Защитения

Когато водата му свърши, той вече не помнеше колко дни са минали. Все още беше на пустинната пътека, но нямаше представа колко път му остава. Устните му бяха напукани и сухи, и дори раните и пришките му бяха спрели да текат, сякаш всичката течност в тялото му се бе изпарила.

Отново падна и се напрегна да намери причина отново да се изправи.

***

Арлен се сепна от сън, лицето му беше мокро. Беше нощ и това трябваше да го изпълни с ужас, но нямаше сили да се страхува.

Погледна надолу и разбра, че лицето му бе полегнало на ръба на вирчето в Оазиса на Зората, а ръката му беше във водата.

Зачуди се как е станало така, че е там. Последният му спомен... нямаше представа какъв му беше последният спомен. Пътуването през пустинята му се губеше в мъгла, но не това го интересуваше. Беше пристигнал. Само това имаше значение. Между защитените обелиски на оазиса беше в безопасност.

Арлен жадно запи от басейна. Миг по-късно повърна и се насили да пие по-бавно. Когато утоли жаждата си, отново затвори очи и заспа дълбоко за пръв път от седмица насам.

Когато се събуди, Арлен нападна запасите на Оазиса. Освен храна там имаше и други провизии: одеяла, билки, допълнителен комплект защити. Беше прекалено слаб, за да си събере храна и единственото, което правеше през следващите няколко дена, беше да яде от изсушените запаси, да пие от студената вода и да си промива раните. Дотогава вече беше в състояние да бере пресни плодове. След седмица намери силата да си налови риба. На втората вече можеше да се протяга, без да изпитва болки.

В оазиса запасите бяха достатъчно, за да го изведат от пустинята. Можеше и да е полумъртъв, когато изпълзеше от опърлените глинести равнини, но също така щеше да е и полужив.

Сред запасите на оазиса имаше и няколко копия, но в сравнение с великолепното метално оръжие, което беше загубил, заостреното дърво му изглеждаше печално. Без лак, който да затвърди символите, издълбаните защити щяха да се развалят при пръв досег с грубите ядронски люспи.

Тогава какво? Разполагаше със защити, които можеха да прогорят живеца на демоните, но за какво му бяха, ако нямаше оръжие, към което да ги прикачи?

Помисли си, дали да не изрисува нападателните защити върху камъни. Би могъл да ги хвърля или дори с ръка да ги притиска към ядроните...

Арлен се разсмя. Ако ще се приближава чак толкова много до демон, направо да ги изрисува по ръцете си.

Смехът му секна, докато мисълта покълваше. Дали ще проработи? Ако да, щеше да има оръжие, което никой нямаше да може да открадне, нито един ядрон нямаше да може го измъкне от ръцете му или да го изненада без него.

Арлен извади тефтера си и проучи защитите от върха на копието до края му. Тези откъм острието бяха от атакуващите. Тези откъм тъпата част бяха отбранителни. Забеляза, че защитите в края на дръжката, както и другите, върху острието, не правеха връзка нито с останалите, нито помежду си. Стояха отделени, един и същи символ се повтаряше по обиколката на копието и по тъпата част на края му. Вероятно разликата беше дали мястото служи за пронизване или удряне.

Докато слънцето се спускаше все по-ниско, Арлен прерисуваше ударната защита в пръстта отново и отново, докато не се почувства уверен. Взе четка и паничка с боя от защитния си комплект и нарисува внимателно знака по дланта на лявата си ръка. Подуха ù докато не изсъхна.

Изрисуването на дясната му ръка беше по-пипкава работа, но Арлен от опит знаеше, че може да изписва фигури еднакво добре и с лявата си ръка, макар това да изискваше повече време и концентрация.

Когато нощта се спусна, Арлен внимателно разкърши ръцете си за да се увери, че движението няма да пропука или отлющи боята. Доволен от резултата, той отиде до каменните обелиски, които защитаваха оазиса, и се загледа в демоните, които обикаляха около преградата, надушили близка, но недостижима плячка.

Първият ядрон, който го забеляза, не се отличаваше с нищо особено: пясъчен демон, около метър и петдесет на дължина, с дълги предни крайници и издути от мускули крака. Опашката му с шипове се замята напред-назад, щом погледът му срещна този на Арлен.

В следващия миг той се хвърли към защитната мрежа. По време на скока му, Арлен отстъпи настрана и протегна ръка, като по този начин закри частично две защити. Мрежата прекъсна и ядронът се претъркули край него, объркан от липсата на съпротивление. Арлен бързо отдръпна ръката си и възстанови мрежата. Каквото и да се случеше, демонът нямаше да оцелее. Или щеше да загине в бой с Арлен, или щеше да го убие и да умре с изгрева на слънцето в солидно защитения оазис.

Демонът си възвърна равновесието и се обърна, като изсъска с оголените си редове от зъби. Започна да обикаля, жилавите му мускули се напрегнаха и опашката му замаха рязко. След това с котешки писък скочи отново.

Арлен се изправи с лице срещу него и изпъна ръце, по-дълги от тези на демона, с дланите навън. Люспестата гръд на демона се блъсна в защитите. С ярко просвятване и агонизиращ вой, ядронът беше отблъснат назад. Удари се тежко в земята и Арлен успя да види тънки струйки пара, които се издигаха от мястото на допира. Усмихна се.

Демонът се изправи на крака и отново започна да обикаля, този път по-предпазливо. Не беше обичайно за плячката да отвръща на удара, но скоро той събра смелост и се хвърли в атака.

Арлен сграбчи китките на ядрона и падна назад, ритна го в стомаха и го преметна над себе си. Щом го докосна, защитите лумнаха и той усети как магията заработи. Не го опари, макар че кожата на ядрона цвърчеше; единственото, което Арлен почувства, бе някакъв гъдел от енергия, сякаш кръвта не стигаше до тях и бяха изтръпнали. Усещането се изстреля нагоре по ръцете му като хладна вълна.

Двамата се изправиха бързо и Арлен отвърна на ръмженето на демона със свое. Ядронът заблиза изгорените си китки в опит да ги облекчи, а Арлен виждаше неохотно страхопочитание в очите му. Страхопочитание и ужас. Този път той беше хищникът.

Неговата увереност едва не му коства живота. Демонът изпищя и се хвърли напред, а Арлен реагира прекалено бавно. Черни нокти одраха гърдите му, когато се опита да отскочи от пътя му.

Удари го в отчаянието си с юмрук, забравяйки, че защитите всъщност бяха на дланите му. Кокалчетата му се охлузиха върху люспите като шкурка, кожата му се разкъса, но ударът му нямаше почти никакъв ефект. С опакото на ръката си пясъчният демон го просна на земята.

Следващите мигове бяха изпълнени с отчаяние. Арлен се хвърли напред и се претърколи за да избегне съсичащите нокти, порещите зъби и плющящата, въоръжена с шипове опашка на демона. Тръгна да се изправя, но звярът се сви и скочи срещу него, като го повали обратно на земята. Арлен успя да свие коляно пред гърдите си и така да задържи демона настрана, но неговият горещ, зловонен дъх го блъсна в лицето, когато пастта му се затръшна на сантиметри от него.

Арлен оголи своите зъби, когато плесна ушите на демона. Ядронът изпищя от болка при възпламеняването на защитите, но Арлен не го пусна. От хватката започна да се процежда пушек, а светлината засия още по-силно. Демонът се мяташе като обезумял и се опитваше да го издере в отчаян опит да избяга.

Но Арлен го държеше в ръцете си и нямаше да го пусне. С всяка следваща секунда гъделът в дланите му се засилваше, сякаш набираше инерция. Притисна главата между ръцете си и се удиви как те се доближиха, сякаш черепът на съществото омекваше, втечняваше се.

Буйстването на демона отслабна и Арлен се превъртя настрани, като преобърна туша. Ноктите на демона обгърнаха безсилно ръцете му в опит да ги отмести, но нямаше смисъл.

С едно последно стягане на мускулите Арлен събра ръцете си и главата на демона се пръсна с кървава експлозия.

Двадесет и четвърта глава

Игли и мастило

328 СЗ