Защитения

Арлен не можа да спи същата нощ, но не заради пулсиращите си рани. През целия си живот бе мечтал за героите от историите на жонгльорите, за това как те обличаха ризниците си и излизаха на бой срещу демоните със защитените си оръжия. Когато намери копието, реши, че мечтата му вече е на една ръка разстояние, но щом се пресегна за нея, тя се изплъзна през пръстите му и той се натъкна на нещо ново.

Нищо, нито дори онази нощ в Лабиринта, когато се почувства неуязвим, не можеше да се сравни с усещането да се изправиш срещу ядрон на негов терен и да усетиш гъделичкането по кожата си, докато магията ти го прогаря отвътре. Арлен жадуваше да изпита същото чувство отново и тази жажда постави всичките му досегашни стремежи в съвсем нова светлина.

Когато си припомни посещението си в Красия, Арлен осъзна, че целта му не е била толкова благородна, колкото си я беше представял. В каквото и да бе убеждавал себе си, винаги бе искал да бъде нещо повече от ковач на оръжия или просто един воин сред многото други. Искаше слава. Да се прочуе. Искаше да бъде записан в аналите като човека, който бе върнал на хората смисъла да се борят.

Като Избавителят дори?

Тази мисъл го обезпокои. За да може спасението на човечеството да означава нещо, да пребъде, то трябваше да дойде от всички, не само от един човек.

Но човечеството искаше ли въобще да бъде спасявано? Заслужаваше ли го? Арлен вече не знаеше. Мъжете като баща му бяха загубили волята да се борят, чувстваха се добре, скрити зад защитите си, а това, което Арлен видя в Красия, и това, което сега виждаше в себе си, го накара да се замисли и за онези, които не бяха хвърлили оръжията си.

Примирието между Арлен и ядроните беше невъзможно. Със сърцето си знаеше, че никога не би могъл да седне спокойно зад защитите си и да ги остави на мира да си танцуват, след като имаше друг избор. Но кой щеше да застане до него, готов да се бие? Джеф го удари още при споменаването на идеята. Елиса го смъмри. Мери го напусна. Красианците се опитаха да го убият.

Още в онази нощ, когато видя баща си, стаен зад защитите на верандата, да наблюдава как ядроните унищожават майка му, Арлен разбра, че най-голямото оръжие на демоните е страхът. Това, което тогава не му стана ясно, беше, че страхът приема много форми. Въпреки всичките си опити да докаже обратното, Арлен се ужасяваше от идеята да остане сам. Искаше да има някой, без значение кой, който да вярва в каузата му. Някой, с когото и заради когото да се бие.

Но нямаше никой. Чак сега му стана ясно. Ако искаше съратници, трябваше да се промъкне обратно в градовете и да приеме техните условия. Ако искаше да се бие, трябваше да го прави сам.

Силата и въодушевлението, които само допреди минути владееха съзнанието му, избледняха. Бавно той се сви, хвана с ръце коленете си и се загледа напред в пустинята. Търсеше път там, където нямаше такъв.

***

Арлен стана със зората и с леки стъпки отиде до вирчето, за да почисти раните си. Беше ги зашил и намазал с мехлем преди да си легне, но с раните от ядрон нищо не биваше да се оставя на случайността. Докато плискаше лицето си със студената вода, забеляза татуировката си.

Всички вестоносци имаха татуировки, които показваха от кой град произхождат. Беше символ на далечното разстояние, което бяха пребродили. Арлен си припомни първия ден, когато Рейджън му беше показал своята – града сред планините, който украсяваше знамето на Мливари. Арлен мислеше да си направи същата след края на първата си мисия. Отиде при татуировчика, готов да бъде белязан като вестоносец за цял живот, но се поколеба. Крепостта Мливари беше негов дом по много начини, но не от там идваше.

Потока на Тибит нямаше знаме, затова Арлен си направи герба на самия Граф Тибит – тучни поляни, разделени от поток, който се вливаше в малко езерце. Татуировчикът си извади иглите и запечата на рамото на Арлен рисунката, която завинаги щеше да му напомня за дома.

Завинаги. Идеята се залута из съзнанието на Арлен. Беше наблюдавал внимателно татуировчика. Изкуството на човека не беше толкова различно от това на защитника: изискваше точен рисунък с много старание и нямаше място за грешки. В кесията с билките на Арлен имаше игли, а мастило – в защитния му комплект.

Арлен запали малък огън, докато си припомняше всеки момент, прекаран с татуировчика. Прокара иглите си през огъня и наля малко гъсто лепкаво мастило в купичка. Уви конец около иглите, за да не могат да пробият кожата прекалено надълбоко и внимателно изучи контурите на лявата си ръка, отбелязвайки всяка бръчица и разместване при свиване. Когато се почувства готов, взе игла, потопи я в мастилото и се залови за работа.

Вървеше бавно. Налагаше му се да спира често, за да избърсва дланта си от кръвта и излишното мастило. Време обаче не му липсваше и затова работеше внимателно, със стабилна ръка. Към края на сутринта вече беше удовлетворен от защитата си. Намаза ръката си с мехлем и внимателно я уви, след това се захвана с възстановяването на запасите в оазиса. До вечерта се труди усилено, както и на следващия ден, тъй като беше наясно, че напускайки оазиса, трябваше да вземе със себе си толкова, колкото можеше да носи.

Арлен остана в оазиса още седмица, като сутрините изписваше защити по кожата си, а следобедите прекарваше в събиране на храна. Татуировките по дланите му зарастнаха бързо, но Арлен не спря дотам. След като си спомни за ожулените си кокалчета от юмручната битка с пясъчния ядрон, той защити тези на лявата си ръка и зачака само коричките по дясната му да паднат, за да обработи и нея. Повече никой ядрон нямаше да пренебрегва ударите му.

Докато работеше, не спря да си преповтаря битката с пясъчния демон, начинът, по който звярът се движеше, силата и скоростта му, естеството на атаките му и признаците, които ги известяваха. Старателно записа спомените си, проучи ги и помисли как реакциите му биха могли да бъдат по-добри. Не можеше да си позволи повече грешки.

Красианците бяха измайсторили бойно изкуство от бруталните и същевременно прецизни движения на шарусахк. Той започна да нагажда движенията спрямо позициите на татуировките си, така че двете да действат като едно цяло.

Когато Арлен най-накрая напусна Оазиса на Зората, напълно заряза пътя и тръгна направо през пясъка към изгубения град Анокх Слънце. Взе толкова сушени плодове, колкото можеше да носи. В Анокх Слънце имаше кладенец, но не и храна, а планът му беше да остане там известно време.

Още при самото тръгване Арлен знаеше, че водата няма да му стигне за целия път до изгубения град. Свободните мяхове в оазиса бяха малко, а пътят до града можеше да му отнеме дори две седмици ходене пеша. Водата нямаше да му стигне и седмица.

Но дори веднъж не погледна назад. Зад мен няма нищо, помисли си той. Мога да вървя само напред.

Когато залезът застла пясъка с мрак, Арлен си пое дълбоко дъх и продължи напред, без да се мъчи да си прави лагер. Звездите бяха ясни над безоблачната пустиня и му беше лесно да се ориентира. Дори по-лесно отколкото през деня.

Толкова навътре в пустинята нямаше много ядрони. Те се събираха, където имаше плячка, а плячката беше оскъдна сред безплодните пясъци. Арлен вървя часове под студената лунна светлина, преди един демон демон да го надуши. Чу писъците му много преди съществото да му се яви, но не избяга, защото знаеше, че то ще го догони, нито се опита да се скрие, защото тази нощ му оставаше още много път. Просто се изправи в очакване, докато пясъчният демон летеше на скокове през дюните към него.

Когато Арлен погледна спокойно демона в очите, ядронът спря объркан. Изръмжа срещу него и задраска в пясъка. Арлен само се усмихна. Демонът изрева предизвикателно, но Арлен не реагира по никакъв начин. Вместо това се съсредоточи в обстановката: прехвърчащите движения в периферното му зрение, шепотът на вятъра и стърженето на пясъка, миризмата, понесена от студения нощен въздух.

Пясъчните демони ловуваха на глутници. Арлен досега не беше виждал единак сред тях и се съмняваше, че точно този е първият. Разбира се, докато вниманието му беше заето с озъбеното, пищящо създание пред него, други два демона, тихи като смъртта, го бяха наобиколили от двете страни, почти невидими в мрака. Арлен се престори, че не ги вижда и продължаваше да гледа в очите ядрона пред себе си, който се приближаваше все повече и повече.