Защитения

– Ще ми се да бях обещана – оплака се Мейри. Тя беше мършава, на четиринадесет, с изпито лице и дълъг нос. Беше разцъфтяла отдавна, но въпреки усилията на родителите ù, все още не беше обещана. Илона я наричаше плашило. „Никой мъж не би поискал да сложи дете между тези две кокалести бедра – беше ù се подиграла веднъж тя – да не би плашилото да се счупи на две, когато бебето тръгне да излиза”.

– Скоро и това ще стане – каза ù Лийша. Тя беше най-малката от групата, на тринадесет, но останалите сякаш се събираха около нея. Илона казваше, че това е защото е по-красива и с повече пари от тях, но Лийша не вярваше, че приятелите ù биха могли да са толкова дребнави.

– Наистина ли наби Дарси с пръчка? – попита Мейри.

– Не стана така – отвърна Лийша. – Дарси направи някаква грешка и Бруна я заудря с тоягата си. Дарси се опита да се отдръпне и се спъна в мен. Двете паднахме и Бруна продължи да я налага, докато не избяга.

– Ако мене ме беше ударила с тояга, така щех да я перна – каза ù Бриана. – Тате казва, че Бруна е вещица и се праска с демони през нощта в колибката си.

– Това са отвратителни глупости! – отвърна рязко Лийша.

– Тогава що живее толкова далеч от града? – настоя Сайра. – И как така е още жива, след като внуците ù са мъртви от старост?

– Защото е билкарка – отвърна Лийша, – а билки в центъра на града трудно ще откриеш. Днес ù помогнах и беше невероятно. Мислех си, че половината от хората, които ù носят, са прекалено зле, за да оцелеят, но тя ги спаси всичките до един.

– Видя ли я да им прави магии? – попита Мейри въодушевено.

– Тя не е вещица! – каза Лийша. – Направи всичко това с билки, ножове и конец.

– Ряза ли хора? – каза Мейри с погнуса.

– Вещица – продължи Бриана. Сайра кимна.

Лийша им хвърли на всичките по един сърдит поглед и те замлъкнаха. – Тя не обикаляше просто така, за да реже хора – каза Лийша. – Тя ги лекуваше. Беше... не мога да го обясня, колкото и стара да е, не спря да работи, докато не се погрижи за всички. Сякаш само волята ù даваше сили да продължава. Срина се едва когато излекува и последния.

– И тогава ти я спаси? – попита Мейри.

Лийша кимна.

– Даде ми лека точно преди да започне кашлицата. Наистина, всичко, което направих, беше да го сваря. Държах я, докато не спря да кашля и тогава ни откриха останалите.

– Да не си я пипала? – Бриана направи физиономия. – Бас държа, че е смърдяла на вкиснало мляко и плевели.

– Създателю! – извика Лийша. – Днес Бруна спаси дузина животи, а всичко, което правите вие, е да се подигравате!

– Майко мила – скастри я Бриана с насмешка, – Лийша спасява старицата и изведнъж циците ù надраснаха корсета.

Лийша се намръщи. От своите приятелки тя се развиваше последна и гърдите ù, или липсата им, ù бяха болезнена тема.

– Преди и ти говореше същите неща за нея, Лийш – каза Сайра.

– Е да, ама вече не ги говоря – отвърна Лийша. – Може и да е зла старица, но заслужава по-добро отношение.

Точно тогава послушник Джона отиде при тях. Беше на седемнадесет, но прекалено дребен и слаб, за да върти брадва или да дърпа трион. Джона прекарваше по-голямата част от дните си в записване и четене на писмата на неграмотните от селото, а те бяха почти всички. Лийша, едно от малкото деца, които можеха да четат, често се отбиваше при него, за да вземе книги назаем от колекцията на пастир Майкъл.

– Нося съобщение от Бруна – каза той на Лийша. – Тя би искала...

Думите му спряха, защото една ръка го дръпна назад. Джона беше с две години по-голям, но Гаред го завъртя като хартиена кукла, като хвана робата му и го дръпна толкова близо, че носовете им се допряха.

– Вече съм те предупреждавал за приказките с тея дет’ не са ти обещани – изръмжа Гаред.

– Не си приказвах! – възрази Джона, докато краката му заритаха на два сантиметра от земята. – Аз просто...!

– Гаред – викна Лийша. – Веднага го остави на земята!

Гаред погледна към Лийша, после отново към Джона. Очите му се стрелнаха към приятелите му и след това пак към нея. Пусна го и Джона се срина на земята. Бързо се изправи на крака и избяга. Бриана и Сайра се разкискаха, но Лийша ги накара да млъкнат с един поглед, преди да се върне към Гаред.

– Какво по ядроните ти става? – попита Лийша.

Гаред сведе очи.

– Съжалявам – каза той. – Просто таковата... Ами, дума не съм ти казал цял ден и явно съм се ядосал, кат’ те видях да му говориш.

– О, Гаред – Лийша докосна бузата му, – не е нужно да ревнуваш. За мен няма друг освен теб.

– Наистина ли? – попита Гаред.

– Ще се извиниш ли на Джона? – попита Лийша.

– Да – обеща Гаред.

– Тогава, да, наистина – отвърна Лийша. – Сега се върни обратно на масата. След малко ще дойда при теб.

Тя го целуна, Гаред се ухили широко и отпраши.

– Това ми изглежда, като да дресираш мечка – замисли се Бриана.

– Мечка, която току-що е станала от трънлив храст – каза Сайра.

– Оставете го на мира – отвърна Лийша. – Гаред не иска никому да стори зло. Просто е по-силен отколкото е добре за него, пък и е малко...

– Задръстен? – предложи Бриана.

– Бавен? – помогна Сайра.

– Глупав? – подсказа Мейри.

Лийша замахна към тях и всичките се разсмяха.

Гаред дойде заедно със Стийв да поседне при семейството на Лийша и покровителствено се настани до приятелката си. Тя копнееше да усети ръцете му върху себе си, но макар че бяха обещани един на друг, не беше прилично, докато тя не навършеше достатъчно години и годежът им не бе официализиран от пастира. Дори и тогава невинните допири и целувки чертаеха границата на позоволеното до настъпването на първата им брачна нощ.

И все пак Лийша даваше на Гаред да я целува, когато оставаха сами, но не стигаше по-далеч, независимо какво казваше Бриана. Искаше да спази традицията, така че първата им брачна нощ да бъде нещо специално, което ще запомнят завинаги.

Но, разбира се, и случаят с Клариса, която обичаше танците и задявките, трябваше да се има предвид. Тя научи Лийша и приятелките ù да танцуват рил и вплиташе цветя в косите им. Като едно изключително красиво момиче, Клариса имаше достатъчно ухажори, от които да си избира.

Синът ù обаче вече ставаше на три, а нито един мъж в Хралупата на дърваря не искаше да го припознае за свой. Поради това всички смятаха, че бащата е женен мъж, а през месеците, в които коремът ù наедряваше, ни една проповед на пастир Майкъл не мина без той да ù напомни как именно грехове като нейния дават сила на Напастта, изпратена от Създателя.

– Демоните отвън са ехо на демоните отвътре – казваше той.

Много хора обичаха Клариса, но след случилото се селото бързо се отрече от нея. Жените я отбягваха и си шушукаха зад гърба ù, а мъжете отказваха да срещат погледа ù, когато съпругите им бяха наоколо, и правеха нецензурни коментари, когато не бяха край тях.

Скоро след като спря да кърми момчето си, Клариса замина. Тръгна заедно с един вестоносец, който отиваше към Крепостта Райзън, и никога повече не се върна. Тя липсваше на Лийша.

– Чудя се какво ли е искала Бруна, когато е изпратила Джона – каза Лийша.

– Мразя го тоя дребен изтърсак – изръмжа Гаред. – Всеки път кат’ те погледне и знам, че си те представя като своя съпруга.

– Какво те интересува – попита Лийша, – след като всичко това е във въображението му?

– Няма да те деля, ако ще да е и в мечтите на другите мъже – каза Гаред и сложи гигантската си ръка върху нейната под масата. Лийша въздъхна и се облегна на него. Бруна можеше да почака.

В този момент Смит се изправи на омекнали от бирата крака и удари глинената си халба в масата.

– Хора! Моля за вашето внимание!

Жена му, Стефни, му помогна да се изправи на пейката, като подкрепяше олюляващото му се тяло. Тълпата утихна и Смит прочисти гърлото си. Може и да мразеше да дава заповеди, но произнасянето на речи със сигурност му допадаше.

– Най-лошите времена разкриват най-доброто в нас – започна той. – Но тъкмо в тез времена показваме на Създателя своя характер. Показваме, че сме се поправили и че сме достойни да ни изпрати Избавителя, който ще спре Напастта. Показваме, че нощното зло не може да отнеме семейното ни задружие.