Без дом

— Ти ми дължиш едно су от вчера. Обеща да ми го върнеш днес. Колко носиш?

Детето се двоуми доста, преди да отговори. Беше се изчервило до уши.

— Не ми достига едно су.

— А! Не ти достига едно су и ми казваш това спокойно!

— Не за вчерашното, а за едно су от днес.

— Значи стават две. Знаеш ли, че никога не съм виждал такъв нахалник като тебе?

— Но аз не съм виновен.

— Стига глупости! Знаеш реда: свали си палтото — два удара за вчера, два за днес и освен това няма да получиш картофи за нахалството си. Рикардо, миличък, ти заслужи напълно това развлечение със своята любезност. Вземи ремъците.

Рикардо беше момчето, което поднесе с такава готовност добре разгорената клечка. То откачи от стената един камшик с къса дръжка, на която висяха два кожени ремъка с големи възли. През това време момчето, на което не достигаше едно су, си съблече палтото и си свали ризата, така че остана голо до кръста.

— Почакай малко — каза Гарофоли със зла усмивка, — може да не си сам, а винаги е за предпочитане човек да си има дружинка, пък и по-добре е Рикардо да свърши наведнъж.

Изправени пред господаря си, децата стояха неподвижни. Всички почнаха да се смеят пресилено при тая жестока шега.

— Уверен съм, че на този, който се изсмя най-силно, не му достигат най-много пари — каза Гарофоли. — Кой се изсмя най-силно?

Всички показаха момчето, което дойде първо и донесе дървото.

— А на тебе — попита Гарофоли — колко не ти достигат?

— Но аз не съм виновен.

— Отсега нататък който отговори: „Но аз не съм виновен“, ще получи един удар повече, отколкото му се полага. Колко не ти достигат?

— Донесох едно дърво, онова голямо дърво там.

— Това все пак е нещо. Но я иди при хлебаря и му поискай хляб срещу твоето дърво, ще ти даде ли? Колко су не ти достигат? Хайде, говори най-после!

— Събрах тридесет и шест су.

— Не ти достигат четири су, нещастнико, четири су! И се осмеляваш да се явиш пред мене! Рикардо, днес ти върви, миличък, добре ще се позабавляваш! Сваляй палтото!

— Ами дървото?

— Ще ти го дам за вечеря.

Тази глупава шега разсмя всички деца, които не бяха наказани.

Докато трая тоя разпит, дойдоха десетина деца. Всички, едно след друго, предадоха сметката си. След двете момчета, наказани вече с бой, на още три не им достигаха парите.

— Петима разбойници значи ме крадат и ограбват! — затюхка се Гарофоли. — Ето какво значи да си прекалено великодушен! Как искате да платя вкусното месо и хубавите картофи, които ви давам, щом не желаете да работите? Предпочитате да играете. Вместо да плачете пред глупаците, вие предпочитате да се смеете помежду си. Не мислите ли, че е по-добре да се преструвате, че плачете, и да подлагате ръка, вместо да плачете истински, като подлагате гръб? Сваляйте палтата!

Рикардо стоеше с камшик в ръка, а петимата наказани се бяха наредили до него.

— Ти знаеш, Рикардо, че няма да гледам, защото тия наказания ме измъчват — каза Гарофоли, — но ще слушам и по звука ще разбера силно ли удряш. Хайде, миличък, удряй с всички сили и не забравяй, че с това си изкарваш хляба.

И той се извърна с лице към огъня, сякаш не можеше да понася такава гледка, А аз, забравен в един кът, треперех от възмущение и страх. Този човек щеше да стане мой господар. Ако не му донеса тридесетте или четиридесетте су, които му хрумне да поиска от мене, ще трябва да подлагам гърба си на Рикардо. Ах, сега разбирах защо Матиа можеше да говори така спокойно и с такова упование за смъртта! При първото пляскане на камшика сълзи бликнаха от очите ми. Понеже мислех, че са ме забравили, не се криех вече. Но се бях излъгал. Гарофоли ме беше наблюдавал крадешком — скоро се уверих в това.

— Ето едно дете с добро сърце — каза той, като ме посочи с пръст. — То не е като вас, разбойници, да се смее над нещастието на своите другари и над моята скръб. Защо не е ваш другар, та да ви служи за пример!

Тия думи ме накараха да потреперя целият: техен другар!

При втория плясък на камшика наказаният жално простена, а при третия нададе сърцераздирателен вик.

Гарофоли дигна ръка и камшикът на Рикардо увисна във въздуха.

Помислих, че иска да прости. Но не ставаше дума за прошка.

— Знаеш, че не мога да понасям виковете — каза кротко Гарофоли, като се обърна към жертвата си. — Знаеш, че ако камшикът ти разкъсва кожата, твоите викове ми късат сърцето. Предупреждавам те, че за всеки вик ще получаваш по още един удар и сам ще си бъдеш виновен. Гледай да не ме поболиш от мъка. Ако ме обичаш поне малко, ако има капка признателност в тебе, ще мълчиш. Хайде, Рикардо!

Рикардо дигна ръка и ремъците изплющяха по гърба на нещастника.

— Мамо! Мамо! — изкрещя той.

За щастие не видях нищо повече. Вратата към стълбата се отвори и влезе Виталис.

С един поглед той разбра това, което виковете му бяха вече подсказали, когато се качваше по стълбата. Той се спусна към Рикардо и изтръгна камшика от ръката му. После се обърна бързо към Гарофоли и застана със скръстени ръце пред него.

Всичко това стана толкова бързо, че Гарофоли остана за миг изумен. Но скоро се съвзе и си възвърна сладникавата усмивка.

— Ужасно, нали? — каза той. — Това дете няма сърце.

— Позор! — извика Виталис.

— Точно това казвам и аз — прекъсна го Гарофоли.

— Не се преструвайте — продължи гневно господарят ми. — Знаете много добре, че не говоря на това дете, а на вас. Да, позорно и подло е да се измъчват деца, които не могат да се защитят.

— То не е ваша работа. Какво се бъркате, стар глупако? — извика Гарофоли, като престана да се преструва.

— Да, не е моя работа, а на полицията.

— На полицията ли — викна Гарофоли и стана от стола. — Вие ли ме заплашвате с полицията, вие?

— Да, аз — отвърна господарят ми, без да се уплаши от гнева на Гарофоли.

— Слушайте, Виталис — каза последният, като се успокои, и започна да говори подигравателно, — няма защо да се горещите и да ме заплашвате, защото и аз от своя страна бих могъл да проговоря. Кой ще си изпати тогава? Разбира се, няма да отида да кажа нищо на полицията — вашите работи не я засягат. Но има други хора, които те засягат, и ако повторя пред тях това, което знам, ако спомена само едно име, едно-едничко име, кой ще бъде принуден да скрие своя позор?

Господарят ми занемя за миг. Неговият позор? Бях изумен. Преди да се съвзема от изненадата, в която ме хвърлиха тия странни думи, той ме хвана за ръка.

— Тръгвай с мене.

И ме повлече към вратата.

— Е! — засмя се Гарофоли. — Не се сърдете, старче. Вие искахте да говорите с мене, нали?

— Нямам вече какво да ви кажа.

И без да добави нито дума, без да се обръща, той слезе по стълбата, като продължаваше да ме държи за ръка. С какво облекчение го следвах! Бях се спасил от Гарофоли! И ако бих посмял, щях да разцелувам Виталис.

Осемнадесета глава

Каменоломната в Жантии

Докато бяхме на многолюдната улица, Виталис вървеше, без да продума, но скоро свихме в една пуста уличка. Тогава той седна на един крайпътен камък и поглади няколко пъти с ръка челото си — нещо, което показваше, че е объркан.

— Може би е хубаво да бъде човек великодушен — каза той, сякаш говореше на себе си, — но ето ни пак из парижките улици без нито едно су в джоба и без залък хляб в стомаха. Гладен ли си?

— Не съм хапвал нищо освен коричката, която ми дадохте тая сутрин.

— Е, мое бедно дете! Има опасност да си легнеш тая вечер, без да вечеряш. Поне да имаше къде да пренощуваме!

— У Гарофоли ли смятахте да пренощуваме?

— Смятах ти да пренощуваш там и понеже за зимата, която би прекарал при него, той щеше да ми даде двадесетина франка, засега положението щеше да бъде спасено. Но като видях как се отнася с децата, не можах да се овладея. На тебе не ти се искаше да останеш при него, нали?

— О, колко сте добър!

— Сърцето на стария скитник още не е станало съвсем безчувствено. За нещастие скитникът си беше направил добре сметката, но сърцето развали всичко. Къде да отидем сега?