Защитения

С крайници като желе, Арлен с мъка се изправи на крака. Обърна се към Първия воин със замъглен поглед.

– Ако ме искаш мъртъв – изръмжа той – ще трябва сам да ме убиеш. В Лабиринта няма повече ядрони, които да свършат работата ти вместо теб.

Джардир пристъпи напред, но се поколеба заради недоволното мърморене на някои от своите хора. Арлен се беше доказал като войн. Нямаше да бъде достойно да го убие сега.

Арлен разчиташе на това, но преди мъжете да успеят да го обмислят, Джардир се стрелна напред и го удари в слепоочието с края на защитеното си копие.

Арлен се просна на земята, главата му избръмча и светът се люшна около него, но той се изплю, сложи ръце под себе си и се избута със всички сили от земята, за да застане отново на крака. Погледна нагоре, само колкото да види как Джардир прави ново движение. Усети удара на металното копие по лицето си и нищо повече.

Двадесет и втора глава

Да играеш в селцата

329 СЗ

Роджър танцуваше, докато вървяха, а четири топчета в ярки цветове кръжаха около главата му. Жонглирането на място му беше невъзможно, но Роджър Полухват имаше да поддържа репутация и затова се научи да заобикаля несъвършенството си – движеше се с плавна ловкост, за да може осакатената му ръка винаги да е в позиция да хване и хвърли обратно.

Дори за своите четиринадесет години беше дребен, едва минаваше метър и петдесет, с морковено червена коса, зелени очи и кръгло лице, бледо и луничаво. Той приклякаше и се изправяше, и се завърташе в пълен кръг, докато краката му се придвижваха в такт с топчетата. Меките му ботуши с раздвоен връх бяха прашасали от пътя, а облакът, който дигаше с подскоците си, се стелеше наоколо и придаваше на всяка глътка въздух вкус на суха пръст.

– Има ли смисъл въобще, ако не можеш да стоиш на място? – попита Арик раздразнено. – Приличаш на аматьор, а на публиката няма да ù хареса да диша прах, повече отколкото на мен.

– Няма да изнасям представления на пътя – отвърна Роджър.

– В селцата може и да ти се наложи – възрази Арик. – Там няма дъсчени пътеки.

Роджър изпусна такт и Арик млъкна, докато момчето се пребори да си възвърне ритъма. Накрая отново овладя топките, но Арик цъкна неодобрително с език.

– Без дъсчена настилка как се предпазват от демоните, които им изскачат между градските стени? – попита Роджър.

– И стени нямат – отвърна Арик. – Дори само поддържането на мрежа около едно малко селце би изисквало дузина защитници. Ако в селото разполагат с двама и един чирак, направо се броят за късметлии.

Роджър преглътна вкуса на жлъчка в устата си и се почувства отпаднал. Писъци отпреди повече от десетилетие заехтяха в главата му, той се препъна, падна по гръб и топките се изсипаха върху него. С ярост удари осакатената си ръка в пръстта.

– Най-добре остави жонглирането на мен, а ти се концентрирай върху други умения – каза Арик. – Ако отделяше за упражненията си по пеене поне половината от времето, което хабиш за жонглирането, можеше и да успееш да изкараш три тона преди гласът ти да се изметне.

– Ти винаги си казвал, че „жонгльор, който не може да жонглира, не е никакъв жонгльор” – отвърна Роджър.

– Няма значение какво съм казал! – сопна му се Арик. – Мислиш ли, че Джейсън проклетия Златен Тон жонглира? Ти имаш талант. Само да успеем да ти направим име и ще се сдобиеш с чираци, които да жонглират вместо теб.

– Защо ще искам някой да изпълнява номерата ми вместо мен? – попита Роджър, събра топките и ги пъхна в торбичката на кръста си. В същото време погали за кураж насърчителната издутина на своя талисман, прибран на сигурно място в тайния му джоб.

– Защото пари не се правят с дребни номерца, момче – каза Арик и отпи от мяха за вино, който не излизаше от ръцете му. – Жонгльорите печелят клатове. Направи си име и ще печелиш меко мливарийско злато, като мен навремето. – Той отпи отново, този път с по-дълбока глътка: – Но за да си направиш име, трябва да играеш по селата.

– Златния Тон никога не е играл по селата – каза Роджър.

– Именно! – извика Арик и направи широк жест с ръце. – Чичо му може и да използва връзките си в Анжие, но той няма никакво влияние по селата. Когато ти направим име, ще го закопаем!

– Той не може да се мери със Сладкогласния и Полухват – бързо каза Роджър, като сложи името на майстора си на първо място, макар че напоследък не ги бяха чували по улиците в Анжие в този ред.

– Да! – извика Арик, удари пети и изтанцува набързо една жига.

Роджър успя навреме да отклони раздразнението на Арик. През последните години майсторът му все по-често изпадаше в пристъпи на ярост и пиеше все повече и повече, докато луната на Роджър растеше, а неговата старееше. Гласът му вече не беше толкова благозвучен и той си го знаеше.

– Колко път има до Щурчов скок? – попита Роджър.

– Трябва да сме там до утре на обяд – отвърна Арик.

– Мислех, че селцата могат да бъдат само на ден разстояние – каза Роджър.

Арик изсумтя.

– Указът на херцога гласи, че селцата не бива да са раздалечени на по-голямо разстояние от това, което един мъж на здрав кон може да измине за ден – каза той. – Доста по-далече ще ти дойде, ако тръгнеш пеша.

Роджър се натъжи. Арик наистина смяташе да прекарат нощта на пътя, без каквато и да било преграда между тях и ядроните, освен стария преносим кръг на Джерал, който не беше виждал бял свят от повече от десет години.

Но Анжие вече не беше напълно безопасен за тях. Ставаха все по-популярни, а майстор Джейсън отделяше специално внимание на това да им пречи. Миналата година неговите чираци бяха счупили ръката на Арик, а и неведнъж окраждаха печалбата им след голямо представление. Това, заедно с пристрастеността на Арик към пиенето и вертепите, често ги оставяше с Роджър без пукнат клат. Може би по селата наистина щеше да им се усмихне късметът.

Да се прочуеш из селата беше бойно кръщение за жонгльорите и докато още бяха на сигурно място в Анжие, на Роджър му изглеждаше като велико приключение. Сега той само погледна към небето и преглътна тежко.

***

Роджър седеше на камък и пришиваше ярка кръпка върху наметалото си. Както при всичките му други дрехи, първоначалният плат отдавна се бе изтъркал и кръпка по кръпка от него вече нямаше и следа.

– Сло’й кръга кат’ свършиш, момче – каза Арик, клатушкайки се леко.

Виненият му мях беше почти празен. Роджър погледна залязващото слънце, потрепери и се втурна да изпълнява.

Кръгът беше малък, само три метра в диаметър. Стигаше точно колкото за двама легнали мъже и огън между тях. Роджър заби един прът в средата на лагера и използва дългата метър и петдесет връв, закачена за него, за да опише правилна окръжност в пръстта. Постави преносимия кръг върху линията и с права пръчка провери дали защитените плочици са подредени правилно. Не беше защитник обаче, и не можеше да прецени, доколко е успял със задачата.

Когато приключи, Арик се заклатушка към него за да провери какво е направил.

– Изгле’а до’ре – изломоти майсторът му, без да му отделя повече от секунда внимание. Роджър усети смразяваща тръпка по гръбнака си и прегледа всичко отново, за да се увери, че е наред, а после и още веднъж, за да бъде съвсем сигурен. И все пак беше притеснен, докато стъкваше огъня и приготвяше вечерята – слънцето се спускаше все по-ниско.

Роджър никога не бе виждал демон. Поне не някакъв, който да си спомня. Дългите нокти на ръката, която разби вратата на родителите му, бяха запечатани завинаги в съзнанието му, но останалото, дори ядронът, който го беше осакатил, беше само една мъглявина от пушек, зъби и рога.

Кръвта му се смрази, когато горите проточиха дългите си сенки над пътя. Не след дълго една призрачна фигура се издигна от земята недалеч от огъня им. Дървесният демон беше не по-голям от среден на ръст мъж, имаше сбръчкана като кора кожа, опъната здраво върху жилави мускули. Съществото видя огъня им и изрева, като отметна назад рогатата си глава и разкри редици от остри зъби. Изпъна дългите си нокти и ги разкърши, за да ги подготви за лова. Други форми притичваха по ръба на светлината от огъня и бавно започваха да ги наобикалят.