Защитения

Обърна се към торбата с вълшебствата за другата си възможност, подминавайки засрамено жонгльорските топки. Умееше да хвърля и хваща достатъчно добре с осакатената си ръка, но без показалец, с който да завърти топките по необходимия начин, и без половин длан, с която да ги лови, ръцете му просто не можеха да си съдействат за тънкостите на истинското жонглиране.

– Какъв е този жонгльор, дето не може да пее и да жонглира? – викаше му понякога Арик.

Не много добър, знаеше си Роджър.

Беше по-добър с ножовете в торбата, но за да викаш хора от публиката да ти стоят до стената, докато ти мяташ ножове около тях, се искаше изрично разрешително от гилдията. Арик винаги избираше някое гърдесто момиче да му асистира, което най-често се озоваваше в леглото му след представлението.

– Не мисля, че ще дойде – чу се същият човек да казва. Роджър го наруга наум.

Мнозина от публиката също се заизнизаха. Някои хвърлиха по клат в шапката от съжаление, но ако Роджър не предприемеше нещо бързо, никога нямаше да изкара достатъчно, за да удовлетвори господин Кевин. Очите му се спряха на калъфа на цигулката и той бързо я грабна като видя, че неколцина са останали да гледат. Извади лъка и както винаги, тя пасна точно на осакатената му ръка. Тук липсващите му пръсти не бяха нужни.

В мига, в който докосна лъка до струните, музиката изпълни площада. Някои от тези, които се обръщаха да си вървят, спряха и се заслушаха, но Роджър не им обърна внимание.

Той не си спомняше добре баща си, но паметта му бе запазила картината как Джесъм пляска и се смее, докато Арик свири на цигулка. Когато свиреше, момчето усещаше любовта на баща си, както усещаше тази на майка си, докоснеше ли талисмана. В безопасност сред тази любов, той остави страха си да се отрони от него, а сам изгуби във вибриращата милувка на струните.

Обикновено свиреше само в акомпанимент на Арик, но този път Роджър стигна по-далеч, като позволи на музиката си да изпълни пространството, което Сладкогласния щеше да заеме. Пръстите по здравата му лява ръка изгубиха очертанията си в бързината, с която се движеха по позициите, и скоро тълпата започна да пляска с темпото, около което искаше той да извие музиката си. Арик засвири все по-бързо и по-бързо, тоновете му се изтръгваха все по-отривисто и се люшваха в танц по сцената в такт с мелодията. Когато сложи крак на едно от стъпалата на сцената и се оттласна в задно салто, без да пропусне и нота, тълпата изрева.

Звукът прекъсна транса му и той видя, че площада се беше напълнил, имаше дори хора, които се блъскаха отзад, за да го чуят. От колко ли време самият Арик не беше привличал такава тълпа! В изумлението си Роджър едва не пропусна тон и стисна зъби да се държи за музиката, докато тя отново не стане целия му свят.

– Това беше добро представление – поздрави го някакъв глас, докато Роджър броеше лакираните дървени монети в шапката. Почти триста клата! Кевин нямаше да ги тормози цял месец.

– Благодаря... – започна Роджър, но гласът му заседна в гърлото, щом погледна нагоре. Майсторите Джейсън и Едъм стояха пред него. Членове на Гилдията.

– Къде ти е майсторът, Роджър? – строго попита Едъм. Беше майстор актьор и мим, за чиито представления се говореше, че привличали зрители чак от крепостта Райзън.

Роджър преглътна тежко, а лицето му пламна. Сведе поглед с надеждата, че ще вземат страха и гузността му за срам. – Аз... аз не знам – каза той. – Трябваше да бъде тук.

– Бас ловя, че отново е пиян – изсумтя Джейсън. Беше познат още като Златния Тон – име, за което се твърдеше, че сам си го е дал – защото бил певец от висока класа. Но по-важното в случая беше, че Джансън, първият министър на Херцог Райнбек, бе негов чичо, и той държеше светът да не остава в неведение за този факт. – Старият Сладкогласни нещо се е мариновал напоследък.

– Истинско чудо е, че е успял да запази разрешителното си толкова дълго – каза Едъм. – Чух, че миналия месец се е насрал по средата на изпълнението си.

– Това не е вярно! – каза Роджър.

– Щях да се безпокоя повече за себе си, ако бях на твое място, момче – каза Джейсън и насочи дълъг пръст към лицето на Роджър. – Знаеш ли каква е глобата за събиране на пари без разрешително за представлението?

Роджър пребледня. Арик можеше да загуби разрешителното си заради това. А ако гилдията докараше работата до съд, и двамата можеха да свършат като дървосекачи с оковани глезени.

Едъм се засмя.

– Не се бой, момче – каза той. – Стига гилдията да си вземе своя дял – и той сам се обслужи с голяма част от дървените монети, които Роджър бе спечелил, – не мисля, че ще се наложи да отдаваме специално внимание на случилото се.

Роджър беше достатъчно умен, за да не се възпротиви, когато мъжете разделиха и прибраха в джобовете си повече от половината му печалба. Малко от нея, ако въобще нещо, щеше наистина да стигне до хазната на жонгльорите.

– Имаш талант, момче – каза Джейсън, когато се обърнаха да си вървят. – Може би трябва да си помислиш за покровител с по-добри перспективи. Ела при мен като се измориш да чистиш след стария Спиртогласни.

Разочарованието на Роджър трая само докато не поклати шапката. Дори половината беше повече от това, което се бе надявал някога да спечели. Върна се тичешком в странноприемницата и се отби само до едно-единствено място. Отиде при господаря Кевин, чието лице се превърна в буреносен облак, щом видя момчето да се задава.

– Дано не си дошъл да ми се молиш от името на майстора си, момче – каза той.

Роджър поклати глава и подаде кесия на мъжа.

– Господарят ми каза, че ще стигне за десет дена – каза той.

Учудването на Кевин беше очевидно, когато претегли с ръка кесията и чу удовлетворителното тракане на дървените монети вътре. Поколеба се малко, после изсумтя, сви рамене и прибра кесията в джоба си.

Арик все още спеше, когато Роджър се прибра. Момчето знаеше, че майсторът му никога няма да разбере, че са платили на ханджията. Щеше усърдно да го избягва и да се поздрави сам, че е изкарал десет дена без да плати.

Роджър сложи няколкото останали монети в кесията му. Щеше да каже на майстора си, че ги е намерил разпиляни в торбата с чудесата. Това рядко им се случваше, откакто парите им станаха кът, но Арик нямаше да повдига повече въпроси за богатството им, щом видеше какво друго му бе купил чиракът.

Роджър остави бутилката вино до Арик, докато спеше.

Арик беше станал преди Роджър на следващата сутрин и си преглеждаше грима в пукнато огледало с дръжка. Не беше млад, но не беше и толкова стар, че инструментариумът на една жонгльорска палитра да не може да го направи такъв. В дългата му, изсветляла от слънцето коса все още имаше повече златно отколкото бяло, а кафявата му брада, потъмнена с боя, скриваше наедряващата му двойна брадичка. Гримът пасваше на тена му толкова добре, че бръчиците около сините му очи бяха изчезнали.

– Миналата нощ изкарахме късмет, момчето ми – каза той, докато оглеждаше лицето си, за да види дали гримът си личи, – но не можем вечно да избягваме Кевин. Косматият язовец ще ни пипне рано или късно и когато го направи, ще иска да се бръкнем с повече от... – той посегна в кесията, извади монетите и ги хвърли във въздуха. – ... шест клата.

Ръцете му се движеха прекалено бързо, за да ги следи човек, хващаше монетите от въздуха и в спокоен ритъм ги хвърляше отново над главата си.

– Да си упражнявал жонглирането си, момче? – попита той.

Преди Роджър да успее да си отвори устата да му отговори, Арик изстреля към него един от клатовете. Роджър знаеше този номер, но готов или не, усети остър прилив на страх, щом хвана монетата с лявата си ръка и я хвърли във въздуха. Бързо една след друга последваха още монети и той се бореше за контрол, докато ги улавяше с осакатената си ръка и ги прехвърляше в другата, с която отново да ги метне във въздуха.

Когато запрехвърля четири монети, момчето се ужаси. Щом Арик добави и пета, на Роджър му се наложи да танцува като луд, за да не допусне да паднат. Арик реши да не подава и шеста, и вместо това изчака търпеливо. Действително, миг по-късно Роджър падна на земята под съпровода на тракащите монети.