Мисията на посланика

Поне се бе отървала от Скелин и най-накрая се прибираше в Гилдията.

Но тогава се случи нещо, което изпепели цялото й желание да побърза да научи новините. В главата й прозвуча гласът на Лоркин. И тя долови отсенки от чувствата му.

Усещането бе много поучително. Беше забравила колко ефективен може да е кръвният пръстен при прехвърлянето на съзнанието на приносителя му. За съвсем кратко време тя не само успя да научи, че Лоркин е жив, а и че не се страхува за живота си и е изпълнен с надежда. Макар да не бе съвсем сигурен как ще се отнасят към него хората, при които се намира, той ги уважаваше и смяташе, че са добронамерени към него. Беше лапнал по жената, която го бе спасила, но това не бе единствената причина да се чувства задължен към нея.

„О, Лоркин. Защо винаги трябва да е замесена жена?“.

Важното бе, че е в безопасност, предвид ситуацията, в която се намираше. Тя би предпочела да си бъде вкъщи и не й харесваше вероятността тези Изменници да не му позволят да напусне града им, но той бе решил да поеме този риск и тя не можеше да направи нищо, за да му попречи.

„Поне се намира далеч от хората, които са се опитали да го убият.“

Тя се качи в двуколката в много по-добро настроение. Но преди да успеят да се отдалечат, Форли започна да пъшка и се хвана за главата и стомаха. Един бърз преглед показа на Сония, че жената се влияе изключително силно от поклащането на двуколката и бяха принудени да кажат на кочияша да намали скоростта.

Тя се чудеше дали Лоркин и Денил вече са се срещнали. И дали Оусън вече я търси, за да й предаде добрите новини.

Двуколката забави още повече ход. Навън се разнесоха викове и кочияшът започна да вика в отговор. Колата спря и Сония и Регин се спогледаха намръщено. Форли започна да скимти от страх.

Всички подскочиха стреснато, когато някой започна да думка по вратата.

— Черна магьоснице Сония — извика някой. Млада жена, предположи Сония. — Покажи се. Хванала си погрешната жена.

Сония премести задното покривало на двуколката и го повдигна. Улицата беше празна, с изключение на неколцината души, които се виждаха в далечината. Чукането се повтори.

— Работя за Сери — каза жената. — Аз…

— Знаем, че това е друга отстъпница — извика Сония. — Сери ни каза.

Появи се слаба млада жена, която погледна намръщено Сония.

— Тогава… не си… не знаеш… — момичето спря и си пое дълбоко дъх. — Значи ще оставиш другата на свобода?

Сония я погледна втренчено.

— Не и ако зависи от мен.

— Добре… Знам къде се намира истинската отстъпничка. Наблюдавах ви от покрива на една от съседните сгради и случайно я видях да прави същото. Мисля, че все още е там.

Регин промърмори една ругатня. Сония се обърна и го погледна.

— Вървете — каза той. — Аз ще заведа Форли в болницата и ще се върна.

— Но… — „Ами ако жената вече си е тръгнала? Отсъствието ми от болницата може и да е останало незабелязано. Ако не е, тогава ще мога да тръгна след нея. Но ако изляза от двуколката и някой ме види…“

— По-добре вървете вие — каза тя на Регин. — Ако ме разпознаят, Гилдията ще ми забрани да…

— Вие трябва да я заловите. — Регин я погледна напрегнато и лицето му неочаквано пламна от гняв. — Хората трябва да ви видят как го правите. Трябва да си спомнят, че сте нещо повече от една лечителка. Че ограничаването в тази област е истинска загуба — той посочи с ръка улицата. — Вървете! Преди да се е измъкнала.

Сония се взря в него, после отметна платнището и скочи на пътя. Палтото й се разтвори и очите на младата жена се разшириха, когато видя черната мантия. Сония се усети и бързо се закопча.

— Как се казваш?

— Аний — момичето се изпъна. — Последвай ме! — то се затича право към старата кланица.

— Каза ли на Сери? — попита Сония.

Момичето поклати глава.

— Не можах да го намеря.

Двете навлязоха в лабиринта от улички, притичвайки от сянка в сянка. Сония почувства как сърцето й започна да бушува в странна смесица от отдавна забравено вълнение и нещо далеч по-първично. „Аз съм като ловец, който гони плячката си“ — помисли си тя. Но после се сети какво е усещането да бъде гонена и изплашена, преследвана от могъщи магьосници и това бързо я отрезви. „И все пак тази жена не е необучено дете. Защо ни е наблюдавала? Знаела ли е за капана на Скелин? Сигурно. Как е научила за това? Тя ли е изпратила Форли вместо себе си?“

Когато се приближиха до кланицата, Аний сви в една странична уличка. В другия й край се виждаше оживен път.

— Видях я на покрива на тази сграда — каза момичето. — Има едно местенце от другата страна, откъдето ще можете да се изкачите…

Аний се накани да свие в една малка, затънтена алея, но изведнъж се спря и отстъпи назад.

— Ето я! — изсъска тя и посочи с пръст. Сония погледна нагоре, улови някакво движение и настръхна. После побърза да издигне защитна бариера около тях. Жената бавно левитираше в страничната алея и скоро се изгуби в сенките.

— Можеш ли да я заловиш тук? — попита Аний.

Внезапно се разнесе звук от бързо приближаващи се стъпки.

— Има само един начин да разберем — отвърна Сония и погледна към Аний. — Връщай се обратно. Когато Регин се върне, веднага ми го доведи. Може да имам нужда от помощ.

Аний кимна и се приготви да побегне. Сония отвори щита си, за да пусне момичето навън. Когато се обърна, жената тъкмо се беше появила от страничната алея.

Сония пристъпи напред и издигна бариера, за да й препречи пътя. По тъмното лице на жената се изписаха изненада, объркване и уплаха. Тя присви странните си, косо разположени очи. Нанесе силен удар върху бариерата на Сония. Това не беше пробен удар — беше го нанесла с цялата си сила, по-голяма от очакваното. Миг по-късно последва втори удар. Бариерата потрепери и падна, преди Сония да успее да я подсили.

Жената изскочи от задънената алея и побягна към пътя. Сония хукна след нея, като не спираше да издига бариери, за да я възпре, но жената ги събаряше със силни удари. Миг по-късно отстъпничката се озова сред хората, които се движеха по пътя.

Сония стигна до изхода на улицата. Видя как спира и се обръща, за да я погледне. Около нея беше пълно с народ. Когато забеляза характерната червеникаво-кафява кожа, Сония разбра защо Сери бе толкова сигурен, че Форли не е жената, която бе видял. В съзнанието й проблесна лицето на Скелин и Сония настръхна. Същата червеникава тъмна кожа. Същите странни очи. „Тази жена е от същата раса!“

Устните на отстъпничката се разтеглиха в усмивка. Опасна, триумфираща усмивка.

„Тя си мисли, че няма да посмея да използвам магия при всичките тези хора наоколо и е права. Освен това не ми се иска да я нараня. Макар че ако ме накара да я убия, това доста ще опрости нещата за Гилдията“.

За да заслужи тази съдба, тя трябваше да извърши много по-ужасни неща от това да бъде магьосник-отстъпник и да работи като изнудвачка за продавач на роет. Като например да избие семейството на Сери.

„Трябва ни жива, за да разберем дали е виновна или дали знае кой го е извършил. Освен това трябва да открием откъде идва и дали там има други магьосници като нея. Както и да узнаем защо ни е наблюдавала, когато залавяхме Форли.“

Ако убие някого, щеше да й е много трудно да спечели прошката на Гилдията за това, че е нарушила правилата.

Сония извлече енергия от източника си. Много енергия. Нямаше представа колко дълго щеше да успее да задържи жената. Макар да знаеше как да извлича сила от магьосници и хора, дори от животни, и да я съхрани в себе си толкова дълго, колкото е необходимо, тя не го беше правила повече от двайсет години. Беше й забранено, освен ако не й наредят Висшите магове.

Сега бе толкова силна, колкото преди да научи черната магия. Не по-силна, отколкото като ученичка.

Но тя бе изключително силна ученичка.

Сония запрати енергията си над главите на хората, които се намираха между нея и отстъпничката, и обгради жената с кълбо от сила. Жената веднага започна да нанася удари във всички посоки, но макар и много силни, Сония бе предвидлива и не спираше да поддържа здрава бариерата си. Проблясъците и вибрацията на магията накараха хората да се разбягат на всички страни. Сония разкопча палтото си и го хвърли настрани. Когато тълпата се съвзе достатъчно от страха и се спря да гледа, тя не искаше да се чудят защо го е облякла.