Мисията на посланика

Савара му беше казала, че той няма да разполага с много време. Щом атаките разбереха, че Денил е отведен умишлено далеч от тях, веднага щяха да тръгнат да го търсят. И ако Лоркин бе все още с него, щяха да го заловят.

Лоркин въздъхна и огледа голия, скалист пейзаж. От седмици не беше оставал сам. Щеше да му бъде приятно, ако обстоятелствата не бяха такива. Но той бе сигурен, че го наблюдават.

„Ако не беше така, щях да се опитам да се свържа с майка ми“.

Кръвният пръстен представляваше притеснителен товар. Нямаше да се изненада, ако Изменниците го претърсят преди или веднага след пристигането му в Убежището. Макар да не се отнасяха към него като към заплаха, той не можеше да очаква да му вярват безрезервно.

„И когато го направят, ще открият пръстена на майка. Личи си, че в подвързията на бележника ми е пъхнато нещо. Веднага ще проверят. Ще го намерят и ще ми го отнемат, за да не мога да й съобщя къде се намирам. Мога ли да им вярвам, че ще го запазят?“

Той не бе подготвен да поеме този риск. Досега бе измислил само две решения — да го скрие някъде или да го даде на Денил. И се беше спрял на второто.

„Чакай малко… това означава, че мога да го използвам точно сега. Няма значение дали някой ще ме види и ще разбере какво правя. Денил ще го вземе и ще го отнесе със себе си“.

Лоркин се изненада от облекчението, което изпита при тази мисъл, но не и от внезапната неохота, която последва. Въпреки че искаше просто да обясни на майка си какво възнамерява да направи и да я увери, че всичко е наред, тя щеше да направи всичко възможно да го разубеди.

Все пак бе длъжен да опита. И не разполагаше с много време.

Лоркин бръкна в дрехите си и извади бележника. Порови из подвързията и измъкна пръстена. Пое си дълбоко дъх и го сложи на пръста си.

— Майко?

— Лоркин!

В съзнанието му като приглушена музика проникнаха вълни от облекчение и тревога.

— Добре ли си? — попита тя.

— Дя. Нямам много време за обяснения.

— Добре… давай тогава.

— Някой се опита да ме убие, но бях спасен от една жена, която е член на група, наричаща се Изменниците. Трябваше да напуснем Арвис, защото имаше голяма вероятност отново да се опитат да ме убият. Сега пътуваме към тайния им град. Отивам с нея, но има голяма вероятност повече да не ми позволят да го напусна, за да не разкрия местоположението му.

— Трябва ли да отиваш?

— Да. Тя не трябваше да убива моя убиец. Ако не говоря в нейна защита, може да я екзекутират като убийца.

— Тя те е спасила и сега ти искаш да спасиш нея — Сония се поколеба. — Така е справедливо, но заслужава ли си да бъдеш затворен за това?

— Мисля, че мога да променя мисленето им. Но може да отнеме време. Гилдията не знае нищо за тях. Искам да науча колкото се може повече. Те притежават магия, каквато никога не сме виждали.

— Магията, заради която отиде в Сачака?

— Може би. Няма как да знам, докато не отида там.

Тя помълча известно време.

— Не мога да те спра… Дано си прав, че ще успееш да ги убедиш да те пуснат. В противен случай ще се наложи сама да идвам да те измъквам.

— Първо ми дай няколко години.

— Години!

— Разбира се. Не може да промениш цяло общество за една нощ. Но ще се опитам да го направя по-скоро.

— Добре… не забравяй от време на време да си слагаш пръстена.

— А, това вече е проблем. Подозирам, че ще ме претърсят. Ако намерят кръвния пръстен, ще ми го вземат. Те са решени да запазят в тайна местоположението на града им и като се има предвид какво представлява останалата част от Сакача, не мога да ги обвиня. Смятам да го предам на Денил.

— Още ли не си говорил с него?

— Не. Но скоро ще се срещнем. Трябва да го откажа да ме преследва, защото Изменниците ще го убият. Дали не можеш да накараш Оусън да го спре?

— Сега не мога. В града съм.

Лоркин долови някакво движение.

— Трябва да вървя.

— Успех, Аоркин. Внимавай. Обичам те.

— И аз те обичам.

Той пъхна пръстена в джоба си и се изправи. Движението, което бе доловил, бе на една от Изменниците, която бавно се придвижваше по ръба на клисурата. Вниманието й като че ли бе съсредоточено в нещо, което се намираше под нея. Сърцето на Лоркин подскочи.

„Дано Денил поддържа силен щит“.

Унх се движеше пред тях, стрелкаше се в различни посоки и отново се връщаше на същото място. Той поклати глава, обърна се и махна на Денил. Незнайно защо туземецът бе решил да говори само с него, ако имаше да съобщи нещо.

— Следите спират тук — каза мъжът и посочи земята. Той погледна нагоре към скалната стени, която бе надвиснала над тях. — Да опитаме ли там?

Денил вдигна глава и прецени разстоянието. Стената не беше кой знае колко висока. Създаде диск от сила под краката им. Хвана мъжа малко над лактите и туземецът направи същото. Двамата го бяха правили много пъти днес, дали за да се изкачат на някой хребет или стена, или за да се спуснат от ръба на клисура.

Отблизо туземецът миришеше на пот и подправки, комбинация, която не беше много приятна, но не го и отвращаваше. Денил се концентрира и издигна диска нагоре.

Двамата профучаха покрай скалната стена и се приземиха отгоре й. По ръба минаваше тесен перваз. Денил ги спусна в средата му. Над главите им, на фона на синьото небе, се очертаваха планинските върхове.

— Щом магьосниците могат да правят така, защо просто не прелетят над планините и не намерят града на Изменниците? — попита Унх.

Денил го погледна изненадано. Досега мъжът не бе задавал въпроси за способностите му.

— Левитацията изисква концентрация — отвърна той. — Колкото по-далеч от земята се намира човек, толкова по-голяма концентрация е нужна. Не съм сигурен защо. Но колкото по-високо се издигаме, толкова по-лесно се дезориентираме и накрая падаме.

Мъжът сви устни и кимна.

— Разбирам.

Той се извърна и започна да претърсва земята. Миг по-късно изсумтя със задоволство. Наведе се над пропастта, поглеждайки към сачаканците, които го гледаха озадачено.

— Следата продължава тук — извика той и тръгна по хребета.

Денил изчака, наблюдавайки как Сачаканците издигат един по един робите си върху скалното лице.

— Продължаваме да навлизаме в планината — каза член на ашаките и се огледа. — Някой стигал ли е дотук досега?

— Кой знае? — отвърна друг. — От векове се опитваме да ги намерим. Все някой е стигал.

— Съмнява ме, че сме се доближили до тях — обади се трети. — Иначе досега да са се опитали да ни спрат.

Ачати се засмя и изтупа прахта от дрехите си.

— Няма да поемат риска да наранят нашия киралийски приятел. Те не се притесняват да ни нападнат, но няма да посмеят да убият магьосник от Гилдията, защото така ще подтикнат съседите да ни помогнат да отървем Сачака от проблема с Изменниците.

— Тогава по-добре да стоим близо до посланика — каза първият ашаки. После снижи гласа си. — Макар не толкова близо, че да се налага да търпим вонята на следотърсача.

Останалите се засмяха. Денил погледна над главите им и видя, че Унх стои на стотина крачки от тях и му маха. Беше повече от очевидно, че туземецът предпочита неговата помощ пред тази на сачаканците. „Не го обвинявам. Макар че трябва да призная, че не мирише особено добре. Но пък се обзалагам, че това се отнася и за мен, след като дни наред съм бродил из планината без баня или смяна на дрехите“.

Той стигна при Унх и двамата продължиха напред. Скоро се наложи да се спуснат от другата страна на хребета, после да изкачат останалите две стени. И всеки път Унх успяваше да открие следата. Времето течеше и скоро слънцето се спусна ниско над хоризонта. Двамата стигнаха до тясна клисура. На входа й Унх се поколеба, после махна с ръка на Денил да тръгне редом с него.

— Вдигни магическата бариера — каза му той. — И я дръж силна.

Денил последва съвета на мъжа. Той усети как косъмчетата по гърба му настръхват, докато двамата с туземеца бавно вървят по средата на клисурата. Той се обърна назад и видя, че сачаканците ги следват с намръщени лица и хвърлят подозрителни погледи към стените на клисурата. След неколкостотин крачки стените започнаха да се раздалечават и дъното на клисурата се разшири.