Защитения

Цял ден Лийша, заедно с Бруна и Дарси, се беше грижила за болните. Тя учеше бързо, поради което Бруна я даваше за пример на Дарси. Дарси обаче хич не се трогваше.

Лийша знаеше, че Бруна я иска нея за своя чирачка. Старата жена не настояваше, но и не скри намеренията си. Но момичето трябваше да мисли и за хартиената работилница на баща си. Вършеше неща в семейния дюкян – голямо помещение, свързано с къщата им – още от малка, като пишеше писма вместо селяните и правеше листове. Ърни ù беше казал, че има талант за това. Подвързваше по-ловко от него и обичаше да добавя венчелистчета от цветя в хартията. За този продукт дамите от Лактън и Райзън плащаха повече, отколкото съпрузите им за обикновените листове.

Ърни се надяваше, че когато се пенсионира, Лийша ще подкара работилницата, а Гаред ще се заеме с хартиената каша и ще върши тежката работа. Но на Лийша майсторенето на хартия не ù беше по душа. Правеше го най-вече за да стои при баща си, далеч от жилещия език на майка си.

Илона харесваше парите от семейното производство, но мразеше работилницата от все сърце, оплакваше се от миризмата на лугата в казаните за дървесна каша и от шума на мелницата. Работилницата беше като убежище от нея, от което Лийша и Ърни често се възползваха; беше място за забавления, каквото самата къща не би могла да бъде.

Гръмкият смях на Стийв накара Лийша да вдигна поглед от зеленчуците, които режеше за яхнията. Стийв беше във всекидневната, седеше на стола на баща ù и пиеше от бирата му. Илона бе приседнала на ръкохватката отстрани, смееше се, приведена към него, а ръката ù стоеше на рамото му.

На Лийша ù се прищя да е огнен демон, за да може да ги наплюе с пламъци. Досега не беше изпитвала радост от това, че е принудена да живее под един покрив с Илона, но в този момент единственото нещо в главата ù бяха историите на Бруна. Майка ù не обичаше баща ù и вероятно никога не бе го обичала. Според нея дъщеря ù бе жестока шега от страна на Създателя. И не е била девствена, когато Ърни я е пренесъл през защитите.

Кой знае защо, последното я наскърбяваше най-силно. Бруна каза, че не е грешно една жена да изпитва удоволствие от мъж, но въпреки това лицемерието на майка ù я огорчи. Илона бе помогнала да изгонят Клариса от селото, за да прикрие собственото си неблагоразумие.

– Аз няма да бъда като теб – закле се Лийша. Тя щеше да пристъпи към сватбения си обряд така, както Създателят бе отредил, и да стане жена в истинско брачно ложе.

Илона изписка заради нещо, което Стийв каза, и Лийша започна да си пее, за да ги заглуши. Гласът ù беше плътен и ясен. Пастир Майкъл постоянно я молеше да пее на службите.

– Лийша! – излая майка ù секунда по-късно. – Какво си се разкудкудякала! Думата не можем да си чуем от тебе!

– Не звучи като да обсъждате много дълбоки теми – промърмори Лийша.

– Какво каза? – кресна Илона.

– Нищо! – провикна се в отговор Лийша с най-невинния си гласец.

Вечеряха след залез и Лийша с гордост наблюдаваше как Гаред излъсква до блясък третата си паница яхния със залък от хляба, който тя беше омесила.

– Не е голяма готвачка, Гаред – извини се Илона, – но яденето ù засища, ако си запушиш носа.

Стийв, който в същото време жадно поглъщаше бирата си, я изкара с едно изсумтяване през носа си. Гаред се изсмя на баща си, а Илона грабна салфетката от скута на Ърни, за да подсуши лицето на Стийв. Лийша погледна към баща си за подкрепа, но той бе забил очи в паницата си. Не беше проронил ни дума, откакто се прибра от работилницата.

Всичко това ù дойде в повече. Прибра масата и се оттегли в стаята си, но и там не намери убежище. Забрави, че майка ù бе дала стаята ù на Стийв, докато живее със сина си у тях – престой, чийто край не се виждаше. Огромният дървар беше оставил кални следи по безупречно чистия ù под и беше хвърлил мръсните си ботуши върху любимата ù книга, която лежеше до леглото ù.

Тя изкрещя и изтича при съкровището си, но корицата беше безнадеждно окаляна. Чаршафите ù от мека райзънска вълна бяха изцапани със Създателят знае какво и смърдяха на отвратителната смес от мускусна пот и скъпия анжиерски парфюм, от който майка ù обичаше да си слага.

На Лийша ù се догади. Стисна здраво скъпоценната си книга и избяга в работилницата на баща си, където през сълзи положи напразни усилия да почисти петната по корицата. Там я намери Гаред.

– ‘Начи ето къде избяга – каза той и застана така, че да я огради със здравите си ръце.

Лийша се отдръпна, бършеше сълзите си и се опитваше да се успокои.

– Нуждая се от минутка само – каза тя.

Гаред я хвана за ръката.

– Това зарад’ шегата на майка ти ли е? – попита той.

Лийша поклати глава и се опита отново да се обърне, но Гаред бързо я хвана.

– Смях се само на баща ми – каза той. – Твойта яхния беше страхотна.

– Наистина ли? – подсмръкна Лийша.

– Наистина – увери я той, придърпа я към себе си и я целуна страстно. – Можем да изхраним цяла армия синове с такива манджи – прошепна той.

Лийша се разкикоти. – Може да се окаже проблем да изкарам от себе си цяла армия малки Гаредчета – каза тя.

Той я прегърна по-силно и приближи устни до ухото ù.

– Точно сега единственото, което ме интересува, е да вкараш един в себе си – каза той.

Лийша изстена, но го отблъсна с нежен жест.

– Достатъчно скоро ще се оженим – каза тя.

– И вчера не ми е достатъчно скоро – отвърна Гаред, но я пусна да си върви.

Лийша лежеше, сгушена в одеяла пред камината във всекидневната. Стийв ползваше нейната стая, а Гаред спеше на походно легло в работилницата. На пода духаше и беше студено през нощта, а вълненият килим беше груб и твърд за лежане. Копнееше за собственото си легло, но нищо по-малко от изгаряне не би могло да изтрие смрадта от греха на Стийв и майка ù.

Дори не разбираше защо Илона си правеше труда да се крие. Заниманията ù не бяха тайна за някого. Със същия успех можеше просто да премести Ърни във всекидневната и да вземе Стийв в леглото си.

Лийша нямаше търпение да напусне къщата заедно с Гаред.

Лежеше будна, слушаше как демоните изпробват защитите и си представяше как двамата с Гаред въртят работилницата за хартия, баща ù си гледа старините, а майка ù и Стийв за жалост са починали. Коремът ù е заоблен и пълен, тя се грижи за книгите, а Гаред се прибира разкършен и потен от мелницата. Целува я, докато дечурлигата им се надбягват из работилницата.

Този образ я стопли, но тя си припомни думите на Бруна и се зачуди дали няма да ù липсва нещо, ако отдаде живота си на децата и хартията. Отново затвори очи и си се представи като билкарката на Хралупата на дърваря, как всички разчитат на нея да излекува болежките им, да изроди децата им и да изцери раните им. Тази картина беше наистина могъща, но в нея по-трудно се вписваха Гаред и децата. Билкарката трябваше да посещава болните, а Лийша хич не го виждаше Гаред да ù носи инструментите и билките, още по-малко пък да наглежда децата им, докато тя работи.

Бруна се беше справила, колкото и десетилетия да бяха минали оттогава – бе минала под венчило, бе отгледала деца и все пак бе успявала да се грижи за хората, но Лийша не проумяваше как е смогнала. Трябваше да пита старицата.

Чу се щракване, Лийша вдигна поглед и видя Гаред да излиза на пръсти от работилницата. Тя се направи на заспала, остави го да се приближи и тогава рязко се извърна.

– Какво правиш тук? – прошепна тя. Гаред подскочи и покри уста, за да заглуши писъка си. Лийша трябваше да прехапе устната си, за да не се разсмее.

– Дойдох само да ползвам тоалетната – прошепна Гаред, като пристъпи напред и застана на колене до нея.

– В работилницата има тоалетна – напомни му Лийша.

– Тогава значи съм дошъл за целувка за лека нощ – каза той и се наведе с издадени устни.

– Получи три още когато си легна – каза Лийша и игриво му даде бърза целувка.

– Толкова ли е лошо, че искам още една? – попита Гаред.