Без дом

За съжаление те идваха много бавно, макар че на вратата барабанчикът продължаваше да бие бодро и весело барабана. Мисля, че всички хлапета от селото бяха вече дошли. Но хлапетата нямаше да ни дадат четиридесет франка сбор. Трябваха ни важни хора с пълна кесия и щедра ръка. Най-после господарят реши, че трябва да започнем, макар че имаше още много празни места в салона. Но не можехме да чакаме повече, подтиквани от страшния въпрос със свещите.

Аз пръв излязох на сцената и като си съпровождах с арфата, изпях две песнички. Но да си призная откровено, много малко ми ръкопляскаха.

Никога не съм имал особено голямо актьорско честолюбие, но при това положение хладният прием на публиката ме огорчи. Щом не й харесвах, навярно нямаше да си отвори кесията. Не пеех за слава, а за бедния Добродушко. Ах, как ми се искаше да трогна тая публика, да я запаля, да я накарам да загуби и ума, и дума! Но доколкото можех да виждам в тоя салон, пълен с чудновати сенки, стори ми се, че тя почти не ми обръщаше внимание и не ме признаваше за изключително дарование.

Капи беше по-щастлив. Ръкопляскаха му няколко пъти, и то бурно.

Представлението продължи. Благодарение на Капи то завърши с викове „Браво!“ Не пляскаха само с ръце, а тропаха и с крака.

Решителният момент настъпи. Докато аз, акомпаниран от Виталис, играех на сцената испански танц, Капи, с гаванката в уста, обикаляше между редовете всички зрители. Ще събере ли четиридесет франка? Този въпрос много ме тревожеше, макар че се усмихвах най-миловидно на публиката.

Едва дишах, но продължавах да играя — можех да престана чак когато Капи се върне. Той никак не бързаше и когато не му даваха нищо, потупваше леко с лапа джоба, който не искаше да се отвори.

Най-после го видях, че се задава, и щях да спра, но Виталис ми направи знак да продължа. Продължих и като се приближих към Капи, видях, че гаванката не е пълна и трябват още много пари.

В това време Виталис, който също беше преценил сбора, стана.

— Мисля, че мога да заявя, без да се хваля, че изпълнихме нашата програма. Но понеже свещите продължават да горят, ако уважаемата публика желае, ще й изпея няколко арии. Капи ще мине още веднъж и онези, които не успяха да бръкнат в джобовете си при първата обиколка, може би този път ще бъдат по-ловки. Предупреждавам ги да се подготвят предварително.

Макар че Виталис ми беше учител, никога не го бях чувал да пее истински, или поне както пя тая вечер.

Той избра две арии, които са познати на всички, но които тогава аз не познавах: романса на Жозеф „Едва изминахме детските години“ и романса на Ричард Лъвското сърце „О, Ричард, кралю мой!“

По това време не бях в състояние да преценя добре ли пее или зле, с майсторство или не. Мога да кажа само какво чувство пробуди неговото пеене у мене. Скрит в един кът на сцената, аз плачех горещо.

През сълзите, които премрежваха погледа ми, видях как една млада жена, която седеше на първия ред, ръкопляскаше с всички сили. Бях я забелязал вече, защото тя не беше селянка като останалите зрители: тя беше истинска госпожа, млада, хубава и по кожената й дреха прецених, че е най-богата в селото. До нея седеше едно момче, което също беше ръкопляскало на Капи — неин син навярно, защото много приличаше на нея.

След първия романс Капи отново тръгна да обикаля и аз с изненада видях, че хубавата госпожа не пусна нищо в гаванката.

Когато господарят ми свърши арията на Ричард, тя ме повика с ръка и аз отидох при нея.

— Бих искала да поговоря с вашия господар — ми каза тя.

Позачудих се, че тая хубава госпожа желае да говори с господаря. По-добре би направила според мене да пусне своята лепта в гаванката. Но отидох и предадох желанието й на Виталис. В това време Капи се върна при нас. Вторият сбор беше още по-слаб от първия.

— Какво иска от мене тая жена? — попита Виталис.

— Да поговори с вас.

— Няма за какво да разговаряме.

— Тя не даде нищо на Капи. Може би иска да му даде.

— Тогава Капи трябва да отиде при нея, а не аз.

Все пак той отиде, но взе и Капи със себе си. Тръгнах след тях. В това време един слуга с фенер и одеяло дойде и застана до жената и детето.

Виталис се приближи и поздрави, но хладно.

— Простете, че ви безпокоя — каза жената, — но искам да ви поздравя.

Виталис се поклони, без да промълви нито дума.

— Аз съм музикантка — продължи жената — и затова съм чувствителна към такова голямо дарование като вас.

Голямо дарование у моя господар, у Виталис, уличния певец, човекът, който разиграва кучета! Останах поразен.

— Един обикновен старец като мене не може да бъде дарование — каза Виталис.

— Не мислете, че съм подбуждана от нескромно любопитство — обясни жената.

— Напълно съм готов да задоволя вашето любопитство. Вие сте изненадана, нали, че един човек, който разиграва кучета, умее да пее горе-долу?

— Възхитена съм от вашето пеене.

— Случаят обаче е много прост. Аз не съм бил винаги това, което съм сега. Някога, на младини, много отдавна, бях… да, бях слуга на един именит певец и по подражание, като папагал, започнах да повтарям някои арии, които господарят ми разучаваше пред мене. Това е всичко.

Жената не отговори, но изгледа доста продължително Виталис, който стоеше пред нея някак смутен.

— Довиждане, господине — каза тя, като наблегна на думата „господине“, която произнесе някак особено. — Довиждане и позволете да ви благодаря още веднъж за удоволствието, което изпитах.

После се наведе над Капи и пусна в гаванката златна монета.

Мислех, че Виталис ще изпрати жената, но той не направи това и когато тя се отдалечи на няколко крачки, чух го, че измърмори полугласно две-три италиански ругатни.

— Но тя даде на Капи жълтица! — казах аз.

Помислих, че ще ме перне по врата, но той спря вдигнатата си ръка.

— Жълтица! — прошепна той, сякаш се събуждаше от сън. — Ах, да, наистина. Горкият Добродушко! Бях го забравил. Да вървим при него.

Бързо си събрахме нещата и веднага се прибрахме в странноприемницата.

Изкачих пръв стълбата и влязох тичешком в стаята. Огънят не беше угаснал, но не пламтеше вече. Запалих бързо свещ и потърсих Добродушно, изненадан, че не го чух да се обажда.

Той се беше проснал цял върху одеялото си, облякъл своята генералска униформа, и сякаш спеше. Наведох се над него, за да му хвана леко ръката, без да го събудя. Ръката му беше студена.

В този миг Виталис влезе в стаята. Обърнах се към него.

— Добродушко е студен!

Виталис се наведе до мене.

— Уви — каза той, — мъртъв е! Така трябваше да стане. Виждаш ли, Реми, може би не трябваше да те вземам от госпожа Милиган. Сякаш съм наказан заради някакъв грях. Зербино, Долче… А сега Добродушко. И това не е краят.

Шестнадесета глава

В Париж

Бяхме още много далеч от Париж.

Трябваше да вървим от сутрин до вечер по заснежените пътища, брулени от северния вятър, който духаше право в лицето ни.

Колко бяха тъжни тия дълги преходи! Виталис вървеше начело, аз след него, а Капи подир мене.

Вървяхме така в редица, в къса редица, без да разменим нито дума цели часове, с посиняло от вятъра лице, с мокри крака и празен стомах. Хората, които срещахме, се спираха да ни гледат как се нижем.

Навярно чудни мисли им минаваха през ума: „Къде ли води този едър старец това дете и това куче?“

Мълчанието страшно ме измъчваше. Чувствувах нужда да говоря, да се забравя. Но Виталис ми отвръщаше само с две-три думи, когато го заговорвах, и то без да се обръща.

За щастие Капи беше по-разговорлив и често из пътя усещах на ръката си влажен и топъл език. Капи ме лижеше, за да ми каже:

— Видиш ли, аз съм тук, аз — Капи, твоят приятел.

И аз го погалвах нежно, без да спирам.

Той изглеждаше също така щастлив от моята милувка, както аз от неговата. Разбирахме се и се обичахме.

За мене той беше опора, а съм уверен, че и аз бях опора за него. Сърцето на едно куче е също така чувствително като сърцето на дете.