Мисията на посланика

— Не.

— Защо?

„Защото майка ми не ми позволява да напускам града.“ Но той не можеше да й го каже, без да обясни защо, а му беше забранено да разкрива, че само неколцина киралийци владеят черната магия и на нея не се гледа с добро око.

— Не ми се е налагало.

Тя поклати недоверчиво глава, после се обърна и продължи да върви през гората. Този път като че ли подбираше пътя си и придвижването им стана много по-лесно. Тогава той осъзна, че всъщност вървят по пътека. Много тясна пътека, но очевидно някой беше минавал достатъчно често оттук, за да отъпче растителността.

— Била ли си друг път тук? — попита той.

— Не.

— Значи не знаеш къде отива тази пътека?

— Това е животинска пътека.

— Аха — той погледна надолу и сърцето му прескочи. — Тогава защо има отпечатъци от обувки?

Тивара спря и погледна към мястото, което й сочеше.

— Гората принадлежи на ашаки — притежава тази земя. Има роби, които секат дърва или ловуват животните, които я обитават — тя се намръщи и се огледа. — Мисля, че не бива да навлизаме по-навътре. Трябва да се разделим — но да останем достатъчно близо един до друг, за да можеш да ме виждаш и чуваш. Потърси си някое място с гъста растителност. Или вдлъбнатина в земята, която бихме могли да покрием. Ако откриеш нещо, свирни.

Той тръгна през гората вдясно от пътеката. След като обикаля известно време, откри едно място, където някога се бе издигало огромно дърво. От него бе останал само един голям пън. Корените му се бяха разпрострели наоколо като покровителствено разперени ръце, а земята бе обрасла с гъсти, ниски храсти. Лоркин предположи, че на мястото на корените сигурно се е образувала кухина, и навлезе в храсталака. Откри дупка, с дълбочина до кръста.

„Гъста растителност и вдлъбнатина — помисли си със задоволство той. — Идеално е!“.

Той се обърна, за да потърси Тивара и видя как върви на двайсетина крачки от него. Подсвирна й и когато тя се обърна, й махна с ръка. Тя тръгна към него, проправяйки си път през храстите. Когато стигна до дупката, я огледа с интерес. Подуши въздуха.

— Мирише на влага. Ти си първи.

Лоркин извлече малко магия, създаде бариера във формата на диск и стъпи върху него. Спусна се бавно в дупката. Почвата под бариерата бе мека и хлътна под диска, когато стигна дъното. Лоркин премахна бариерата и почувства как продължава да потъва. Почвата не беше само мека, а и просмукана с вода. Обувките му се напълниха с кална течност. Единият му крак достигна твърда земя, но другият продължи да затъва. Той опря ръце в стените и се опита да стъпи настрани, за да възстанови равновесието си. Но калта не го пускаше. Лоркин залитна назад и се пльосна в лепкавата, вонлива кал.

В гората отекна смехът на Тивара.

Лоркин погледна към нея и й се усмихна печално. „Има заразителен смях — помисли си той. Сякаш не се смее често, но направи ли го — се наслаждава с цялото си сърце“. Той я изчака да спре и потупа с длан калта до себе си.

— Слез долу. Влажно е, но е много по-меко от ония дупки в земята — каза й той.

Тивара се посмя още малко, поклати глава и отвори уста, за да му отговори, но нещо привлече вниманието й. Тя погледна нагоре и тихо изруга.

— Ти! — разнесе се нечий глас. — Ела тук.

Тя не погледна към Лоркин, но процеди през зъби:

— Ашаки. Видя ме! Скрий се добре! Не мърдай оттук!

След това се отдалечи и се изгуби между храстите. Лоркин се измъкна от калта и приклекна. Ослуша се внимателно и чу дрънкането на юзда някъде зад гърба си. Зад падналото дърво.

Той се приближи до масивното коренище, надигна се и погледна през него. Един сачаканец стоеше до коня си и гледаше надолу към нещо. Дрехите му не бяха украсени, като на ашаките, но бяха добре ушити и удобни за езда.

Тогава Лоркин видя камата на пояса му и устата му пресъхна.

— Ставай! — каза ашаки.

Тивара се надигна от земята. Лоркин потисна желанието си да се втурне към нея. „Тя е магьосница. Черна магьосница. Може да се грижи за себе си. И сигурно ще й бъде по-лесно, ако не се налага едновременно с това да се грижи за мен“.

— Какво правиш тук? — попита мъжът.

Отговорът й беше тих и смирен.

— Къде е шишето ти с вода? Припасите?

— Оставих ги някъде и сега не мога да ги намеря.

Мъжът я погледна замислено.

— Приближи се! — каза най-накрая той.

Тя пристъпи към него с отпуснати рамене. Лоркин изтръпна, когато видя как мъжът притисна длани от двете страни на главата й. „Трябва да спра това. Той ще разбере кои сме. Но защо ли тя му позволява да разчете съзнанието й? Можеше веднага, щом разбере намеренията му, да му се опълчи!“

Минута по-късно мъжът я пусна.

— По всичко личи, че наистина си толкова глупава, както казваш. Ела с мен. Ще те отведа до пътя!

Мъжът се обърна да се качи на коня си, а Тивара погледна към Лоркин и му се усмихна. Победното й изражение прогони всичките му тревоги. Той я наблюдаваше как тръгва покорно след мъжа. Когато се изгубиха от погледа му, той се обърна и седна върху един от по-дебелите корени.

„Стой тук и се скрий, каза тя. Предполагам, че ще се върне, след като магьосникът я отведе до пътя и си тръгне“. Той погледна към слънцето, което сипеше лъчи през клоните на дърветата и реши, че ако тя не се върне след около час, ще тръгне да я търси.

Часът му се стори ужасно дълъг. Минутите се влачеха. Слънчевите лъчи пълзяха по растителността болезнено бавно. Когато калта изсъхна, той я изчопли и изтупа от кожата и дрехите си. Пробва да престане да си представя какво би й се случило, ако магьосникът открие коя е. Опита се да не се тревожи, че ще разбере за неговото присъствие и ще се върне…

— Добре, че можеш да изпълняваш заповеди — разнесе се глас зад него.

Той се обърна рязко и я видя да стои върху пъна и да му се усмихва. Сърцето му се разтуптя, докато я гледаше как стъпва върху тънък пласт въздух и бавно се спуска пред него.

— Как го направи? — попита той.

Тя се намръщи и погледна към блещукащия магически диск, който едва се различаваше под краката й.

— По същия начин като теб.

— Не говоря за левитацията. Как му попречи да разчете съзнанието ти.

— А, това ли — тя завъртя очи. — Не помниш ли като ти разказах, че можем да накараме разчитащите съзнанието да виждат онова, което искаме ние?

Той си спомни за първото място, където се бяха скрили и за другите робини.

— А, да, помня. Нещо като кръвния камък?

Тя се усмихна.

— Може би. Може би не.

„Кръвният камък — сърцето на Лоркин подскочи. — Можех да използвам пръстена на майка, докато я нямаше, но напълно забравих за него!“ Толкова се беше притеснил за Тивара. Той тихо изруга.

— Какво има? — попита тя.

Лоркин поклати глава.

— Ами ако беше забелязал мен? Ако беше решил да разчете моето съзнание?

— Щях да го спра — тя сви рамене. — Най-добре е да се избягват сблъсъците, но не винаги е възможно.

— Щеше да се биеш с него? Това нямаше ли да привлече вниманието към нас?

— Може би — тя посочи с жест околността. — Но ние сме се скрили добре. Щях да се опитам да го довърша максимално бързо.

— Щеше да го убиеш?

— Разбира се. Иначе щеше тръгне след нас.

— А когато открият тялото му, някой друг ще тръгне след нас. Нямаше ли да е по-добре, ако аз също можех да скрия мислите си?

Тя се засмя.

— Дори да бях подготвена да дам на Изменниците още една причина да са ми ядосани, дори да смятах, че няма да успеем да се доберем до Убежището, без да ти разкрия тази тайна, пак нямаше да го направя. Просто не разполагам с време и нужните материали.

Той усети как сърцето му подскочи.

— Значи наистина е като кръвния камък, така ли?

Тя отново завъртя очи.

— Лягай и заспивай, Лоркин!

Той погледна калта, след което се обърна към нея с недоверие в очите.

— Само се шегувах, когато ти казах, че е по-мека постеля.

Тя въздъхна и махна с ръка.

— Отстъпи назад.