Без дом

Като споменах за арфата си, съвсем и не мислех за такова разрешение.

Виталис не ми остави време да го прекъсна.

— А аз — продължи той — ще давам уроци по арфа, пива 9 и цигулка на италианските деца, които работят по парижките улици. Познават ме в Париж, където съм живял много пъти и отдето идвах, когато пристигнах в твоето село. Само да потърся, и ще намеря повече уроци, отколкото ми трябват. Ще преживеем някак всеки поотделно. Освен това едновременно с уроците ще се заловя да обуча две кучета, които да заместят Зербино и Долче. Ще залегна с обучаването им и напролет ще можем да тръгнем пак заедно, мой малък Реми, и никога вече няма да се разделяме, защото съдбата не е постоянно лоша за тези, които имат смелост да се борят. Именно смелост искам сега от тебе, смелост и примирение. По-късно ще ни потръгне. Само това да мине. Напролет ще започнем пак нашия волен живот. Ще те заведа в Германия, в Англия. Ще пораснеш, умът ти ще се развие. Ще те науча на много неща и ще направя от тебе човек. Поех това задължение пред госпожа Милиган. И ще го изпълня. Тъкмо като имах предвид тия пътешествия, започнах да ти предавам английски, френски, италиански. Това не е малко за дете на твоята възраст, а не бива да забравяме, че и заякна. Ще видиш, мой малък Реми, ще видиш, че всичко не е загубено.

Това разрешение подхождаше може би най-добре на сегашното ни състояние. И като мисля за него сега, признавам, че господарят ми бе направил всичко възможно, за да се измъкне от това неприятно положение. Но тогава бях обзет от съвсем други мисли.

От всичко, което ми каза, разбрах само две неща:

Нашата раздяла.

И новият падроне.

Като обикаляхме села и градове, бях срещнал мнозина падроне, които възпитават с тояга своите наети оттук-оттам деца.

Те не приличаха никак на Виталис — бяха груби, несправедливи, заядливи, пияници, с проклятия и ругатни на устата и винаги готови да бият.

Можеше да попадна на някой от тези ужасни господари.

Освен това, дори и да попаднех случайно на някой добър, животът ми все щеше да се промени.

След мама Барберен — Виталис.

След Виталис — друг.

Все тъй ли щеше да бъде? Никога ли нямаше да намеря човек, когото да обикна завинаги?

Малко по малко бях се привързал към Виталис като към баща.

Никога ли нямаше да имам баща?

Никога ли нямаше да имам семейство?

Вечно сам на света!

Вечно загубен по тая обширна земя, без да, намеря място, където да се спра.

Бих могъл да кажа много неща и думите ми напираха от сърцето на устните, но премълчах.

Моят господар поиска от мене смелост и примирение — исках да го послушам и да не усилвам мъката му.

Впрочем той не беше вече до мене и понеже навярно се боеше да чуе това, което очакваше, че ще му отговоря, беше избързал няколко крачки напред.

Тръгнах след него и скоро стигнахме някаква река, която преминахме по толкова кален мост, какъвто никога не бях виждал. Снегът, черен като стрити въглища, покриваше пътя с кишав пласт, в който затъвахме до глезени.

Отвъд моста имаше някакво село с тесни улици, а отвъд селото започваше пак поле, но отрупано с бедни, окаяни къщурки.

Сега по пътя една след друга непрестанно се нижеха и се разминаваха коли. Настигнах Виталис и тръгнах от дясната му страна. Капи вървеше по петите ни.

Скоро полето се свърши и навлязохме в някаква улица, чийто край не се виждаше. От двете й страни се редяха бедни, мръсни къщи, много по-грозни от тия в Бордо, в Тулуза и в Лион.

На места снегът бе събран на купчини и върху тия черни и твърди купчини бяха хвърлили пепел, гнил зеленчук, всякакви мръсотии. Във въздуха се носеше отвратителна миризма. Децата, които играеха пред вратите, бяха бедни. Всеки миг минаваха тежки каруци, които те избягваха много умело, без да се боят от тях.

— Но къде се намираме? — попитах аз Виталис.

— В Париж, момчето ми.

— В Париж…

Възможно ли беше, това ли беше Париж!

А къде са тогава моите мраморни къщи?

Къде са минувачите, облечени в копринени дрехи?

Колко грозна и жалка беше действителността!

Това ли беше Париж, който така горещо желаех да видя?

За съжаление, да! И тук щях да прекарам зимата, разделен от Виталис… и от Капи!

Седемнадесета глава

Новият господар на улица „Лурсин“

Всичко, което ни заобикаляше, ми се видя ужасно, но въпреки това отворих очи и почти забравих тежкото си положение, за да гледам наоколо.

Колкото повече навлизахме в Париж, детските ми мечти и приказни надежди се разбиваха в това, което виждах: вадите бяха още заледени, калта, размесена със сняг и парчета лед, ставаше все по-черна, а там, където беше рядка, се плискаше под колелата на каруците в гъсти пръски, които се лепяха по витрините и стъклата на къщите, дето се гушеха бедни и мръсни дюкянчета.

Бордо положително беше по-хубав от Париж.

След като вървяхме доста дълго в някаква широка улица, не така бедна като тия, през които бяхме минали, и по която дюкяните ставаха все по-големи и по-хубави, колкото повече навлизахме в кея, Виталис свърна вдясно и скоро се намерихме в крайно беден квартал. Покривите на високите черни къщи сякаш се съединяваха. Незамръзнала вада течеше по средата на улицата и без да обръща внимание на вонящите води, които тя влачеше, гъста тълпа газеше по калната настилка. Никога не бях виждал толкова бледи лица като лицата на хората от тая тълпа. Никога не бях виждал и дързост като дързостта на децата, които сновяха сред минувачите. В многобройните кръчми мъже и жени пиеха прави пред тезгяха и викаха силно.

На ъгъла на една къща прочетох името на улицата: улица „Лурсин“.

Виталис, който, изглежда, знаеше къде отива, се промъкваше внимателно между хората, които му пречеха по пътя, а аз го следвах отблизо.

— Внимавай да не ме изгубиш — каза ми той.

Но препоръката беше излишна — аз вървях по петите му и за по-голяма сигурност държах единия край на дрехата му.

След като минахме през голям двор и някакъв коридор, попаднахме в нещо като мрачен зеленикав кладенец, където навярно никога не беше прониквало слънце. Беше нещо по-грозно и по-страшно от всичко, което бях виждал дотогава.

— Гарофоли вкъщи ли е? — попита Виталис някакъв човек, който си светеше с фенер и окачваше парцали по стената.

— Не зная, качете се да видите сам. Знаете къде — най-горе, вратата срещу стълбата.

— Гарофоли е оня падроне, за когото ти говорих — обясни ми Виталис, като се качвахме по стълбата, чиито стъпала, покрити с кал, бяха така хлъзгави, сякаш бяха издълбани във влажна глина. — Тук живее.

Улицата, къщата и стълбата бяха отвратителни. Какъв ли щеше да бъде господарят?

Къщата имаше четири етажа. Без да чука, Виталис бутна вратата, която беше срещу стълбата, и се намерихме в широка стая, нещо като обширен таван. В средата имаше голямо празно място, а наоколо — дванадесет легла. Цветът на стените и тавана не можеше да се определи: някога са били бели, но димът, прахът и всякакви нечистотии бяха изцапали мазилката, която на места беше изкъртена или пробита. До една глава, нарисувана с въглен, бяха изваяни цветя и птици.

— Гарофоли, тук ли сте? — извика с влизането си Виталис. — Не виждам никого. Отговорете, моля. Виталис ви търси.

Стаята изглеждаше празна, ако се съдеше по мъждивата светлина на лампата, окачена на стената. Но на гласа на моя господар отговори някакъв слаб и плачлив глас — глас на дете:

— Синьор Гарофоли излезе. Ще се прибере чак след два часа.

Същевременно детето, което ни отговори, се показа: то беше десетинагодишно. Приближи към нас, като се влачеше, и аз бях така силно поразен от необикновения му вид, че още го виждам пред очите си: то нямаше тяло, тъй да се каже, и голямата му несъразмерна глава беше сякаш поставена направо върху краката като в ония смешни рисунки, които бяха много разпространени преди няколко години. Но тая глава изразяваше дълбока скръб и добродушие, с примирение в очите и отчаяние, изписано на цялото лице. С това си телосложение то не можеше да бъде хубаво, но привличаше и задържаше погледа със своята приветливост и с някакъв чар, който се излъчваше от големите му влажни очи, нежни като на куче, и със своите изразителни устни.