. — О, боже, нищо не разбирате. Аз съм фотограф. Виждате ли? — бръкна в чантата си и извади фотоапарат. — Правя снимки за вестниците. Затова съм тук, за да огледам по-добре.

— Стига — прекъснах го аз. — И двамата знаем, че не сте тук, за да правите снимки. А да потърсите ето това. — Извадих кутийката от джоба си, вдигнах я високо и му я показах.

Бръщолевенето му спря и той се закова на място, вторачен в мен и в кутийката. Облиза устни и се опита да каже нещо.

— Кой сте вие? — прекъснах го аз.

Говорех строго и заповедно. Опитах се да си представя как би звучала Мърфи, все едно бях при нея в управлението и тя ми задаваше въпроси.

— Уайз. Дони Уайз — преглътна той и ме погледна. — Загазил ли съм?

Присвих очи и се засмях подигравателно.

— Ще видим. Имате ли документ за самоличност?

— Да, разбира се.

— Покажете го — хвърлих му аз един поглед и добавих: — Бавно.

Той се опули и започна да рови подчертано бавно в задния си джоб. Извади с една ръка портфейл и го отвори на шофьорската книжка. Пристъпих напред, взех я и я разгледах. Името и снимката съвпадаха с това, което ми бе казал.

— Добре, господин Уайз — започнах аз, — в момента тече разследване. Ако вие ни сътрудничите, мисля, че…

Видях, че се е втренчил в името върху картата ми, и млъкнах. Той грабна обратно портфейла си и каза с обвинителен тон:

— Вие не сте полицай.

Вдигнах арогантно глава.

— Добре. Може и да не съм. Но работя за полицията. И разполагам с вашия филм.

Той изруга и започна да прибира фотоапарата в чантата, очевидно с намерение да си тръгне.

— Не. Нищо не притежавате. Няма нищо, което да ме свързва с това тук. Тръгвам си.

Наблюдавах го, докато се промъква край мен към вратата.

— Не бързайте толкова, господин Уайз. Ние с вас има за какво да си поговорим. Като например за изгубена филмова кутийка под терасата на една къща край езерото Провидънс, в сряда вечер.

Той ме стрелна с поглед.

— Нямам какво да ви кажа — измърмори той, — който и да сте. — Протегна ръка и се опита да отвори вратата.

Вдигнах ръка към жезъла в ъгъла и изсъсках с възможно най-драматичен глас: Vento servitas, след което рязко я насочих към вратата. Задвижен от прецизно контролирани въздушни течения, жезълът отскочи и тресна вратата под носа на Дони Уайз. Той се вкамени и се обърна към мен с разширени очи.

— Боже мой, вие сте един от тях. Моля ви, не ме убивайте — възкликна той. — Бога ми, снимките са у вас. Не знам нищо. Абсолютно нищо. С какво бих могъл да ви застраша? — Опитваше се да говори спокойно, но гласът му трепереше. Забелязах, че поглежда под око към плъзгащата се врата на балкона, като че ли се опитваше да прецени дали има шансове да се измъкне от там, преди да го спра.

— Спокойно, господин Уайз — казах му аз. — Нямам намерение да ви наранявам. Преследвам човека, който е убил Линда. Помогнете ми. Кажете ми каквото знаете, а аз ще се погрижа за останалото.

Той се изсмя горчиво и направи половин крачка към стъклената врата.

— И да ме убият за това? Като Линда и останалите? За нищо на света.

— Не, господин Уайз. Кажете ми каквото знаете и аз ще спра тези убийства. Ще изправя убиеца на Линда пред правосъдието. — Опитвах се да говоря с успокоителен тон, дори да прикрия раздразнението, което ме обхващаше. Исках да го постресна, но не чак до такава степен, че да е готов да се хвърли през стъклената врата. — Желая не по-малко от вас тези хора да бъдат спрени.

— Защо? — попита той. В очите му се четеше известно презрение. — Каква ви беше тя? И вие ли спахте с нея?

Поклатих глава.

— Не. Тя просто е поредната жертва, която можеше да е жива.

— Вие не сте полицай. Защо поемате този риск? Защо се изправяте срещу тези хора? Не видяхте ли какво направиха?

Вдигнах рамене.

— А кой друг да се изправи срещу тях? — Той не отговори нищо и аз повдигнах кутийката с филма. — Какво представляват тези снимки, господин Уайз? Какво толкова има на тях, че е трябвало Линда да бъде убита?

Дони Уайз изтри дланите си в панталоните. Вързаната на опашка коса на тила му се разлюля, когато той завъртя глава и огледа стаята.

— Ще ви предложа сделка. Дайте ми филма и аз ще ви кажа, каквото знам.