Без дом

Тогава не бях много опитен, но знаех, че болните не бива да се плашат, като им се казва направо, че са болни.

— Не ми изглеждате особено бледен — отговорих аз.

— Виждам, че говорите така, за да ме успокоите, но аз ще бъда щастлив, ако съм много бледен, защото това би означавало, че съм много болен, а аз искам съвсем да се разболея.

Гледах го смаян.

— Вие не ме разбирате — усмихна се той, — а е толкова просто. Когато човек е много болен, го лекуват или пък го оставят да си умре. Ако ме оставят да си умра, всичко ще се свърши, няма да бъда вече гладен, няма да ме бият. И после, казват, че умрелите живеят на небето. Тогава горе, от небето, ще гледам долу мама, у дома, и като говоря с дядо господ, може би няма да допусна сестричката ми Катерина да бъде нещастна, много ще го моля за това. Ако пък решат да ме лекуват, ще ме пратят в болницата, а аз ще бъда много доволен да отида в болницата.

Аз изпитвах вече неволен ужас от болниците и много често по пътя, когато, капнал от умора, се чувствувах неразположен, само като си помислех за болница, веднага намирах сили да вървя — затова много се учудих, като чух Матиа да говори така.

— Да знаете колко е хубаво в болницата — продължи той. — Лежах веднъж в болницата „Света Евгения“. Там има един лекар, един висок, рус, който винаги носи ечемичена захар в джоба си, дребна наистина, защото дребната е по-евтина, но е също така хубава. И после, сестрите ви говорят нежно: „Направи това, момчето ми; покажи си езика, миличък“. Обичам да ми говорят нежно, тогава ми се иска да заплача, а когато ми се иска да заплача, съм много щастлив. Глупаво, нали? Но мама ми говореше винаги нежно. Сестрите говорят, както говореше мама — думите не са същи, но мелодията е същата. После, започнеш ли да оздравяваш — хубава супа, вино. Когато почнах да се чувствувам тук отпаднал, защото не ядях, бях много доволен. Казах си: „Ще се разболея и Гарофоли ще ме изпрати в болницата“. Да, бях болен, достатъчно болен, за да страдам аз самият, но не и за да преча на Гарофоли, и той ме остави. Чудно, колко е тежък животът на нещастните хора. За щастие Гарофоли не отвикна да наказва мене и другите, така че преди осем дни ме цапна здравата с тояга по главата. Сега се надявам, че работата е в кърпа вързана. Главата ми е подута. Виждате ли тая голяма буца — вчера казваше, че може да е тумор. Не зная какво е тумор, но по начина, по който говореше, мисля, че е опасно. Във всеки случай много ме боли. Имам бодежи под косата, много по-силни, отколкото когато боли зъб. Главата ми тежи, сякаш е от желязо. Зашеметен съм, вие ми се свят, а нощем не мога да се сдържа — викам и стена насън. Затова си мисля, че след два-три дена ще се реши да ме изпрати в болница, защото, нали разбирате, един хлапак, който крещи нощем, пречи на другите, а Гарофоли не обича да му пречат. Какво щастие, че ме удари с тая тояга! Хайде, кажете откровено, много ли съм бледен?

При тези думи той застана срещу мене и ме погледна право в очите. Нямаше вече защо да крия истината, но не смеех да отговоря открито и да му кажа какво страшно впечатление ми правеха големите му горящи очи, хлътналите страни и безкръвните устни.

— Мисля, че сте достатъчно болен, за да постъпите в болницата.

— Най-после!

И с недъгавия си крак опита да се поклони. Но почти веднага тръгна към масата и започна да я бърше.

— Стига сме разговаряли — каза той. — Гарофоли ще се прибере, а още нищо не е готово. Щом намирате, че съм бит достатъчно, за да постъпя в болницата, не си заслужава да ме бият повече — излишно е. А и боят сега ми изглежда по-тежък, отколкото преди няколко месеца. Имат право хората, като казват, че човек свиква с всичко, нали така?

Както говореше, той куцукаше около масата и нареждаше чинии и прибори. Изброих двадесет чинии. Значи при Гарофоли имаше двадесет деца. Навярно спяха по две на легло, защото виждах само дванадесет легла. И какви легла! Без чаршафи, с някакви червеникави одеяла, купени навярно от някоя конюшня, след като са станали негодни вече за конете!

— Навсякъде ли е така? — попитах аз ужасен.

— Къде навсякъде?

— Навсякъде, където има деца.

— Не зная, никога не съм бил другаде. Но вие гледайте да отидете другаде.

— Къде другаде?

— Не зная. Където и да е, ще бъдете по-добре, отколкото тук.

„Където и да е“ — това беше неопределено. Пък и какво да направя, за да накарам Виталис да промени решението си?

Докато размишлявах, без да измисля нищо, разбира се, вратата се отвори и влезе едно момче. То стискаше под мишницата си цигулка, а в свободната си ръка носеше голямо дърво от срутена постройка. По дървото, също като дърветата, които горяха в огнището, разбрах откъде Гарофоли си набавя дърва и колко му струват те.

— Дай дървото — каза Матиа, като посрещна новодошлия.

Но вместо да даде дървото на своя другар, той го скри зад гърба си.

— О, не! — каза той.

— Дай го — супата ще уври по-добре.

— Да не мислиш, че го нося за супата! Имам само тридесет и шест су и разчитам покрай него Гарофоли да не ме накаже много строго за четирите су, които не ми достигат.

— Дървото няма да ти помогне. Ще си ги платиш, ще видиш. Всеки по реда си.

Матиа каза това злобно, сякаш се радваше, че приятелят му ще бъде наказан. Бях изненадан от жестокото изражение на толкова кроткото му лице. Едва по-късно разбрах, че като живее човек с лоши хора, и сам той може да стане лош.

Настанал беше часът, когато се прибираха всички ученици на Гарофоли. След момчето с дървото дойде друго, а след него — десет други деца. Влезеше ли, всяко от тях окачваше своя инструмент на гвоздея над леглото си: едно окачваше цигулка, друго — арфа, трето — флейта или пива. Ония, които не бяха музиканти, а само показваха животни, пъхаха в една клетка своите съсели или морски свинчета.

По стълбата се чуха тежки стъпки и разбрах, че е Гарофоли. Влезе дребен човек с трескаво лице в неуверена походка. Не носеше италиански дрехи, а сиво палто.

Погледна най-напред мене и аз се смразих от погледа му.

— Кое е това момче? — каза той.

Матиа му отговори бързо и учтиво, като му предаде поръчката на Виталис.

— Ха! Значи Виталис е в Париж! — възкликва той. — Какво иска от мене?

— Не зная — отвърна Матиа.

— Не питам тебе, а момчето.

— Господарят ще дойде — отвърнах аз, но не посмях да му кажа истината. — Той сам ще ви обясни какво желае.

— Ето момче, което знае цената на думите. Ти италианец ли си?

— Не, французин.

Две деца се бяха приближили до Гарофоли веднага щом влезе, и двете стояха край него и го чакаха да свърши. Какво ли искаха от него? Скоро получих отговор на въпроса, който възбуди моето любопитство.

Едното взе шапката му и я постави внимателно на едно легло, другото му подаде веднага стол. По важността и уважението, с което вършеха тия толкова обикновени неща, би казал човек, че са две дякончета, които прислужват почтително на свещеника, който извършва богослужението. По това разбрах колко много се боят от Гарофоли, защото навярно не от обич се въртят така около него, и бързаха да му угодят.

Когато Гарофоли седна, друго дете бързо му донесе натъпкана лула с тютюн, а четвърто му поднесе запалена клечка кибрит.

— Мирише на сяра, говедо! — викна той, когато момчето приближи клечката към лулата му.

И я хвърли в огнището.

Виновният побърза да поправи грешката си, като запали друга клечка и я остави да погори повече, преди да я поднесе на господаря си.

Но той не я прие.

— Не искам от тебе, глупако! — отблъсна го той грубо.

После се обърна към друго момче с усмивка, която навярно изразяваше особено благоволение.

— Рикардо, кибрит, миличък!

И миличкият побърза да му услужи.

— А сега да си видим сметките, ангелчета! — каза Гарофоли, като се настани и лулата му почна да се разпалва. — Матиа, книгата!

Наистина голямо снизхождение беше от страна на Гарофоли, че благоволяваше да говори, тъй като учениците дебнеха толкова внимателно всичките му желания и намерения, че ги отгатваха, преди той да ги изрази. Преди още да поиска книгата със сметките, Матиа беше сложил пред него малък мазен тефтер. Гарофоли даде знак и момчето, което му беше поднесло неразгоряната клечка кибрит, се приближи.