Мисията на посланика

Пред очите им се разкри малка долина. Унх въздъхна и промърмори нещо.

В този миг въздухът се изпълни с трясък и пукот. Звукът се бе разнесъл зад гърбовете им. Денил и Унх се обърнаха рязко и инстинктивно вдигнаха ръце, за да се предпазят от камъните, които се посипаха върху магическата им бариера. Те отстъпиха назад. Клисурата бе обвита в прашна мъгла.

Тя постепенно слегна и разкри огромна купчина камъни.

„Къде са сачаканците? Под нея ли са погребани?“ Денил пристъпи напред, но една ръка го спря. Той се обърна към Унх, но мъжът не гледаше него. Той се бе обърнал към долината. Проследявайки погледа му, Денил забеляза самотна фигура, която вървеше към тях.

Сърцето му прескочи един удар.

„Лоркин!“

— Всичко ще бъде наред — каза младият магьосник. — Щитовете им са силни. Скоро ще се измъкнат и ще се опитат да стигнат до теб, така че не мога да остана дълго — той се усмихна и спря на няколко крачки от Денил. — Трябва да поговорим.

— Определено — съгласи се Денил.

Лоркин изглеждаше добре. Дори беше хванал малко тен. Носеше робски дрехи, но изглежда се чувстваше удобно в тях. Може би защото вече бе прекарал няколко дни с тях.

— Да поседнем — каза Лоркин. Той отиде до един широк камък и се настани. Денил намери друг. Унх остана прав. Туземецът наблюдаваше Лоркин с предпазливо, многозначително изражение.

Внезапно всички звуци в клисурата утихнаха. Денил предположи, че Лоркин е създал бариера, която да заглуши разговора им. „Да го заглуши от Унх или и от Изменниците?“

— Сигурно имаш много въпроси — каза Лоркин. — Ще се постарая да им отговоря.

Денил кимна. Откъде да започне? Как се обърка всичко?

— Кой уби робинята в стаята ти?

Лоркин се усмихна накриво.

— Жената, с която пътувам. Тя ми спаси живота.

— Тивара?

— Да. Мъртвата в стаята ми се опита да ме убие. Тивара каза, че другите ще се опитат да довършат започнатото дело и ми предложи да ме отведе на безопасно място.

— Кой иска да те убие и защо?

Лоркин се намръщи.

— Малко е сложно за обяснение. Не мога да ти кажа кой, но мога да ти кажа защо. Заради баща ми. Но не защото е убил някакъв ичани, а заради нещо друго, което е направил. По-скоро не е направил. Спомняш ли си, че някой му е помогнал да избяга от Сачака, като го е научил на черна магия?

Денил кимна.

— Този човек е бил Изменник. Баща ми се съгласил да им даде нещо в замяна и не изпълнил обещанието си. Всъщност не е имал правото да го даде, но подозирам, че отчаяно е искал да се върне у дома и е щял да се съгласи на всичко — Лоркин сви рамене. — Трябва да оправя този проблем с Изменниците. И… има разни други неща.

Трябва да им разкажа какво се случи с Рива — робинята, която Тивара уби — или Тивара ще бъде обвинена в убийство и екзекутирана. Така че трябва да спреш да ме преследваш.

— Защо ли очаквах да чуя точно това? — рече Денил и въздъхна.

— Ако не спреш, ще те убият — Денил никога не бе виждал лицето му толкова сериозно. — А те не искат. Според мен не искат да убиват и сачаканците… всъщност с удоволствие биха ги унищожили, но не сега и не на това място. Знаят много добре, че с изтрепването на повече хора, за да скрият града си ще тръгнат да ги търсят още по-ожесточено.

Денил кимна.

— Значи искаш двамата с Унх да се престорим, че сме изгубили следата.

— Да. Или каквото там е необходимо, за да се сложи край на търсенето.

„След случилото се сигурно няма да ми е много трудно да убедя сачаканците да се откажат — помисли си Денил, поглеждайки към купчината камъни в клисурата. — Ами Унх? Предполагам, че ще изпълни заповедите ми. Но може би истината ще свърши повече работа. Ако реша, че няма нужда да търсим Лоркин повече, дали атаките ще продължат търсенето?“

Тогава Денил си спомни за скъпоценните камъни. Той погледна напрегнато Лоркин.

— Не го правиш само заради баща си и тази жена, нали?

Младият магьосник примигна и се усмихна.

— Не. Искам да науча повече за Изменниците. Те нямат роби и обществото им е устроено по съвсем различен начин от останалата част на Сачака. Мисля, че практикуват форми на магия, за които не сме чували — или не сме виждали от хиляди години. Мисля, че те са добри хора, с които може да установим приятелски отношения. Мисля… мисля, че трябва да повлияем върху добрата им страна, защото един ден може да си имаме работа с тях, вместо с хората, които днес управляват Арвис.

Денил изруга.

— Ако се стигне до война, не взимай страна! — предупреди го той. — Ако изгубят, няма да си защитен от последиците.

— Не очаквам да бъда — Лоркин сви рамене. — Осъзнавам какви проблеми може да създаде това на Гилдията. Засега е най-добре всички да се държат така, сякаш съм я напуснал. Не съм сигурен колко време ще остана тук — той се намръщи. — Има голяма вероятност да не ме пуснат, за да не разкажа на останалите къде се намира града им. Между другото, обясних всичко това на майка.

— О! Добре! — Денил подтисна въздишката си на облекчение. — Осъзнаваш ли какъв ужас изпитвах, че трябва да й разкажа за изчезването ти?

— Да — Лоркин се засмя. — Съжалявам за това — лицето му придоби сериозно изражение и той се намръщи. После наведе поглед и разтвори пръстите на едната си ръка. На дланта му лежеше кръвен пръстен. Той го подаде на Денил с очевидна неохота. — Вземи го. Не смея да го нося повече с мен. Ако го намерят, това няма да ми помогне в опитите ми да спечеля доверието им, а не искам да попада в други ръце.

Денил взе пръстена.

— На Сония ли е?

— Да — някакво движение привлече погледите им. Над купчината камъни се вдигна прах. Погледът на Лоркин проблесна и той се изправи. — Трябва да вървя.

В този момент Унх се обърна и ги погледна. Денил отново си спомни за пещерата със скъпоценните камъни.

— Приятелят ми тук — той е от племето Дюна, между другото, разказа ми нещо интересно онзи ден. Хората му имат познанието да създават камъни като онези в Пещерата на абсолютното наказание.

В очите на Лоркин проблесна интерес.

— Освен това ми каза — продължи Денил, — че Изменниците са откраднали това познание от народа му. Не е зле да го имаш предвид. Новите ти приятели сигурно имат някои не особено приятни черти.

Младият магьосник се усмихна.

— Че кой ги няма? Но ще го имам предвид. Това е интересна информация. Много интересна! — той присви очи за миг, после погледна към Денил и го хвана за ръката. — Довиждане, посланик! Надявам се новият ти помощник да се окаже по-полезен от мен!

Денил стисна ръката му. В този миг звуците отново се появиха и той подскочи стреснато. Лоркин се отдалечи, като се спря да каже нещо на туземеца. Денил се изправи, отиде при Унх и двамата изпратиха с погледи отдалечаващия се магьосник.

— Какво ти каза той? — попита Денил, когато Лоркин се изгуби от погледа му.

— Каза: „Ти си единственият, който е в опасност“ — отвърна Унх. — Има предвид, че Изменниците се страхуват, че може да ви отведа в града им.

— Не и без помощта на магьосник, може би.

Туземецът го погледна и се усмихна.

— Не.

— Значи трябва колкото се може по-бързо да те махнем оттук. Какво ще кажеш да се прехвърлим с левитация над тази купчина камъни и да видим дали някой от сачаканските ни спътници е успял да се измъкне.

— Добра идея — съгласи се туземецът.

Когато най-после се разделиха със Скелин, Сония искаше едновременно да изкрещи от яд и да заликува от облекчение.

„Досега Денил би трябвало не само да е открил Лоркин — помисли си тя, — но сигурно се е провела и битка, погребали са мъртвите и са отпразнували победата. Оусън сигурно е спрял да се чуди къде съм, установил е, че изобщо не съм ходила в болницата и е наредил на Калън да започне да се подсилва за предстоящото ми търсене.“

И всичко това за нищо. Е, не съвсем за нищо. Все пак бяха намерили една отстъпничка. Само че не онази, която търсеха.