Защитения

Лийша съзря светлина пред себе си. Фенерът, който висеше до предната врата на Бруна. Тя впрегна силите си за един последен бяг и се развика:

– Бруна! Бруна, моля те, отвори вратата!

Отговор нямаше и вратата остана затворена, но пътят беше чист и тя дръзна да си помисли, че ще успее.

Тогава обаче един триметров дървесен демон се изпречи на пътя ù.

И надеждата умря.

Демонът изрева и показа няколко реда зъби като кухненски ножове. В сравнение с него Стийв изглеждаше хилав – демонът бе чудовище от дебели, сплетени мускули, покрити с броня, възлеста като кората на дърво.

Лийша нарисува защита във въздуха пред себе си, докато отправяше тихи моливи към Създателя да я дари с бърза смърт. В легендите се предполагаше, че демоните поглъщат както тялото, така и душата. Тя предположи, че скоро щеше да разбере.

Демонът пое с дебнещи стъпки към нея, като неумолимо скъсяваше разстоянието между двамата и изчакваше да види накъде тя ще се опита да побегне. Лийша знаеше, че трябва да стори точно това, но дори да не беше парализирана от страх, пак нямаше накъде да избяга. Ядронът преграждаше пътя ù към единствената ù надежда за убежище.

Чу се изскърцване, когато предната врата на Бруна се отвори и разля нова светлина по двора. Демонът се обърна към старицата, която се появи на прага.

– Бруна! – извика Лийша. – Стой зад защитите! На двора има дървесен демон!

– Очите ми не са това, което бяха, миличка – отвърна Бруна, – но трудно ще пропусна да видя такъв грозен звяр.

Тя направи крачка напред и прекоси защитите си. Лийша изпищя, когато демонът изрева и се хвърли към старата жена.

Бруна остана на място, докато демонът атакуваше, вече на четири крака и с ужасяваща скорост. Тя мушна ръка под шала си и извади дребен предмет, с който докосна пламъка на фенера до вратата. Лийша видя, че предметът се запали.

Демонът почти я беше достигнал, когато тя замахна назад с ръка и го хвърли. Предметът се пръсна и покри дървесния демон с течен огън. Пламъкът озари нощта и макар и на метри от тях, Лийша усети по лицето си лумналата топлина.

Демонът изпища, изгуби устрема си, претърколи се на земята и се затъркаля в отчаян опит да се изгаси. Огънят бе полепнал здраво за него, независимо, че ядронът се мяташе и виеше в агонията си.

– По-добре влез вътре, Лийша – посъветва я Бруна, докато демона гореше, – да не би да се простудиш.

***

Лийша седеше, увита в един от шаловете на Бруна и наблюдаваше парата над чая, от който нямаше никакво желание да пие. Виковете на дървесния демон дълго се чуваха отвън, преди да се превърнат в тих скимтеж и да изчезнат. Лийша си представи тлеещите останки на двора и си помисли, че ще повърне.

Бруна седеше до нея в люлеещия се стол и си тананикаше тихичко, докато плетеше пъргаво с куките си. Лийша не разбираше спокойствието ù. Тя се чувстваше сякаш никога повече нямаше да постигне мир.

Старата билкарка я прегледа без да продума, само сумтеше от време на време, докато мажеше с мехлем и превръзваше раните на Лийша, малка част от които бяха причинени от стремглавото ù бягство. Също така тя показа на Лийша как да сгъва и да поставя между краката си чисто парче плат, което да попива кръвотечението, и я предупреди, че трябва да го сменя често.

Но сега Бруна си седеше сякаш нищо необикновено не се беше случило и потракването на куките ù, заедно с пращенето на огъня, бяха единствените звуци в стаята.

– Какво му направи на онзи демон? – попита Лийша, когато усети, че не издържа повече.

– Течен демоногън – отвърна Бруна. – Трудно се прави. Много е опасен. Но това е единственото средство срещу дървесни демони, което познавам. Дървеняците не ги хваща обикновен пламък, обаче течният демоногън пърли като огнена плюнка.

– Не знаех, че нещо би могло да убие демон – каза Лийша.

– Казах ти и преди, момиче, че билкарките пазят науката за света – каза Бруна. Изсумтя и се изплю на пода. – Поне една малка част от нас. Може и да съм последната, която знае тази дяволска рецепта.

– Защо не я споделиш с останалите? – каза Лийша. – Бихме могли да се отървем от демоните завинаги.

Бруна сеизкикоти.

– Да се отървем, а? – попита тя. – А може би ще се отървем от селото, като го изгорим до основи. Или да се отървем от горите, като ги подпалим. Никоя от познатите ни температури не може и да погъделичка дори огнен демон или да спре камемен. Пламъците на никой огън не могат да се издигнат до височината, на която един въздушен демон лети, нито пък да подпалят езеро или блато, за да достигнат воден демон.

– И все пак – настоя Лийша, – това, което направи тази нощ, доказва от каква полза може да ни бъде. Ти спаси живота ми.

Бруна кимна.

– Пазим знанието на стария свят за деня, в който отново ще има нужда от него, но това знание носи и огромна отговорност. Ако историите за древните войни на мъжете ни казват нещо, то е че не може да се разчита на тях с тайните на огъня.

– Затова билкарите винаги са жени – продължи тя. – Мъжете не могат да владеят подобна сила, без да я използват. С удоволствие бих изпратила на Смит гърмящи пръчки или празнични фишеци, но не бих му казала как се правят.

– Дарси е жена – каза Лийша, – но ти и нея не я научи.

Бруна изпухтя.

– Тая крава дори да имаше акъл да смеси два химикала без да се запали, пак си е на практика мъж в мисленето. Ще я науча да вари демоногън или горящ барут не преди да науча Стийв.

– Утре ще дойдат да ме търсят – каза Лийша.

Бруна посочи изстиващия ù чай.

– Пий – нареди тя. – Ще се оправяме с утрешния ден като дойде.

Лийша изпълни нареждането, като забеляза киселия вкус на тъпчиплевела и горчивината на небесничето, и изведнъж се почувства ужасно замаяна. Сякаш някъде отдалеч тя осъзна, че изпуска чашата си.

Сутринта донесе със себе си болка. Бруна сложи в чая на Лийша твърдокоренче, за да притъпи паренето в раните ù, както и спазмите, които стискаха корема ù, но сместа хвърли сетивата ù в пълно безредие. Стори ù се, че се носи над леглото, на което лежеше, а същевременно крайниците ù тежаха като олово.

Ърни пристигна скоро след изгрев слънце. Щом я видя се разплака, коленичи до леглото ù и я притисна в прегръдките си.

– Помислих, че съм те загубил – изхлипа той.

Лийша се пресегна немощно и прокара пръсти през оредяващата му коса.

– Ти не си виновен – прошепна тя.

– Отдавна-отдавна трябваше да се изправя срещу нея – призна той.

– Доста меко казано – изсумтя Бруна, докато плетеше. – Никой мъж не бива да дава на съпругата си да го тъпче така.

Ърни кимна, без да има какво да ù отвърне. Лицето му се сви, а зад очилата му се появиха още сълзи.

По вратата се затропа. Бруна погледна Ърни, който отиде да отвори.

– Тя тук ли е – чу Лийша гласа на майка си и спазмите ù се удвоиха. Почувства се прекалено слаба за да се бори. Нямаше сила дори да се изправи на крака.

Секунда по-късно в стаята нахлу Илона, следвана по петите от Гаред и Стийв, като от две хрътки.

– Ето къде си било, безполезно момиченце! – извика Илона. – Знаеш ли как ме изплаши, като избяга в нощта? Хванали сме половината село да те търси! Заслужаваш така да те набия, че душа да береш на пода!

– Никой няма да бие никого, Илона – каза Ърни. – Ако има някой виновен, то това си ти.

– Млъквай, Ърни – каза Илона. – Ти си виновен, че тя е толкова своенравна, ти и твоето глезене.

– Няма да млъкна – каза Ърни и се изправи срещу жена си.

– Ше млъкнеш, ако си знаеш интереса – предупреди го Стийв и сви юмрук.

Ърни го погледна и преглътна с усилие.

– Не се страхувам от теб – каза той, но думите му излязоха пискливо.

Гаред се изкикоти.

Стийв сграбчи Ърни за яката на ризата му и го вдигна от земята с една ръка, като издърпа назад месестия си юмрук.

– Престани да се държиш като идиот – кресна му Илона, – а ти – обърна се тя към Лийша – веднага се прибираш с нас у дома.