Даровете всечовешки

Дали това слугинче щеше да седи тази нощ пред някой огън и да чака първата милувка на топлината по кожата си? Или щеше да стои отвън в студената мъгла и да се радва на играта ѝ по лицето си? Не, животът ѝ не можеше да е лесен.

— Има една пътечка отзад — проговори тя с изненадващо мил глас. — Хлебарската пътека, води до мелницата. Там има няколко ниски брези, клоните им стигат до водата.

— Благодаря ти — каза Габорн.

Обърна се, с мисълта да излезе на двора. Искаше да напусне замъка Силвареста, но трябваше и да нанесе удар на Радж Атън. Беше видял десетки силари да се търкалят по тревата, където доскоро работеха облекчителите.

Силарите, изковани от ценния кръвен метал, извличан от хълмовете на Картиш, представляваха всъщност сплав от метали, за които се вярваше, че се извличат от човешка кръв. Само кръвен метал можеше да се използва за направата на силари. Габорн не можеше да позволи Радж Атън да ги завладее.

Но когато се обърна да тръгне, девойчето го потупа по рамото и попита:

— Ще ме вземете ли с вас?

Габорн видя страха в очите ѝ.

— Бих те взел — отвърна ѝ тихо той. — Ако смятах, че това ще ти помогне. Но ти ще си в по-голяма безопасност тук.

От опит знаеше, че Посветителите рядко са храбри. Не бяха от типа хора, които се вкопчват в живота и са готови да го бранят с цената на всичко. Да, те служеха на своите владетели, но им служеха пасивно. Не знаеше дали това момиче притежава емоционалната сила, толкова необходима, за да може да се измъкне.

— Ако убият кралицата… — каза тя. — Войниците… ще ме използват. Знаете как отмъщават на пленени Посветители.

Тогава Габорн разбра защо се беше отказала от чувството за допир, защо се боеше да бъде докосвана отново, отново да бъде наранена. Беше преживяла насилие.

Тя беше права. Войниците на Радж Атън можеха да я наранят. Тези хора, които бяха твърде слаби, за да могат да стоят на краката си, или чиито метаболизми бяха толкова забавени, че не можеха да примигнат повече от пет пъти на час — всички те бяха част от своя Владетел на руни. Бяха неговите невидими придатъци, изворът на неговата сила. Поддържайки своя владетел, те се опълчваха срещу владетеля на своите врагове.

Ако крал Силвареста бъдеше екзекутиран, тези окаяници нямаше да избягат от възмездието.

Габорн искаше да каже на девойчето да остане, да ѝ каже, че не може да я вземе. Искаше да ѝ каже колко опасно ще е това пътуване. Но за нея може би най-голямата опасност бе, ако останеше тук, в цитаделата на Посветителите.

— Смятам да преплувам през реката — отвърна Габорн. — Можеш ли да плуваш?

Слугинята кимна.

— Малко.

Тялото ѝ се разтърси при мисълта какво се кани да направи. Долната ѝ челюст потрепери. Сълзи изпълниха очите ѝ. Плуването не беше сред високо ценените умения тук в Хиърдън, но в Мистария Габорн беше изучил по-изтънчените методи на това изкуство от водните чародеи. Все още беше обгърнат от защитните им заклинания, които го пазеха да не се удави.

Той стисна ръката ѝ.

— Е, бъди смела. Всичко ще мине добре.

Обърна се да тръгне, а тя се шмугна покрай рамото му и взе един самун хляб. При прага спря да вземе една тояга и стар шал, загърна главата си и излезе навън.

На една кука над мястото, където беше подпряна тоягата, Габорн зърна ризата на някой от хлебарите — много топло за носене около фурните облекло. Хлебарите обикновено се разсъбличаха до препаска около срамотиите си, когато работеха при пещите.

Взе ризата и я навлече — омазнена и миришеща на тесто и на потта на друг човек. На нейно място окачи тънкия син халат на Силвареста.

Сега приличаше на дребен слуга, ако не се брояха сабята и кинжалът му. От тях не можеше да се лиши. Трябваха му.

Бързо излезе на двора да събере силарите. Ясното вечерно небе вече потъмняваше и сенките бяха станали удивително дълбоки. Стражи изнасяха от стражницата запалени факли, за да осветят каменната полоса.

Но щом излезе от вратата Габорн видя, че е сгрешил. Големите дървени порти към цитаделата на Посветителите бяха широко разтворени и бойната гвардия на Радж Атън току-що беше преминала през тях — мъже, които дори случайният наблюдател щеше да забележи, че се движат с усилена скорост, воини с толкова дарове, че в сравнение с тях Габорн беше бледа сянка. Посветителите на крал Силвареста се бяха скупчили и гледаха отчаяно бойците на Радж Атън.

Самият Радж Атън, вече на прага на портите, тъкмо напускаше цитаделата заедно с крал Силвареста и Йоме.

Габорн бързо огледа двора. Силарите, които бе поискал да прибере и скрие, ги нямаше. Бяха ги взели.

Един воин от телохранителите прикова с погледа си Габорн. Сърцето на младежа заблъска в гърдите. Той се сви и се помъчи да си припомни обучението си в Къщата на Разбирането.

Окаяник. „Аз съм окаяник“, искаше да изговори с цялото си тяло. „Поредният нещастен сакат в служба на лорд Силвареста.“ Но сабята му говореше друго.

Ням? Глух? Глупак, който все още се надява, че ще може да се бие?

Присви се още крачка назад, по-надълбоко в сенките, изгърби дясното си рамо и остави лявата си ръка, да провисне надолу, заби поглед в земята и устата му провисна, глупаво отворена.

— Ти! — извика телохранителят и пришпори напред коня си. — Как се казваш?

Габорн се озърна към Посветителите наоколо, все едно че не беше сигурен дали се обръщат към него. Посветителите не бяха въоръжени. Не можеше да се надява, че ще се крие сред тях.

Надяна си идиотска усмивка и остави очите си да блуждаят. Имаше една група хора в цитаделата на Посветителите, които можеше да изиграе — слуга, чиито качества не си е струвало да се вземат, но който все пак обича своя владетел и заради това изпълнява каквато служба му възложат.

Габорн примижа, ухили се към войника, посочи с пръст коня му и рече:

— Ее! Хубав кон!

— Попитах как се казваш? — настоя войникът. Говореше с тайфански акцент.

— Ейлсън — отвърна Габорн. — Ейлсън Предания. — Произнесе го като владетелска титла. Всъщност това име се даваше на човек, комуто е отказано да бъде Посветител, защото са решили, че дарбите му са нищожни. Пръстите му зашариха по дръжката на сабята, сякаш искаше да я извади. — Ми аз… рицар ще ставам.

Габорн успя да извади сабята до средата все едно, че искаше да я покаже, след което отново я натика в ножницата. Ако я видеше, войникът щеше да разпознае фината стомана.

Ето че си беше намерил маскировката. Слабоумен хлапак, който си е намерил отнякъде сабя и си я носи да се перчи с нея.

В този момент през портикула изтрополи тежка кола — открит фургон, пълен с мъже в качулести халати — хора с отпуснати челюсти, празни очи и изцедени мозъци. Мъже толкова изнемощели от това, че са дарили мускулите си, че не можеха да се повдигнат, а само лежаха изтощени с ръце, изпружени над ръба на фургона. Мъже толкова осакатени от това, че са дарили гъвкавостта си, че всички мускули по телата им сякаш се бяха вкочанили — с изкривени гърбове и свити без полза пръсти.

Радж Атън водеше част от собствените си Посветители в цитаделата. Четири едри товарни коня теглеха фургона. Жребците на почетната му стража пъргаво пристъпваха наоколо, цвилеха и ритаха. Нямаше място за толкова много животни тук, в каменния квадрат, при толкова струпали се наоколо и зяпащи нещастници.

— Сабята ти е много хубава, момче — изръмжа воинът на Габорн, докато конят му се дърпаше да направи път на фургона. — Гледай само да не се порежеш. — Думите му означаваха, че няма да го задържи; побърза да се дръпне от фургона, без да прегази най-близкия зяпач.

Габорн заситни към него. Знаеше, че най-сигурният начин да се отървеш от някого е като му досадиш.

— Ама тя не е остра. Искаш ли да видиш?

Фургонът спря и Габорн видя Девата на честта на Йоме, Шемоаз, в самия му край, прегърнала главата на един от Посветителите там. „Тате, тате…“, хлипаше тя и Габорн разбра, че тези не са просто кои да е от Посветителите на Радж Атън, а пленени от него рицари, върнати в родината им като трофеи. Човекът, когото прегръщаше Шемоаз, беше тридесет и няколко годишен, с много светлокестенява коса. Габорн погледа девицата и баща ѝ съжали, че не може да ги спаси. Съжали, че не може да спаси цялото това кралство. И в същото време, стъписан, мълчаливо се закле. „Ако зависи от мен, ще спася и вас.“