Даровете всечовешки

Всичко това продължи не повече от три минути, след което билкарят започна да им задава по-задълбочени въпроси. На момичето каза:

— Сега колко си уморена? Поречът да не ти усили пулса? Можех черепниче да ти дам, но не исках да те претоваря.

А понякога заговаряше бързо, даваше заповеди на Габорн.

— Това маково семе го пази в джоба си. Ако си ранен, дъвчи от него. Ще притъпи болката.

После ги отведе до края на гората, където три тъмни дървета с извити клони се издигаха като грамадни зверове с криви пръсти и мъхести крайници, оформяйки тъмна кухина, която затваряше малка поляна. Тук Габорн се почувства притиснат, задушен. Нещо в тези дървета му създаваше чувството, че е наблюдаван, преценяват го, но че скоро ще бъде освободен. Тук като че ли беше обгърнат от земята отвсякъде — в почвата под краката му, в дърветата, които го обкръжаваха и почти го покриваха. Надушваше го в почвата, в мокротата на листата и в живите дървета.

Сред многото дребни храсти, скупчени на малката пръстена могилка близо до средата на поляната, Бинесман спря.

— Тук имаме седефче — каза той. — Бере се призори, има известни медицински и кулинарни качества, но ако го береш през деня, в най-големия пек, е ужасно дразнещо. Габорн, ако ловците те приближат срещу вятъра, хвърли това в очите им или в огън — пушекът от такъв огън е много опасен.

Габорн не посмя да го пипне. Само от стъпването в храстите дробовете му се стегнаха, а очите му се насълзиха. Но Бинесман отиде до един нисък храст с повехнали жълти цветове и скъса няколко листа, без да му стане нищо.

Кухненското слугинче също не посмя да приближи. Макар да не можеше да усети нищо, беше станала предпазлива.

Билкарят погледна Габорн и прошепна:

— Няма защо да се боиш от това.

„На друг ги разправяй“ — помисли си Габорн.

Бинесман се наведе и гребна с ръка.

— Вземи.

Вдигна шепата си, напълнена с богата, тлъста почва и я сипа в дланта на Габорн.

— Искам да поемеш задължение — каза Бинесман по онзи особен начин, внушаващ на Габорн, че това е много важно, че много неща ще зависят от неговия отговор. Всяка дума изрече с тежест, като на церемония, почти заклинателно.

До този момент Габорн се беше чувствал зашеметен и ужасѐн от всичко, което се беше случило. Когато задържа пръстта в шепата си, му се стори, че земята под краката му едва ли не се разтваря да го погълне. Пръстта му се стори невероятно тежка.

„Чародеят е прав — помисли Габорн. — Тази земя не е обикновена.“

— Повтаряй след мен: Аз, Габорн Вал Ордън, се заклевам на земята, че никога няма да нараня земята, че посвещавам себе си на опазването на семето човешко в тъмното време, което иде.

Бинесман се взря в очите на Габорн, без да мига, и зачака Габорн да изрече клетвата.

Нещо вътре в Габорн потръпна. Усети пръстта в шепата си, усети… гъдел в дъното на съзнанието си, присъствие някакво… властно присъствие.

Същото онова могъщо присъствие, което беше изпитал предния ден в Банисфер, когато почувства импулса да прикани своя телохранител Боренсон да се ожени за красивата Мирима.

Само че сега това присъствие се появи неимоверно силно. Като усещане за раздвижващи се скали, за дишащи дървета. Странна сила запулсира под нозете му, все едно че земята затръпна в очакване. Да, усещаше го — земята под босите му стъпала се надигаше.

И Габорн разбра, че от много дни е пътувал насам само за да се озове тук. Не беше ли казал баща му да дойде тук, за да се научи да обича земята? Дали някаква Сила не беше вдъхновила баща му да каже точно тези думи?

А и в хана в Банисфер, когато пи от онова вино, „луда ягода“, най-доброто вино, което беше вкусвал, виното с инициала „Б“ на восъчния печат, беше почувствал тази сила. Сега Габорн знаеше, знаеше и без да пита, че Бинесман е приготвил онази бутилка вино. Как иначе можеше да има такъв удивителен ефект? Виното беше ускорило ума му. И го беше довело тук.

Габорн се страхуваше да поеме клетвата на чародея, да стане слуга на земята. Какво щеше да изисква това? Дали трябваше да стане Земен пазител като Бинесман? Той вече бе положил други клетви, клетви, които смяташе за святи. И както беше казала Мирима, той не поемаше клетви току-така.

И същевременно някак се страхуваше и да не поеме тази клетва. Ловците на Радж Атън със сигурност го търсеха. Трябваше му помощ, за да се спаси. Трябваше му помощта на Бинесман.

— Заклевам се — каза Габорн на Бинесман.

Бинесман се изсмя.

— Не на мен, глупак такъв. Не се кълни на мен, закълни се на земята, на това, дето е в ръката ти и под краката ти. Кажи цялата клетва.

Габорн отвори уста. Съзнаваше болезнено колко държи на думите си билкарят, болезнено съзнаваше, че тази клетва е много по-важна, отколкото може да си представи. Зачуди се дали ще може да спази клетвите си както към земята, така и към Йоме.

— Аз… — заговори Габорн и земята под краката му потрепери. Навсякъде около него — през поля, гори и градина — земята се затаи. Никакъв полъх на вятър, никаква птича песен или зов на горски звяр. Тъмните дървета около него сякаш станаха още по-големи и скриха цялата светлина.

„Тъмно. Тъмно. Аз съм под земята“ — помисли Габорн.

Огледа се с безпокойство, защото досега само си беше мислил, че вечерта е тиха. Сега се беше възцарило абсолютно безмълвие и Габорн усети, че странното и властно присъствие се втурва към него.

Бинесман рязко се отдръпна от храста седефче, закова се на място стъписан и започна да се озърта налудничаво. Земята близо до краката му се загърчи, тревата се раздвои, като разкъсващо се огромно було.

А от храстите в края на гората се появи човек, тъмен силует, излизащ от сенките. Преди няколко мига Габорн беше зърнал този силует, видял беше сянката му веднага щом билкарят го намаза със сока на ясноочето, но не беше и предположил каква е истинската външност на съществото.

Защото това не беше смъртен човек. По-скоро беше създание от пръст, оформено от тлъста черна почва. Слепени бучици пръст и камъчета оформяха чертите му.

Габорн го позна. Към него крачеше Радж Атън. Или по-точно, същество от пръст с формата на Радж Атън излизаше от дърветата и идваше към него, в пълно снаряжение, властно навъсено, чак до високия шлем с разперените криле на бухал, черни като оникс.

Габорн замръзна от ужас. Не можеше да проумее какво означава това. Погледна към Бинесман; чародеят беше отстъпил назад и гледаше слисан.

Съществото изгледа Габорн отвисоко, с насмешливо презрение. В мрачината на леса случаен наблюдател щеше да го вземе за човешко същество, само че лишено от цветове. Всяка мигла, всеки нокът на пръстите, всяка черта и всяка нишка в тъканта на дрехите му изглеждаха изваяни до съвършенство.

Тогава земята проговори.

Съществото от пръст не мърдаше устните си. Но думите му сякаш заприиждаха от всички посоки. Гласът му бе въздишка на вятъра през ливада или съсък през планински зъбери. Гласът му бе шумолене на речни камъни или трополене, когато се отронят надолу по склон.

Габорн не можеше да разбере и думичка. Бинесман до него се заслуша напрегнато и запревежда:

— Казва ти, Габорн: „Би ли изрекъл клетва на мен, о, сине човешки?“

Странните звуци продължиха, а Бинесман помисли малко, преди да добави:

— Ти твърдиш, че обичаш земята. Но би ли посветил клетвите си на мен, дори ако нося лицето на враг?

Габорн погледна Бинесман за отговор и чародеят кимна; приканяше го да говори направо на Земята.

Габорн никога не беше виждал нещо подобно на това същество. Нито беше чувал. Земята бе дошла при него, избрала форма, каквато Габорн можеше да види и възприеме. Някои хора твърдяха, че като гледат в огъня, виждат зад него лика на Силата, а на Габорн често му се беше струвало, че огънят е най-досегаемият за сетивата от елементите, а въздухът — най-малко. Но никога не беше чувал земята да изразява себе си по този начин.

— Аз наистина обичам земята — каза най-сетне Габорн.