Защитения

Лийша провеси нос. Разчиташе да види баща си поне още веднъж. Замисли се за всички в селото, които виждаше всеки ден, а сега не бе имала време да се сбогува с тях както трябва. Писмата, които остави на Бруна да им предаде, изглеждаха печално недостатъчни.

Щом стигнаха центъра на селото обаче, Лийша ахна. Там я чакаше баща ù, а зад него, наредени на пътя, бяха всички от селото. Те идваха при нея един по един, докато тя преминаваше, и някои я целуваха, други ù даваха подаръци.

– Спомняй си за нас и се върни – каза Ърни и Лийша го прегърна силно, като стискаше очи, за да сдържи сълзите си.

– Много те обичат хората тук – отбеляза Марик, докато пътуваха през гората. Хралупата на дърваря беше вече на часове зад тях, а дневните сенки се издължаваха. Лийша седеше на широкото седло пред него и очевидно, конят понасяше добре и нея, и багажа ù.

– Понякога – каза Лийша – дори и аз самата вярвам в това.

– Защо да не го вярваш? – попита Марик. – Красавица като зората, която може да лекува всички болести? Съмнявам се, че някой би могъл да не те заобича.

Лийша се разсмя.

– Красавица като зората? – попита тя. – Намери клетия жонгльор, чиято реплика си откраднал, и му кажи никога повече да не я използва.

Марик се засмя, а ръцете му се стегнаха около нея.

– Знаеш ли – каза той в ухото ù, – ние така и не обсъдихме моето възнаграждение за това, че те водя в Анжие.

– Имам пари – отвърна Лийша и се замисли за колко време ще ù стигнат парите там.

– Аз също имам – изсмя се Марик. – Пари не искам.

– Тогава какво възнаграждение сте намислили, господин Марик? – попита тя. – Това да не е ново представление за една целувка?

Марик се изкиска, а вълчите му очи засвяткаха.

– За една целувка можех да ти донеса писмо. Да те заведа благополучно в Анжие ще ти струва много по-... скъпо.

Той намести бедрата си зад нея и намеренията му станаха ясни.

– Постоянно си насилваш късмета – каза Лийша. – С това темпо ще се радваш, ако получиш и целувка.

– Ще видим – каза Марик.

Скоро след това си устроиха лагер. Лийша приготви вечерята, докато Марик нагласяваше защитите. След като котлето закъкри, тя натроши няколко допълнителни билки в купата на Марик, преди да му я подаде.

– Яж бързо – каза Марик, като взе купата и набута пълна лъжица в устата си. – Препоръчвам ти да си в палатката преди ядроните да се надигнат. Може да се окаже доста страшно да ги видиш отблизо.

Лийша погледна към палатката, която Марик беше издигнал, голяма едва колкото за един човек.

– Малка е – намигна ù той, – но ще можем да се топлим един друг в нощния студ.

– Лято е – припомни му тя.

– И все пак, усещам студен повей всеки път, когато проговориш – изкиска се Марик. – Може би ще намерим начин да стопим този лед. А и – той посочи отвъд кръга, където мъглявите форми на ядроните бяха започнали да се издигат – не е като да можеш да отидеш някъде другаде.

Той беше по-силен от нея и опитите ù да го отблъсне от тялото си бяха толкова успешни, колкото и отказите ù. На фона на ядронските писъци на нея ù се наложи да понесе той да я целува и опипва с ръце, бърникащи и груби. И когато мъжествеността му го разочарова, тя го утеши с мили думи и му предложи лекове от билки и корени, които само влошиха положението му.

Понякога той се гневеше и тя се страхуваше, че ще я удари. Друг път плачеше, защото какъв мъж е този, който не може да разпръсне семето си? Лийша изтърпя всичко, защото изпитанието не беше прекалено висока цена за отиването ù в Анжие.

Спасявам го от самия него, мислеше си тя всеки път, когато му подправяше храната, защото кой мъж би желал да бъде изнасилвач? Но истината беше, че не изпитваше много угризения. Не ù беше приятно, че използва уменията си, за да смачка оръжието му, но дълбоко в себе си тя усещаше хладно удовлетворение, сякаш всичките ù жени-предшественици от незнайни векове насам, още от времето, когато първият мъж е притиснал жена на земята, за да я изнасили, кимаха със сурово одобрение, тъй като тя бе отнела мъжествеността му, преди той да отнеме нейната девственост.

Дните минаваха бавно, настроението на Марик се менеше от кисело към ядно заради провалите от предните нощи, които му тежаха все повече и повече. Последната вечер той отпи дълбока глътка от мяха си, изглеждаше готов да се метне извън кръга и да се остави на демоните. Облекчението на Лийша, когато видя горската крепост да се ширва пред тях сред дърветата, беше очевидно. Тя затаи дъх при вида на високите стени и техните силни и здрави лакирани защити, достатъчно големи за да оградят Хралупата на дърваря няколко пъти.

Улиците в Анжие бяха покрити с дървена настилка, която предотвратяваше издигането на демони от вътрешната страна на града. Целият град беше като дъсчена крайбрежна пътека. Марик я заведе навътре в града и я остави пред лечебницата на Джизел. Сграбчи ръката ù, когато тя се обърна за да си върви, и я стисна здраво, до болка.

– Това, което се случи извън тези стени – каза той, – си остава там.

– На никого няма да кажа – отвърна Лийша.

– Гледай да е така – каза Марик. – Защото ако го направиш, ще те убия.

– Заклевам се – каза Лийша. – Честна билкарска.

Марик изсумтя и я пусна, а след това дръпна здраво юздите на жребеца си и отпраши.

Лека усмивка докосна ъгълчетата на устата на Лийша, когато вдигна нещата си и се отправи към лечебницата.

Петнадесета глава

Изсвири ми цяло състояние

325 СЗ

Имаше дим и огън, и една жена, която извиси гласа си над крясъците на ядроните.

Обичам те!

Роджър се събуди внезапно, сърцето му препускаше. Над високите стени на крепостта Анжие беше пукнала зората и мека светлина се процеждаше през процепите на кепенците. Стискаше силно талисмана със здравата си ръка и докато светлината нарастваше, чакаше сърцето му да се успокои. Миниатюрната кукла, детско творение от дърво и канап, върху чиято глава бе прикрепен нейният кичур червена коса, беше единственото останало нещо от майка му.

Не си спомняше лицето ù, изгубено в пушека, както и повечето събития от онази нощ, но помнеше последните ù думи към него. Чуваше ги отново и отново в сънищата си.

Обичам те!

Той потърка косата между палеца и безименния пръст на осакатената си ръка. На мястото на първите му два пръста беше останал само неравен белег, но благодарение на нея Роджър не беше изгубил нищо друго.

Обичам те!

Талисманът беше тайната му защита и Роджър не беше споделил за него дори с Арик, който му беше като баща. Куклата му помагаше през дългите нощи, когато мракът се затваряше плътно около него и писъците на ядроните го караха да трепери от страх.

Но денят беше настъпил и светлината го накара отново да се почувства в безопасност. Целуна малката кукла и я върна в тайния джоб, който беше пришил към пояса на шарените си панталони. Дори само мисълта, че тя е там, го караше да се чувства по-смел. Беше десетгодишен.

Роджър се надигна от сламеника си, изтегна се и с прозявка на уста излезе залитайки от малката стая. Сърцето му се сви от мъка, когато видя Арик, клюмнал в несвяст на масата. Неговият майстор се беше прегърбил над празна бутилка и все още я стискаше здраво за гърлото, сякаш за да изцеди няколко последни капки от нея.

И двамата си имаха своите талисмани.

Роджър отиде при него и отскубна бутилката от пръстите му.

– Кой? К’во има? – извика Арик, вдигнал наполовина глава.

– Пак си заспал на масата – каза Роджър.

– А ти ли си, бе, момче? – изръмжа Арик. – Помислих, че отново е проклетият хазяин.

– Наемът отдавна трябваше да се плати – каза Роджър. – Уговорени сме да играем на Малкия площад тази сутрин.

– Наемът – изломоти Арик. – Все тоя наем!

– Ако не платим днес – напомни му Роджър – господин Кевин се зарече да ни изхвърли.