Защитения

Роджър се сви в очакване на тирадата на господаря му, но Арик само въздъхна дълбоко.

– Слагай си ръкавиците – каза той. – Трябва да излезем и да напълним кесията.

Въздишката жегна Роджър повече от крясък и перване по ухото. Яростта означаваше, че Арик бе очаквал повече. Въздишката означаваше, че господарят му се е предал.

– Не – каза той. Думата се изплъзна от устата му, преди да успее да я спре, но след като застана във въздуха между тях, Роджър усети, че си е точно на мястото, точно както усещаше лъка в осакатената си ръка.

Арик кипна под мустаците си, шокиран от безочието на момчето.

– Ръкавиците, имам предвид – поясни Роджър и видя изражението на Арик да се променя от гневно към любопитно. – Не искам да ги нося повече. Мразя ги.

Арик въздъхна, махна тапата от новата си бутилка вино и си сипа чаша.

– Нали се разбрахме – каза той и посочи Роджър с бутилката, – че хората няма да искат да те наемат, ако знаят за твоя недъг? – попита той.

– Не сме се разбирали – каза Роджър. – Един ден ти просто ми каза да си ги слагам.

Арик се изкиска.

– Не ми се ще да те разочаровам, момче, но така стоят нещата между майстор и чирак. Никой не ще сакат жонгльор.

– Значи това съм аз? – попита Роджър. – Един инвалид?

– Разбира се, че не – отвърна Арик. – Не бих те заменил с нито един чирак в Анжие. Но не всеки би погледнал отвъд демонските ти белези, за да съзре човека зад тях. Ще ти лепнат някой подигравателен прякор и ще се окаже, че се смеят на теб, а не заради теб.

– Не ме интересува – каза Роджър. – Ръкавиците ме карат да се чувствам като измамник, а ръката ми е достатъчно зле и без фалшивите пръсти, с които става още по-несръчна. Какво значение има на какво се смеят, щом идват и дават клатове за това?

Арик задържа погледа си върху него, докато почукваше чашата си.

– Дай да ти видя ръкавиците – каза той накрая.

Бяха черни и му стигаха до средата на предмишницата. По краищата им бяха зашити триъгълници в ярки цветове, окичени с камбанки. Роджър ги хвърли намусен към господаря си.

Арик хвана ръкавиците, погледна ги за по-малко от миг, метна ги през прозореца и потърка ръце, сякаш при допира си с тях се беше омърсил.

– Взимай си ботушите и да тръгваме – каза той и гаврътна остатъка от чашата си.

– И тях много не ги харесвам – осмели се да каже Роджър.

Арик се усмихна на момчето.

– Не си насилвай късмета – предупреди го той и му смигна.

***

Законът на гилдията позволяваше на жонгльорите с разрешително да изнасят представления на всеки уличен ъгъл, стига да не задръстваха движението или да не пречеха на търговията. Някои улични продавачи даже ги наемаха да привличат вниманието към сергиите или кръчмите им.

Пиенето на Арик беше охладило отношенията му с повечето от последните, затова представленията му се провеждаха на улицата. Арик спеше до късно и най-добрите места отдавна бяха заети от други жонгльори. Мястото, което намериха, не беше идеално: ъгъл на странична уличка, далече от главните пътни артерии.

– Ще свърши работа – измърмори Арик. – Събери тълпата, момче, докато аз си оправя такъмите.

Роджър кимна и се затича. Натъкнеше ли се на подходяща група хора, той се премяташе покрай тях или минаваше на ръце, а камбанките, зашити върху шарените му дрехи, звънтяха подканващо.

– Жонгльорско представление! – извика той. – Елате и вижте изпълнения на Арик Сладкогласни!

Благодарение на своите акробатични умения и на тежестта, която името на господаря му все още носеше, той успя да привлече солидна доза внимание. Някои дори се присъединиха към обиколката му, ръкопляскаха и се смееха на маймунджилъците му.

Един мъж сръчка жена си.

– Виж, това е сакатото момче от Малкия площад.

– Сигурен ли си? – попита тя.

– Само му погледни ръката! – каза мъжът.

Роджър се направи, че не ги е чул, и продължи нататък в търсене на нови клиенти. Скоро доведе скромната си свита при майстора си и го завари да жонглира с касапски нож, сатър, брадвичка, малко столче и стрела в лек ритъм, докато се шегуваше с нарастващата тълпа около него.

– И ето го и моят асистент – извика Арик към тълпата, – Роджър Полухват!

Роджър вече тичаше напред, когато името достигна до ушите му. Арик какво си мислеше?

Само дето вече беше прекалено късно да забави темпото, затова изпъна ръце и се хвърли напред, преметна се с три салта и се изправи на няколко крачки от майстора. Арик грабна касапския нож от смъртоносната поредица във въздуха пред него и го метна към Роджър.

Напълно подготвен за този ход, Роджър се завъртя на пета и без да му мигне окото хвана тъпия, специално балансиран в тежестта си нож със здравата си лява ръка. Когато приключи с въртенето, той разгърна ръце и го хвърли, а острието полетя с въртеливо движение към главата на Арик.

Арик също се завъртя, а когато спря, острието бе здраво стиснато между зъбите му. Тълпата заликува и когато ножът отново се включи в синхрон с останалите прибори, вълна от клатове изтрака в шапката.

– Роджър Полухват! – извика Арик. – Само на десет години и с осем пръста, той е по-смъртоносен с ножа от който и да е възрастен мъж!

Тълпата заръкопляска. Роджър вдигна осакатената си ръка, така че всички да я видят и тълпата изахка от изумление. Намекът на Арик вече беше накарал повечето да повярват, че момчето бе хванало и е хвърлило ножа с осакатената си ръка. Те щяха да кажат на други и да преувеличават в историите си. Вместо да рискува хората сами да лепнат прякор на чирака му, Арик ги беше изпреварил.

– Роджър Полухват – промърмори той, изпитвайки името на езика си.

– Хоп! – извика Арик и Роджър се обърна в мига, в който майсторът метна стрелата по него. С едно плясване на ръце улови устремената към лицето му заплаха. Отново се завъртя и застана с гръб към тълпата. Със здравата си ръка метна стрелата между краката си към своя господар, но веднага след това се обърна към тълпата и вдигна осакатената си дясна ръка. – Хоп! – извика в отговор той.

Арик се престори на уплашен и изпусна остриетата, с които жонглираше, но столчето попадна в ръцете му точно навреме за стрелата, която се заби право в средата му. Арик я изгледа сякаш беше изумен от собствения си късмет. Отскубна стрелата, трепна с длан и оръжието се превърна в букет цветя, който жонгльорът връчи на най-красивата жена в тълпата. Още монети затракаха в шапката.

Като видя, че господарят му преминава на фокуси, Роджър изтича до торбата с вълшебствата за реквизита, от който Арик се нуждаеше за номерата си. Когато тръгна, от тълпата се нададе вик.

– Свири с цигулката! – извика някакъв мъж.

Към него се присъедини всеобщо одобрително жужене. Роджър погледна нагоре и видя същия мъж, който миналия ден така силно бе викал за Сладкогласния.

– Май сме в настроение за музика, а? – Арик попита тълпата, сложил пръст на пулса ù.

Отговориха му с радостни възгласи, Арик отиде до торбата, взе цигулката, постави я под брадичката си и се обърна към публиката. Но преди да допре лъка до струните, мъжът извика.

– Не ти, момчето! – изрева той. – Нека Полухват да свири!

Арик погледна Роджър, лицето му бе въплъщение на раздразнението, когато тълпата започна да скандира „Полухват! Полухват!” Най-накрая сви рамене и подаде инструмента на своя чирак.

Роджър взе цигулката с треперещи ръце. „Никога не засенчвай господаря си” беше правило, което чираците научаваха отрано. Но тълпата викаше за неговата музика и отново лъкът пасна съвършено на осакатената му ръка, свободна от проклетата ръкавица. Той затвори очи, усети застиналите струни под възглавничките на пръстите си и ги раздвижи в тих нисък тон. Хората утихнаха, когато Роджър подхвана нежна мелодия и в продължение на няколко секунди докосваше струните така, сякаш гали гърба на котка и я кара да мърка.

Тогава цигулката се съживи в ръцете му и той я поведе като партньорка в бърз танц, понасяйки я във вихрушка от музика. Забрави тълпата. Забрави Арик. Сам с музиката си, той откриваше нови съзвучия без дори да губи основната мелодия и импровизираше в такт с темпото на пляскането, което сякаш идваше от един друг свят.