Защитения

– Защо? – попита тя настоятелно. – Защо ще разправяш такива лъжи?

– Ами нали знаеш, дърварски приказки – изстена той, – к’во толкова.

Лийша никога в живота си не беше плюла, но сега заплю Гаред.

– Какво толкова? – изкрещя тя. – Съсипа живота ми заради “какво толкова”?

Гаред се изправи и Лийша се отрдъпна. Той протегна ръце напред, но остана на разстояние.

– Животът ти не е съсипан – каза той.

– Бриана знае! – възрази Лийша. – И Сайра, и Мейри! До утре цялото село ще знае!

– Лийша... – започна Гаред.

– На колко други? – прекъсна го тя.

– Какво?

– На колко други разказа, идиот такъв? – извика тя.

Той мушна ръце в джобовете си и сведе поглед.

– Само на останалите дървари.

– Нощите да ме вземат! На всичките ли? – Лийша се затича към него и задра лицето му с нокти, но той хвана ръцете ù.

– Успокой се! – извика той. Ръцете му, като два бута шунка, стиснаха нейните и острата болка я накара да се осъзнае.

– Боли! – каза тя с цялото спокойствие, което успя да насъбере.

– Така и трябва – каза той, като поразхлаби захвата си без да я пуска. – Съмня’ам се да боли повече от ритник в шишарките.

– Заслужи си го – каза Лийша.

– Може и така да е – каза Гаред. – С’а ще можем ли да поговорим кат’ цивилизовани хора?

– Ако ме пуснеш – каза тя.

Гаред се намръщи, после бързо я пусна и отскочи извън обхвата на ритниците ù.

– Ще кажеш ли на всички, че си излъгал? – попита Лийша.

Гаред поклати глава.

– Не мога да направя това, Лийш. Ше ме вземат за идиот.

– По-добре мен да ме вземат за курва, нали? – отвърна Лийша.

– Ти не си ник’ва курва, Лийш, ние сме обещани. Не е кат’ при твойта Бриана.

– Хубаво – каза Лийша. – Може и аз да разкажа някоя и друга лъжа. Ако приятелите ти са те закачали преди, какво ли ще кажат, ако им споделя, че не си бил достатъчно твърд, за да свършиш работата?

Гаред сви един от огромните си юмруци и леко го вдигна.

– По-добре да не го правиш т’ва, Лийш. Аз съм търпелив с теб, но ако тръгнеш да разправяш такива лъжи, заклевам се...

– Но няма проблем ти да лъжеш за мен? – попита Лийша.

– Няма да има значение, щом се оженим – каза Гаред. – Всички ще забравят.

– Аз няма да се омъжа за теб – отвърна Лийша и изведнъж усети как огромен товар падна от плещите ù.

Гаред се навъси.

– Не е като да имаш избор – каза той. – Дори някой да поиска да те вземе сега, като оня книжен плъх Джона или некъв друг от сорта, ще го пребия. Никой в Хралупата на дърваря няма да ми вземе т’ва, дето си е мое.

– Наслаждавай се на плодовете на своята лъжа – каза Лийша и се обърна, преди той да види сълзите ù, – защото по-скоро бих се дала на нощта, отколкото да те оставя да я превърнеш в реалност.

Лийша впрегна цялата си сила да не избухне в сълзи, докато приготвяше вечерята. Всеки звук от Гаред или Стийв беше като нож в сърцето ù. Миналата нощ Гаред я бе съблазнил. Почти му беше дала това, което искаше, с ясното съзнание за последствията. Заболя я, когато му отказа, но смяташе, че нейното целомъдрие ù принадлежи и че само тя може да му го даде. Никога не си бе представяла, че той може да ù го отнеме само с една-единствена дума или въобще, че би го направил.

– Добре, че прекарваш толкова време с Бруна – чу шепот в ухото си.

Лийша се обърна и видя Илона да се подсмихва самодоволно насреща ù.

– Не бихме искали да се появиш с издут корем на сватбата си – каза Илона.

Лийша съжали, че намекна за чая ù тази сутрин, отвори уста, за да отговори, но още преди да каже и дума, майка ù се изкиска, врътна се и излезе.

Лийша се изплю в паницата ù. А също и в тези на Стийв и Гаред. Изпитваше кухо удовлетворение, докато ядяха.

Вечерята протече кошмарно, Стийв шепнеше в ухото на майка ù, а Илона се кикотеше на думите му. Гаред беше забил поглед в Лийша и през цялото време не го свали, но тя отказваше да го погледне. Седеше, вторачена в паницата си и ровичкаше яденето си сковано. Същото правеше и баща ù до нея.

Изглежда само Ърни не беше чул лъжата на Гаред. Лийша беше благодарна за това, но със сърцето си знаеше, че неведението му няма да продължи дълго. Прекалено много хора изглежда бяха решени да я унищожат.

Напусна масата в мига, в който това стана възможно. Гаред не помръдна от мястото си, но Лийша усети, че очите му я следват. В момента, в който той се оттегли в работилницата, тя го залости вътре и се почувства малко по-спокойна.

Както и в много други предишни нощи, Лийша плака, докато заспи.

Лийша стана с усещането, че не е успяла да мигне. Майка ù отново бе посетила Стийв през нощта, но пъшканията им насред какофонията на демоните този път предизвикаха у Лийша единствено вцепенение.

Посред нощ и Гаред задумка по вратата към къщата, след като откри, че е залостена. Лийша мрачно се усмихна, като го чу как изпробва резето отново и отново, преди да се предаде.

Ърни дойде да я целуне по челото, докато тя слагаше овесената каша на огъня. Това беше първият път от дни насам, в който двамата оставаха насаме. Тя се чудеше какво ще стане с вече съкрушения ù баща, когато лъжата на Гаред стигне до ушите му. Преди време той може би щеше да ù повярва, но след скорошното предателство на жена му едва ли имаше много доверие за даване.

– И днес ли ще лекуваш болните? – попита Ърни. Лийша кимна и той ù се усмихна. -Това е добре.

– Съжалявам, че напоследък не намирам време за работилницата – каза Лийша.

Той хвана ръцете ù, приведе се над нея и я погледна в очите.

– Хората са по-важни от хартията, Лийша.

– Дори лошите? – попита тя.

– Дори лошите – потвърди той. Усмивката му беше огорчена, но в отговора му нямаше нито колебание, нито съмнение: – И най-ужасния човек да намериш, пак ще откриеш нещо по-лошо, само като погледнеш нощем през прозореца.

Лийша заплака, а баща ù я придърпа към себе си, залюля я напред-назад и загали косата ù.

– Гордея се с теб, Лийш – прошепна той. – Правенето на хартия беше моята мечта. Защитите няма да се сринат, ако тръгнеш по друг път.

Тя го прегърна силно и напои ризата му със сълзите си.

– Обичам те, татко – каза тя. – Каквото и да се случи, никога не се съмнявай в това.

– Никога не бих и могъл, слънчице – каза той. – Аз също винаги ще те обичам.

Известно време тя остана така, вкопчена в него. Баща ù, единственият ù останал приятел в целия свят.

Лийша офейка през вратата, докато Гаред и Стийв си обуваха ботушите. Надяваше се да не срещне никого по пътя за Свещения дом, но приятелите на Гаред я чакаха отвън. Поздравът им беше градушка от подвиквания и подсвирквания.

– Дойдохме само да са уверим, че двете с майка ти не сте натиснали Гаред и Стийв в леглата, щото то тря’а и да се бачка! – провикна се Рен.

Лийша пламна в руменина, но не каза нищо, мина между тях и избърза надолу по пътя. Зад гърба ù смеховете им секнаха.

Със сигурност не си въобразяваше: хората я зяпаха и си шушукаха след нея. Бързаше към безопасността на Свещения дом, но когато пристигна, Стефни ù прегради пътя към вратата. Ноздрите ù бяха разширени, сякаш Лийша вонеше на лугата, с която баща ù правеше хартия.

– Какво правиш? – попита Лийша. – Пусни ме да мина. Тук съм за да помогна на Бруна.

Стефни поклати глава.

– Ти няма да замърсиш това свещено място с греха си – каза ù тя презрително.

Лийша се изправи в цял ръст, беше с половин глава по-висока от Стефни, но все пак се чувстваше като мишка пред котка.

– Не съм извършила никакъв грях – каза тя.

– Ха! – изсмя се Стефни. – Цялото село знае, какви ги вършите с Гаред през нощта. Имах надежди за теб, момиче, но изглежда все пак си на майка си дъщеря.

– Какво става тук? – прогърмя дрезгавият глас на Бруна, преди Лийша да успее да отговори.

Стефни се обърна, издута от високомерие, и погледна надолу към старата билкарка.

– Това момиче е една курва и аз няма да я допусна в дома на Създателя.