Защитения

– Значи, ще играем – каза Арик и стана. Загуби равновесие и се опита да се задържи за стола, но така само го прекатури върху себе си, когато се сгромоляса на пода.

Роджър отиде да му помогне, но Арик го отблъсна.

– Добре съм! – извика той, сякаш за да предизвика Роджър да възрази, докато се изправяше несигурно на крака. – Мо’а да направя и задно салто! – каза той и се обърна назад, за да види дали има място. По очите му си пролича, че е започнал да съжалява за самохвалството си.

– Нека запазим това за представлението – каза бързо Роджър.

Арик извърна поглед към него.

– Май имаш право – съгласи се той и двамата си отдъхнаха.

– Гърлото ми е пресъхнало – каза Арик. – Нуждая се от питие преди да пея.

Роджър кимна и изтича да напълни една дървена чаша от каната с вода.

– Не вода – каза Арик. – Донеси ми вино. Нуждая се от нокътя на демона, който ме изядри.

– Виното ни е свършило – каза Роджър.

– Тогава изтичай да ми купиш още – нареди Арик. Залитна към кесията си, спъна се по пътя и едва успя да се задържи. Роджър притича до него за опора.

Арик известно време се помота с връзките, после вдигна кесията и я тръшна на дървения под. Не се чу никакъв звук, когато платнената торбичка удари земята, и Арик изръмжа.

– Нито клат – извика той в безсилието си и метна кесията. Движението го накара да изгуби равновесие и той направи пълен кръг, докато се опитваше да се задържи, преди да тупне на пода.

Докато Роджър стигне до него, Арик успя да се вдигне на четири крака, но започна да повръща и разля вино и жлъчка по целия под. Стисна юмруци и се затресе, и Роджър реши, че отново ще повърне, но след секунда момчето осъзна, че покровителят му плачеше.

– Не беше така едно време, когато работех за херцога – простена Арик. – Тогава парите ми се лееха от джобовете.

Само защото херцогът плащаше виното ти, помисли си Роджър, но беше достатъчно предвидлив да си запази забележката за себе си. Да кажеш на Арик, че пие прекалено много, беше най-сигурният начин да го накараш да побеснее.

Избърса лицето на тежкия мъж и му помогна да се добере до сламеника. Когато майсторът захърка в безпаметство, Роджър взе парцал, за да измие пода. Днес нямаше да има представление.

Замисли се, дали господин Кевин щеше наистина да ги изхвърли и къде щяха да идат, ако го направеше. Анжиерската защитена стена беше силна, но в мрежата отгоре имаше дупки и въздушните демони не бяха нещо нечувано. Мисълта да нощуват на улицата го ужасяваше.

Погледна към оскъдното им имущество и се замисли дали няма нещо, което да може да продаде. Арик вече продаде бойния кон и щита на Джерал, когато времената се влошиха, но преносимият кръг на вестоносеца остана. Щяха да им дадат добра цена за него, но Роджър не смееше да го продаде. Арик щеше да изпие и проиграе парите, и накрая пак щяха да останат без нищо на ръка, когато вече наистина ги изхвърлят да нощуват на улицата.

На Роджър също му липсваха дните, когато Арик работеше за херцога. Арик се радваше на обожанието на курвите на Райнбек и те се държаха с Роджър сякаш беше техен син. Прегръщан от около дузина парфюмирани пазви на ден, той получаваше лакомства, а те го учеха да им помага с гримовете и облеклата. По онова време той не виждаше често майстора си. Арик редовно го оставяше в бардака, докато пътуваше по селцата и разнасяше навред със сладкия си глас херцогските декрети.

Но на херцога не му хареса, че намери малко момче, сгушено в леглото, когато една нощ влетя залитайки в покоите на любимата си курва, пиян и възбуден. Искаше Роджър да се разкара, и Арик да си върви заедно с него. Роджър осъзнаваше, че по негова вина живееха толкова бедно сега. Арик, както и родителите му, беше пожертвал всичко, за да се грижи за него.

Но макар на родителите си да не можеше да се отблагодари, на Арик той бе в състояние да даде нещо в замяна.

Роджър побегна с всички сили с надеждата, че тълпата все още беше там. Дори сега много хора биха дошли на обявено представление на Сладкогласния, но не биха чакали вечно.

През рамо носеше „торбата с вълшебствата” на Арик. Също като дрехите им, торбата беше от жонгльорския шарен плат на цветни кръпки, избелял и износен. Беше пълна с инструментите на жонгльорското изкуство. Роджър ги беше овладял всичките, освен разноцветните топки за жонглиране.

Босите му, загрубели ходила шляпаха по дъсчената настилка. Роджър имаше ботуши и ръкавици, същите като костюма му, но ги остави. Предпочиташе стабилната устойчивост на пръстите на краката си пред изтърканите подметки на шарените си ботушки със звънчета на носовете, а ръкавиците направо ги мразеше.

Арик беше натъпкал пръстите на дясната ръкавица с памук, за да прикрие тези, които липсваха при Роджър. Тънък конец свързваше изкуствените пръсти с останалите и така можеха всичките да се свиват заедно. Номерът беше хитър, но Роджър се срамуваше всеки път, щом слагаше измайстореното съоръжение на осакатената си ръка. Арик изискваше от него да ги носи, но майсторът не можеше да го шамароса за нещо, за което нямаше да разбере.

Мърмореща публика се въртеше около Малкия площад, когато Роджър пристигна. Двадесетина човека, някои от които деца. Роджър си спомняше времето, когато вестта, че Арик Сладкогласни ще изнася представление, привличаше стотици от всички краища на града, че и от околните села. Тогава той пееше в храма на Създателя или в амфитеатъра на херцога. Сега Малкия площад беше най-доброто, което му даваше гилдията, а той и него не можеше да напълни.

Но някоя и друга пара беше по-добре от нищо. Дори само десетина души да оставеха по един клат Роджър, това пак щеше да им откупи още една нощ при господин Кевин, стига Гилдията на жонгльорите да не го хване, че играе без майстора си. Ако това станеше, просроченият наем щеше да е най-малката им грижа.

С едно „Фиуу!” той премина с танц през тълпата, като пръскаше оцветени крилати семенца от чантата. Шушулките им се завъртаха и се понасяха из въздуха зад него, като оставиха диря от ярки цветове.

– Чиракът на Арик! – извика един от тълпата. – Сладкогласният все пак ще дойде!

Заръкопляскаха и Роджър усети как стомахът му се сви. Искаше да каже истината, но първото правило на Арик за жонгльорството беше никога да не казваш или правиш нещо, което ще развали настроението на тълпата.

Сцената на Малкия площад беше на три нива. Отзад имаше дървен навес, който да подобрява акустиката и да предпазва артистите от суровото време. В дървото имаше издълбани защити, но те бяха изтъркани и стари. Роджър се почуди, дали биха могли да подслонят него и майстора му за през нощта, ако ги изхвърлеха.

Затича се нагоре по стълбите, претърколи се на салто през сцената и метна шапката за събиране на пари пред публиката с едно точно и рязко движение в китката.

Роджър разгряваше всяка тълпа за господаря си и само след минути той си влезе в обичайната серия от номера – премяташе се наоколо, разказваше вицове, правеше фокуси и имитираше слабостите на всеизвестни личности от властта. Смях. Аплодисменти. Постепенно тълпата започна да набъбва. Тридесет. Петдесет. Но все повече и повече мърмореха, нетърпеливи Арик Сладкогласни най-сетне да се появи. Стомахът на Роджър се стегна и той докосна талисмана в тайния си джоб за сила.

Отлагаше неизбежното колкото се можеше по-дълго, викаше децата напред, за да им разкаже историята за Завръщането. Успя да изиграе отделните части само с изкуството на мимиката и някои закимаха одобрително, но по много лица си личеше разочарование. Арик не изпяваше ли историята? Не бяха ли дошли точно за това?

– Къде е Сладкогласния? – провикна се някой от края.

Тези около него му казаха да мълчи, но думите му увиснаха във въздуха. Когато Роджър приключи с децата, наоколо се разнесе всеобщ ропот на недоволство.

– Дойдох да чуя песен! – извика същият мъж, като този път и други закимаха в съгласие.

Роджър знаеше, че не бива да удовлетворява желанието им. Гласът му не беше силен и се измяташе всеки път, когато му се налагаше да задържи някой тон за по-дълго. Тълпата щеше да побеснее, ако запееше.