Мисията на посланика

Когато излезе от уличката и тръгна към отстъпничката, черната й мантия се развя на вятъра. Тя чу възклицания от всички страни, където несъмнено се бяха струпали зяпачи, но остана съсредоточена върху жената. Отстъпничката изръмжа и засили атаките си върху бариерата. Сония я заздрави още повече, опитвайки се да не се тревожи за това колко бързо изчерпва енергията си.

„Колко ли дълго ще издържа? Колко ли дълго ще издържи тя?“

От едната й страна се разнесе шум. Първоначално Сония не можа да осъзнае какво става, но после едва не изгуби концентрация от изненада.

Тълпата ликуваше.

Сред виковете тя дочу един по-различен звук. С крайчеца на окото си зърна приближаваща се фигура. Някой, облечен в лилаво.

— Имате ли нужда от помощ? — разнесе се младежки глас.

Алхимик. Не го познаваше.

— Да — отвърна тя. — Елате.

Пропусна го през бариерата си и му подаде ръка.

— Влейте ми енергията си.

— По старомодния начин? — попита той изненадано.

Тя се засмя.

— Разбира се. Мисля, че ще успеем да се справим с една обикновена отстъпничка.

Той хвана ръката й и тя почувства как магията му се влива в нея. Побърза да я насочи към ограничителната бариера. Алхимикът извика и тя осъзна, че към тях се приближава друг магьосник. Този път лечителка. Жената хвана другата й ръка и Сония очакваше жената да се предаде. Но тя не спираше да се бие.

Въпреки това ударите й ставаха все по-слаби и по-слаби. Когато жената хвърли последните си сили срещу бариерата и атаката й секна, Сония изпита неочаквана жалост. Раменете на отстъпничката увиснаха. Тя изглеждаше изтощена и примирена.

Сония пусна ръцете на колегите си и ги погледна.

— Благодаря ви.

Алхимикът сви рамене, а лечителката промърмори нещо като „по всяко време“. Сония отново насочи вниманието си към отстъпничката. Приближи се към нея с отмерени крачки. Алхимикът и лечителката крачеха редом с нея, оставайки в обсега на бариерата й. Когато спря пред остъпничката, жената я погледна навъсено.

— Как се казваш? — попита Сония.

Жената не отговори.

— Знаеш ли закона, който се отнася до магьосниците в Обединените земи? Законът, според който всички магьосници трябва да са членове на Магьосническата гилдия?

— Знам го — отвърна жената.

— Но ето те теб, магьосница, която не е член на Гилдията. Как стана така?

Жената се засмя.

— Не ми трябва вашата Гилдия. Научих магията много преди да дойда в тази земя. Защо трябва да ви се кланям?

Сония се усмихна.

— Защо, наистина?

Жената я погледна намръщено.

— И така — продължи да я разпитва Сония. — От колко време живееш в Обединените земи?

— От много — жената се изплю на земята.

— Щом не ти харесва, защо стоиш тук?

Жената я погледна застрашително.

— Как се нарича родината ти?

Отстъпничката стисна упорито устни.

— Добре тогава — Сония сви ограничителната бариера по-плътно около жената. — Независимо дали ти харесва или не, Магьосническата гилдия е задължена от закона да се разправи с теб. Сега ще те отведем при тях.

Лицето на жената се изкриви от гняв и тя нанесе удар по ограничителната бариера, но той беше твърде слаб. Сония се замисли дали да не изчака, докато жената се измори, но реши да не го прави. Тя сви бариерата още повече и я използва, за да тласне отстъпничката към средата на пътя. След това твърдо, но внимателно продължи да я бута напред. Лечителната и алхимикът вървяха плътно до нея.

И те подкараха към Гилдията втората отстъпничка, заловена в този ден, по улици, пълни с любопитни зяпачи.

Глава 28

Въпроси

Превръзката върху очите на Лоркин дразнеше кожата му, но ръцете му бяха държани от Изменници и той не можеше да се почеше.

— Сега спираме — каза една от жените и внимателно го дръпна. — А сега отново ще се издигнем.

Другата жена пусна ръката му и той се възползва от възможността да се почеше. После се напрегна и усети тежестта в стомаха си, когато започнаха да се издигат. След няколко мига пак усети неравната земя под краката си. Жената отново го побутна да върви.

— Внимавай, тук земята се накланя! Наведи глава!

Обгърна го изненадващ хлад и той предположи, че са навлезли в сянка. И това не беше всичко. Въздухът беше влажен и се усещаше лека миризма на гниеща растителност и мухъл. Водачката му спря.

— Сега има стъпала. Надолу! Четири са.

Той опипа ръба с пръстите на краката си, после бавно пристъпи напред. Стъпалата бяха широки и плитки, а по отекващия звук той разбра, че е влязъл в пещера или стая. Някъде отстрани се чуваше капене на вода.

— Оттук нататък е равно.

Докато вървеше, той си помисли, че не е съвсем така. Земята беше гладка, но определено се усещаше наклон. Той се заслуша в стъпките на групата и в звука на водата. Ако правеха някакви завои, вероятно бяха твърде широки и бавни, за да ги усети.

Някъде отпред дойде звука на вятър, шумоляща растителност и далечни гласове. След още няколко крачки, съдейки по шумовете, които го заобикаляха, той разбра, че е излязъл на открито. Почувства топлината на слънчевите лъчи върху лицето си и лекия повей на вятъра върху кожата си. Чу някой да казва името на Савара.

Без предупреждение свалиха превръзката от очите му и той започна да примигва, заслепен от обедното слънце. Преди очите му да привикнат със светлината, Изменницата, която го беше водила, го потупа по ръката, давайки му знак да продължи да върви.

Савара поведе групата по пътека, заобиколена от високи, по-люляващи се растения. На върховете им се забелязваха едри класове и той осъзна, че това е краят на нива. Пътеката тръгна рязко нагоре и пред очите му се разкри широка долина.

От всички страни я заобикаляха стръмни скали. Беше покрита с ниви, намиращи се на различна височина, като на отделни тераси. Зеленината се спускаше до продълговато тясно езеро, което се намираше на дъното на долината. „Използвали са всяко едно кътче — помисли си той. — Че как иначе ще изхранят цял един град с хора? Но къде са сградите?“

Някакво движение на близката скала отговори на въпроса му. Някой надничаше през отвор в скалното лице. Миг по късно той осъзна, че цялата стена, от единия до другия край на долината, бе осеяна с дупки.

„Град, изсечен в скалата“. Той поклати смаяно глава.

— Намерихме го заедно с долината — разнесе се познат глас зад гърба му. Той погледна изненадано Тивара. Откакто се бяха присъединили към групата на Савара, тя почти не му бе продумала.

— Естествено, ние го разширихме — продължи тя. — Шейсет години след заселването на първите Изменници, голяма част от старите помещения се срутила и трябвало да бъде заменена.

— Колко навътре продължава?

— В повечето случаи само колкото за една или две стаи. Представи си го като град с мащабите на Арвис, но по-издължен и заострен в едната си страна. От време на време земята се тресе и части от него се срутват. Макар вече да можем много по-добре да преценяваме коя скала е добра за нови стаи и след това ги заздравяваме с магия, хората се чувстват по-спокойно, ако живеят по-близо до повърхността.

— Напълно ги разбирам.

Сега вече можеше да види, че част от основата на стената е насечена от здрави сводове, през които хората излизаха или се връщаха в града. Другаде се забелязваха по-малки, разположени нарядко отвори. Сводовете предполагаха, че това е официален вход към общо помещение и Лоркин не се изненада, когато Савара го поведе към един от тях.

Но не след дълго тя бе принудена да спре. Беше започнала да се събира тълпа. Много от хората се бяха втренчили в него. Някои го гледаха с откровено любопитство, но други бяха изпълнени с подозрение. Трети изглеждаха разгневени, но не на него. Вниманието им бе насочено към Тивара.

— Убийца! — извика някой, последван от викове на съгласие. Но някои от хората се намръщиха, дори изразиха протеста си на глас.

— Дайте път — нареди Савара с твърд глас, в който обаче не се усети гняв.