Даровете всечовешки

Като в мъгла, Габорн изпълни каквото му наредиха и свали ботушите.

Изправи се с единственото желание цял ден да стъпва по тази земя и да диша, да диша…

Бинесман многозначително кимна към ведрата с изпражнения. Габорн надигна вонящия си товар и закрачиха по килима от розмарин и мента, които изпускаха лек, прочистващ душата мирис, щом стъпалата им смачкваха листата.

Бинесман преведе Габорн през ливадата, покрай сърните, които само изгледаха с копнеж Земния пазител. Стигна до една офика, невероятно високо дърво с форма на съвършен конус, и заяви:

— Тук е.

Изрови дупка в гнилата шума и пръст под дървото и махна на Габорн да донесе мръсотията.

Габорн донесе ведрата. Бинесман ги изля в дупката. Нещо издрънча. Сред изпражненията Габорн видя тъмни метални предмети.

Сепнат, позна в тях силарите на Силвареста.

— Е — каза Бинесман, — не можем да позволим да ги вземе Радж Атън. — Взе силарите и ги сложи в едното ведро, без да го притеснява мръсотията по ръцете му. Отиде на петдесет крачки до потока — пъстървите скачаха за комари и пляскаха във водата.

Бинесман влезе в потока и изми червеникавите метални пръчки една по една. После ги постави на купчина на брега. Петдесет и шест силара. Слънцето беше залязло преди половин час и сега силарите приличаха на тъмни сенки върху земята.

Когато Бинесман приключи, Габорн отпра парче плат от ризата си и уви металните пръчки на вързоп.

Вдигна очи и забеляза, че Бинесман го гледа одобрително, примижал във вечерния здрач. Изглеждаше потънал в мисли. Бичите му челюсти бяха стиснати. Не беше висок човек, но беше широк в раменете, набит.

— Благодаря, че си ги спасил — каза Габорн.

Бинесман не отвърна на думите му. Само гледаше втренчено, сякаш искаше да проникне зад очите му — или да запомни всяка негова черта.

— Е — каза след дълга пауза Бинесман, — кой си ти?

Габорн се изсмя нервно.

— Не знаеш ли?

— Синът на крал Ордън — измърмори Бинесман. — Но кой още си ти? На какво си се посветил? Един човек се определя по задълженията му.

Студени тръпки полазиха Габорн от начина, по който Земния пазител изрече думата „задължения“. Беше убеден, че Бинесман говори за клетвата, която бе дал на принцеса Силвареста. А може би говореше за обещанието, дадено от Габорн на кухненското слугинче, обещанието да я спаси, или дори за мълчаливата му клетва към Шемоаз и нейния баща. И кой знае защо, почувства, че тези негови задължения могат да оскърбят билкаря. Погледна към слугинчето, което стоеше наблизо със скръстени ръце, сякаш се боеше да не би да докосне нещо.

— Аз съм Владетел на руни. Клетвообвързан лорд.

— Хмм… — измърмори Бинесман. — Съвсем добре. Служиш на нещо по-голямо от самия теб. А защо си тук? Защо си в замъка Силвареста точно сега, а не след седмица, когато се канеше да пристигне баща ти?

Габорн отговори с лекота.

— Той ме изпрати напред. Искаше сам да видя това кралство, да обикна земята му, народа му, както е станало с него.

Бинесман кимна замислено и поглади брадата си.

— И харесва ли ти? Харесва ли ти тази земя?

Габорн поиска да отвърне, че не само я харесва, а се възхищава от нея, че кралството му се е сторило красиво, силно и почти без недостатък, но Бинесман го беше попитал с някакъв особен тон, тон съдържащ толкова почит в думата „земя“, че младежът усети, че не говорят за едно и също. А може и да говореха. Тази градина не беше ли също така част от Хиърдън? Всички тези екзотични дървета, събрани от най-далечните краища на света, не бяха ли и те част от Хиърдън?

— Намирам я за възхитителна.

Бинесман изпръхтя и огледа храстите и дърветата.

— Това няма да оцелее до утре. Огнетъкачите, нали разбираш. Тяхната магия опустошава, моята — съхранява. Те служат на огъня и господарят им няма да позволи да си върнат човешката форма, ако не подхранват огъня. А каква по-добра храна от тази градина?

— А ти? Ще те убият ли? — попита Габорн.

— Това… не е в тяхната власт — каза Бинесман. — Стигнали сме до обрата на сезоните. Скоро халатът ми ще стане червен.

Габорн се зачуди дали думите му трябва да се разбират буквално. Халатът на стареца беше тъмнозелен, с цвета на листата в разгара на лятото. Можеше ли сам да си сменя цвета?

— Би могъл да дойдеш с мен — предложи Габорн. — Мога да ти помогна да избягаш.

Бинесман поклати глава.

— Не ми трябва да бягам. Имам някакви умения като лечител. Радж Атън ще поиска да му служа.

— И ти ще му служиш?

— Поел съм други задължения — прошепна Бинесман. Думата „задължения“ изрече със същото натъртване, както когато спомена за „земята“. — Но ти, Габорн Вал Ордън, ти трябва да бягаш.

В този момент Габорн дочу далечния лай и ръмженето на озверели бойни псета.

Очите на Бинесман проблеснаха.

— От тях не се бой. Кучетата не могат да преминат моята преграда. Тези, които се опитат ще умрат.

В гласа на Бинесман се долавяше някаква тъга. Болеше го от това, че ще убие мастифите. Той излезе от потока, с отпуснати като на много угрижен човек рамене. За изненада на Габорн, чародеят навлезе в почти пълния мрак, откъсна няколко листа от една лоза, надвесена над водата, и каза на Габорн:

— Навий си десния ръкав. Надушвам беряща рана.

После постави листата върху раната и ги задържа с дланта си. Листата веднага започнаха да засъхват от топлината ѝ да изсмукват болката. Габорн спусна внимателно ръкава, за да задържи лапата на мястото ѝ.

С много безгрижен тон Бинесман ги попита:

— Е, как се чувствате? Уморени? Тревожни? Гладни ли сте?

После закрачи през ливадата и докато вървеше, спираше в сенките да откъсне тук листо, там — някой цвят. Габорн се чудеше как може да ги намира всички в тъмното, но чародеят явно знаеше къде точно расте всяка билка. Той разтърка едното стъпало на Габорн с бабина душица, а другото — с нещо още по-ароматно. Спря се да откъсне три цвята пореч, чиито сини цветчета леко сияеха в тъмното, хвана ги нежно между пръстите си и после дръпна така, че черните им стръкове останаха с петлистни цветчета. Каза на Габорн да изяде сладките цветове. Той го направи и изведнъж почувства как го обзе спокойствие, а с него — и някакво съвършено безстрашие, каквото нямаше и да помисли, че е възможно да изпитва пред лицето на толкова гибелни опасности.

Билкарят даде няколко цвята пореч и на слугинчето, даде ѝ и малко розмарин, да ѝ помогне да преодолее умората.

После Бинесман се изкачи на един тревист склон, посегна към земята и откърши стръка на нисък разцъфтял храст. „Яснооче“, прошепна той и вдигна стръка. От него капеше гъста ароматна мъзга и с нея Бинесман начерта една линия над веждите на Габорн и друга надолу по бузата му.

Изведнъж нощните сенки престанаха да изглеждат толкова дълбоки и Габорн се удиви. Той си имаше дарове на зрение и можеше да вижда доста добре в тъмното, но такова нещо никога не беше си представял… сякаш само за миг билкарят му беше добавил още половин дузина дарове. Все пак Габорн прецени, че всъщност не вижда повече светлина. По-скоро сякаш като погледнеше към нещо, което иначе щеше да може да различи след няколко минути взиране и примижаване в тъмното, сега не изпитваше напрегнатост и в същото време моментално различаваше контурите и цветовете.

Погледна встрани към дърветата и видя там нечий тъмен силует — мъж, който се криеше. Висок мъж, в пълно снаряжение. И силен. Ако не беше ясноочето, нямаше изобщо да го види. Зачуди се какво ли прави мъжът там, но в същото време… знаеше, че фигурата си е съвсем на място.

Бинесман приключи с билката по лицето на слугинчето и ѝ каза тихо:

— Този стрък го пази в джоба си. Може да потрябва да го скършиш преди съмване и да добавиш прясна мъзга.

Габорн разбра, че билкарят не им бърбори за дреболии, когато ги попита как се чувстват, и че може би никога не бърбори за дреболии. Подготвяше Габорн и момичето да избягат в тъмното. Разтърканите по кожата му листа щяха да променят миризмата му и да отвлекат преследвачите му. Други билки щяха да увеличат способностите му.