Защитения

Опита се да събере достатъчно от Арик, за да го погребе, но от него не беше останало много. Туфа коса. Ботуш, разкъсан на две, за да се извади месото отвъртре. Кръв. Ядроните не пренебрегваха нито кокал, нито карантия, а този път се бяха хранили с настървение.

Пастирите проповядваха, че ядроните изяждат жертвите си телом и духом, но Арик твърдеше, че свещенослужителите са по-големи ментарджии и от жонгльорите, пък майсторът беше лъжец от класа. Роджър се замисли за талисмана си и за това как той го караше да усеща майка си наоколо. Как би могъл да я усеща, ако душата ù беше изядена?

Погледна студената пепел в огъня. Малката кукла си беше там, овъглена и спукана, но когато я взе в ръце, тя се разпадна. Недалеч, проснати на земята, лежаха останките от конската опашка на Арик. Роджър взе косата, която беше повече прошарена, отколкото златна, и я прибра в джоба си.

Щеше да си направи нов талисман.

Крайгорско изникна пред очите му доста преди залез слънце, което беше голямо облекчение за Роджър. Не мислеше, че ще има силата да прекара още една нощ на открито.

Беше му минало през ума да се върне обратно в Щурчов скок и да помоли някой вестоносец да го вземе със себе си в Анжие, но щеше да се наложи да обяснява какво се бе случило, а Роджър не се чувстваше готов за това. А и какво го очакваше в Анжие? Без разрешително нямаше право да изнася представления, а Арик беше настроил против себе си всички, при които Роджър би могъл да довърши чиракуването си. По-добре щеше да е да се придържа към периферията на света, където никой нямаше да го разпознае, и гилдията нямаше власт.

Както Щурчов скок, така в Крайгорско беше пълно с добри, земни хора, които приветстваха жонгльорите с отворени обятия, прекалено радостни, за да разпитват за съдбата, довела артиста в селото им.

Роджър приемаше гостоприемството им с благодарност. Чувстваше се като измамник, понеже твърдеше, че е жонгльор, а всъщност бе само един чирак без разрешително. Съмняваше се обаче, че крайгорци щеше много да ги е грижа, ако научеха истината. Щяха ли да откажат да танцуват на цигулката му или да се смеят на пантомимата му?

Но Роджър не смееше да докосне шарените топки в торбата с вълшебствата, а от пеене се измъкваше с молби. Вместо това се премяташе, ходеше на ръце и използваше всичко в репертоара си, за да прикрие несъвършенствата си.

Крайгорци не настояваха много и засега това му стигаше.

Двадесет и трета глава

Прераждане

328 СЗ

Яркото слънце накара Арлен да дойде в съзнание. По лицето му остана пясък, когато надигна глава и изплю песъчинки. С усилие се изправи на колене, огледа се, но наоколо се виждаше единствено и само пясък.

Бяха го изнесли отвън на дюните и го бяха оставили да умре.

– Страхливци! – извика той. – Това, че сте оставили пустинята да свърши вашата работа, не ви опрощава греха!

Олюля се на коленете си, докато търсеше сили да се изправи, а в същото време тялото му го умоляваше с писъци да легне назад и да умре. Виеше му се свят.

Беше дошъл за да помогне на красианците. Как можаха да го предадат така?

Не се самозалъгвай, каза глас в ума му. И ти не си света вода ненапита, ако става въпрос за предателства. Избяга от баща си, когато имаше най-голяма нужда от теб. Изостави Коб преди да завършиш чиракуването си. Остави Рейджън и Елиса без дори прегръдка за сбогом. А Мери...

– А за теб кой ще тъжи? – беше го попитал Джардир. – Не би могъл да напълниш и едно шишенце сълзи.

И беше прав.

Ако сега умреше тук, Арлен знаеше, че единствените, които вероятно щяха да забележат липсата му, бяха търговци, по-загрижени за печалбата си, отколкото за живота му. Може би това заслужаваше, задето изостави всички, които го бяха обичали някога. Може би наистина трябва просто да легне и да умре.

Коленете му се подгънаха. Пясъкът сякаш го придърпваше към себе си, зовеше го в прегръдките си. Точно щеше да се предаде, когато нещо хвана погледа му. На няколко метра от него в пясъците лежеше мях с вода. Дали съвестта на Джардир не беше надделяла или някой от хората му не се беше обърнал и съжалил предадения вестоносец?

Арлен пропълзя до мяха и го сграбчи като спасително въже. Можеше и да се окаже, че някой все пак би скърбял за него.

Но това нямаше никакво значение. Дори да се върнеше в Красия, никой нямаше да повярва на думите на един чин, пред тези на Шарум Ка. По нареждане на Джардир, дал’Шарумите щяха да убият Арлен без да се замислят.

Значи ще им оставиш копието, за което рискува живота си?, попита Арлен сам себе си. Ще им оставиш Утринен бегач, преносимите си кръгове и всичко друго, което притежаваш?

С тази мисъл Арлен започна да опипва кръста си и с облекчение разбра, че не е загубил всичко. Там, все още невредима, беше простичката кожена чанта, която носеше със себе си по време на боя в Лабиринта. В нея си държеше малък комплект от защити, кесията с билките... и тефтера.

Тефтерът променяше всичко. Арлен бе загубил всичките си тетрадки, но всички те заедно не струваха колкото тази. Откакто напусна Мливари, Арлен бе записвал всяка нова научена защита на страниците ù.

Включително и тези по копието.

Нека си запазят проклетото нещо, щом толкова го искат, помисли си Арлен. Аз ще си направя друго.

Напрегна сили и се изправи на крака. Взе топлия мях с вода и си позволи една кратка глътка, после го прехвърли през рамо и се изкачи на най-близката дюна.

Покри очи с ръката си и видя Красия, като мираж в далечината, което му даде ориентир как да стигне до Оазиса на Зората. Без кон, пътуването означаваше седмица спане без защити в пустинята. Пясъчните демони щяха да го докопат, преди жаждата да го убие.

***

Арлен дъвчеше прасекоренче, докато вървеше. Билката горчеше и караше стомаха му да се преобръща, но той бе покрит с драскотини от демон и това помагаше да не се инфектират. А и като няма храна, дори гаденето беше за предпочитане пред спазъма от глад.

Отпиваше пестеливо, макар гърлото му да беше сухо и подуто. Беше си вързал на главата ризата, за да се предпази от слънцето, но гърбът му оставаше незащитен. Кожата му беше на жълти и сини петна от побоя, и на всичкото отгоре червенееше от изгарянето. Всяка стъпка беше мъчение.

Арлен продължи да върви, докато слънцето не започна да залязва. Нямаше чувството, че въобще е напреднал, но дългата редица от стъпки, които вятърът издухваше зад него, сочеше за изнанадващо голямо изминато разстояние.

Нощта дойде, а с нея и ядроните, и суровият студ. И двете по отделно можеха да го убият, затова Арлен се скри от тях като се зарови в пясъка. Така щеше да запази телесната си топлина и да се скрие от демоните. Скъса лист от тефтера си и сви от хартията тънка тръбичка за дишане, но докато лежеше там през нощта, скован от ужас, че ядроните могат да го открият, усещаше, че се задушава. Когато слънцето изгря и стопли пясъка, той се изрови от пясъчния си гроб и продължи да се клатушка напред, без да има чувството, че въобще си е почивал.

И така потече времето, ден след ден, нощ след нощ. Той отслабваше с всеки изминал ден без храна, почивка или повече от глътчица вода. Кожата му се напука и започна да кърви, но той пренебрегна щетите и продължи да върви. Слънцето грееше безжалостно и все по-тежко, а плоският хоризонт си стоеше все така далече.

В някакъв момент бе изгубил ботушите си. Не беше сигурен как или кога. Краката му бяха изстъргани до месо от горещия пясък, кървяха и се изприщваха. Откъсна ръкавите от блузата си, за да ги превърже.

Падаше с повишена честота, понякога се изправяше веднага на крака, друг път губеше съзнание и се будеше минути или часове по-късно. Понякога падаше и се търкаляше надолу по някоя дюна чак до основата ù. В изтощението си той приемаше това за благословия, тъй като му спестяваше болезнени крачки.