Даровете всечовешки

Странната смесица от далечни шумове се надигна отново.

— Как можеш да обичаш нещо, което не можеш да възприемеш? — преведе Бинесман.

— Обичам онова, което възприемам, и предполагам, че един ден ще мога да възприема и останалото — постара се да отговори искрено Габорн.

Земята се изсмя с насмешка. Грохот на скали. Бинесман каза:

— Ще ме възприемеш някой ден, когато тялото ти се смеси с моето. Боиш ли се от този ден?

Смърт. Земята искаше да знае дали се бои от смъртта.

— Да. — Габорн не посмя да излъже.

— Тогава не можеш да ме обикнеш напълно — прошепна Земята. — Ще подкрепиш ли каузата ми, въпреки това?

Радж Атън. Съществото толкова приличаше на Радж Атън. Габорн осъзна какво иска от него Земята. Нещо повече от това да прегърне живота. Нещо повече от това да служи някому. Да прегърне смъртта, развалата и целостта, каквото беше Земята.

По тъмното лице на Земята се изписаха странни, нечовешки чувства. Габорн се вгледа в тези очи и в ума му изплуваха образи: пасище далече на юг от Банисфер, където от зелената трева се показваха бели камъни, като зъби; живописните пурпурни висини на Алкаир, гледани от далечния му южен дом. Но имаше и много още — просторни кухини, дълбоки пещери и каньони, места, които никога не беше виждал. Почви с пъстри цветове и тъмна, безформена скална твърд, толкова надълбоко в земята, че никой не би могъл да я обхване цялата, никой не би могъл да си я представи дори. Скъпоценни камъни, кал и листа, гниещи в горските подножия наред с човешки кости. Миризми на сяра и пепел, на трева и на кръв. Реки, ревящи и бучащи в най-тъмните кътове на света, и безкрайни морета, проснали се по земния лик като чисти сълзи.

„Не можеш да ме познаеш — казваше Земята. — Не можеш да ме възприемеш. Ти виждаш само повърхността. Макар да ме искаш за свой съюзник, аз трябва също да бъда и твой враг.“

Габорн болезнено премисли всяка дума на клетвата, зачуден дали ще може да я спази.

— Защо искаш да поема тази клетва? — попита той. — Какво значи това, никога да не нараня земята? Какво значи да съхраня семето човешко?

Този път Бинесман не се поколеба, когато преведе отговора на Земята, дошъл не толкова като тътен, колкото като въздишка на вятър.

— Няма да ми пречиш — каза Земята и се облегна небрежно на ствола на едно от притъмнелите дървета, което сякаш се огъна да я обхване като шепа. — Ще се стремиш да научиш волята ми, да отличиш как най-добре да служиш на земята.

— Като какъв? — попита Габорн в желанието си по-точно да разбере какво иска Земята от него.

Шумотевица. Бинесман се намръщи умислено, търсейки подходящите думи…

— Както ти не можеш да ме възприемеш — каза Земята, — така и аз не мога теб. Но това поне знам: ти обичаш хората си, желаеш добруването им. Искаш да ги спасиш. Беше време, когато Огънят обичаше Земята и слънцето бе по-близо до мен. Няма го онова време. Така че, в този сезон на мрака, трябва да призова други, които да отстояват каузата ми. Моля те да спасиш останка от човечеството.

Сърцето на Габорн затуптя.

— Да ги спася от какво?

От дърветата се надигна съсък.

— Огън. Цялата природа е в неравновесие. Онова, което наричате „Първата сила“, отдавна се е отдръпнало, но сега то ще се пробуди и ще помете света, носейки смърт. В природата на Огъня е да се стреми непрестанно да поглъща и да расте. Ще унищожи много неща.

Габорн беше учил достатъчно по чародейство, за да знае, че макар всички Сили да се съчетават, за да създават живот, съюзът между Силите не е лесен и различните Сили благоприятстват различни видове живот. Въздухът обичаше птици, докато Водата обичаше риби, а Земята обичаше растения и всички създания, които пъплят по повърхността ѝ. Огънят май обичаше само влечуги и същества от долния свят. Земята и Водата бяха сили на стабилността. Въздухът и Огънят бяха нестабилни. Земята сама по себе си беше закрилник и се съчетаваше с Водата, за да закриля природата.

Габорн осъзна моментално. „Аз съм Владетел на руни, принц на Мистария — народ силен във водните магии, — който обича земята. Затова Земята се стреми да ме направи свой съюзник.“

— Искаш да ти служа — каза Габорн, — а само един глупак би отказал да премисли предложението ти. Искаш от мен да спася някого и това ще направя с радост. Но какво ми предлагаш в замяна?

Изтътнаха канари и наблизо блъвна пара — Земята се изсмя. Но Бинесман не се усмихна, когато преведе:

— Искам от теб само едно: да спасиш семе от човечеството. Ако успееш, самото деяние ще бъде твоята награда. Ще спасиш онези, които смяташ, че си струва да живеят.

— Ако успея? — попита Габорн.

Самотен вятър, съскащ в дърветата.

— Някога имаше тот по земята. Някога имаше мътни… В края на това тъмно време човечеството също може да се превърне само в спомен.

Габорн усети как сърцето му почти се смрази. Беше си представял, че Земята ще поиска от него да спаси народа на Хиърдън от Радж Атън. Но предстоеше нещо по-опасно от война между две държави… нещо много по опустошително.

— Какво ще стане? — попита Габорн.

Вятърът засъска, щом Земята заговори тихо. Бинесман се намръщи, после каза:

— Габорн, не мога да ти предам какво казва Земята. Много е сложно за превеждане. Самата Земя не знае пълния отговор. Само Господарите на Времето виждат бъдещето, но дори за Земята отговорът е неясен. Земята предусеща повсеместна разруха. Небесата ще почернеят от пушеци и всичко ще гори. Слънцето по пладне ще свети смътно и червено като кръв. Моретата ще се задавят с пепел… аз… твърде много е за мен, за да го разплета, твърде много, за да отговоря.

Магьосникът замълча и Габорн видя, че лицето му е станало пепеляво, сякаш опитът да осмисли думите на Земята бе непосилно бреме дори за него. Или навярно нещата, които бе разбрал, го бяха ужасили толкова, че не можеше да говори.

Габорн не разбра как ще трябва да спази клетвата, но каквото и да изискваше тя, трябваше да я положи. Падна на колене и се закле:

— Аз, Габорн Вал Ордън, се заклевам, че никога няма да нараня земята, че ще посветя себе си на съхранението на семе от човечеството в тъмното време, което иде.

Цялото му тяло се разтрепери. Мъжът от пръст се наведе над него и шлемът му почти докосна Габорн по челото. Вятър изшепна в ушите на Габорн и земята изтътна злокобно. Бинесман изграчи думите:

— Ще държа да опазиш думата си, макар че един ден ще ме прокълнеш.

Земята вдигна два пръста от засъхнала кал, показалеца и средния пръст на лявата си ръка, към челото на Габорн, и изписа руна.

Когато свърши, удари с двата пръста устните на Габорн.

Той отвори уста. Земята пъхна пръстите си вътре. Габорн захапа и вкуси чистата пръст на езика си.

В този момент фино изваяните косми по главата на съществото се разпаднаха, мускулите на тялото се размиха и на земята се изсипа купчина пръст.

Всепоглъщащото присъствие на земята изчезна мигновено. През дърветата все още се процеждаше светлина. Габорн вдиша дълбоко.

Бинесман се раздвижи. Лицето му беше пребледняло и той с благоговение се взря в купчината. Пресегна се, почтително мушна пръста си и вкуси.

Гребна с шепа, пръсна по лявото рамо на Габорн, после на дясното, след това посипа главата му и заговори напевно:

— Земята те цери, земята те крие, земята те прави свой! — Сложи ръце на раменете на Габорн. — Габорн Вал Ордън, провъзгласявам те за истински Земероден. Както ти служиш на Земята, така тя ти служи в отплата.

Габорн все още надушваше седефчето на поляната, но сега от силния мирис само носът го засърбя. Отиде до храста, погали един залинял жълт цвят и отскубна няколко листа от клоните.

После се обърна и видя, че Бинесман го гледа с нещо близо до възхита.

Когато Габорн си откъсна още десетина листа, Бинесман избоботи:

— Е, стига де, цяло село ли се каниш да задушиш с тях? Хайде, че нямаме време.

Чародеят разтърка листата от седефче между шепите си и когато разтвори длан, те бяха станали на прах. Бинесман свали от врата си една кесия, сипа в нея разтритите листа и я надяна на шията на Габорн.