Без дом

— Уверен ли си, че ще се прибере след два часа? — попита Виталис.

— Напълно, синьор. Тогава вечеряме, а винаги той разпределя храната.

— Добре. Ако се прибере по-рано, кажи му, че Виталис ще го потърси тук след два часа.

— След два часа. Добре, синьоре.

Понечих да тръгна с господаря, но той ме спря.

— Остани тук — каза ми той. — Ще си починеш. Аз ще се върна.

И понеже трепнах уплашен, добави:

— Уверявам те, че ще се върна.

Бих предпочел въпреки умората да тръгна с Виталис, но бях свикнал да се подчинявам на нарежданията му и останах.

Когато тежките стъпки на господаря заглъхнаха по стълбата, момчето, което се беше ослушало с ухо, извърнато към вратата, се обърна към мене:

— От нашия край ли сте? — попита то на италиански.

Откакто бях тръгнал с Виталис, бях научил доста италиански и разбирах почти всичко на този език.

Но не говорех още достатъчно добре, та се стеснявах да си служа с него.

— Не — отвърнах аз на френски.

— Толкова по-зле! — каза то тъжно, като се вгледа в мене с големите си очи. — Бих предпочел да сте от нашия край.

— От кой край?

— От Лука 10. Може би щяхте да ми кажете нещо за там.

— Аз съм французин.

— Толкова по-добре!

— Нима предпочитате французите пред италианците?

— Не, и не за себе си казах „толкова по-добре“, а за вас, защото, ако бяхте италианец, щяхте да дойдете тук, за да постъпите при синьор Гарофоли. А никой не казва „толкова по-добре“ на тези, които постъпват при синьор падроне.

Тези думи ме отчаяха напълно.

— Лош ли е?

Момчето не отговори на този пряк въпрос, но погледът, който устреми в мене, беше страшно красноречив. После, сякаш не искаше да продължи разговора на тази тема, то обърна гръб и тръгна към голямото огнище в дъното на стаята.

Силен огън от дърва от съборени сгради пламтеше в огнището, а на огъня вреше голяма чугунена тенджера.

Приближих се до огнището, за да се стопля, и видях, че на тенджерата имаше нещо особено, което не бях забелязал отначало. Капакът, с тясна тръбичка отгоре, през която излизаше парата, бе закрепен за тенджерата от едната страна с панта, а от другата с катинар.

Разбрал бях, че не бива да задавам нескромни въпроси за Гарофоли. Но за тенджерата?

— А защо е заключена с катинар?

— За да не мога да си отлея от супата. Аз трябва да я сготвя, но господарят ми няма доверие.

Не можах да се сдържа и се усмихнах.

— Смеете се — продължи то тъжно, — защото мислите, че съм лаком. На мое място и вие може би щяхте да бъдете такъв. Истината е, че не съм лаком, а съм гладен и миризмата на супата, която се носи ей от тази тръбичка, прави глада ми още по-страшен.

— Значи синьор Гарофоли ви оставя да мрете от глад?

— Ако постъпите тук, при него, ще научите, че не се умира от глад, само се страда. А най-много страдам аз, защото това за мене е наказание.

— Наказание? Да умреш от глад?

— Да. Впрочем мога да ви разкажа това. Ако Гарофоли ви стане господар, моят пример може да ви бъде полезен. Синьор Гарофоли ми е вуйчо и ме взе със себе си по милост. Трябва да ви кажа, че майка ми е вдовица и, разбира се, не е богата. Когато Гарофоли дойде миналата година в нашия край, за да събира деца, предложи на майка ми да ме вземе със себе си. Тежко й беше на мама да ме пусне, но нали знаете, когато трябва. А трябваше, защото сме шест деца вкъщи и аз съм най-големият. Гарофоли предпочиташе да вземе със себе си брат ми Леонардо, който е след мене, защото Леонардо е хубав, а аз съм грозен. А за да печелиш пари, не трябва да си грозен.

Грозните печелят само ритници и ругатни. Но мама не искаше да даде Леонардо: „Матиа е най-големият — казваше тя. — Матиа ще замине, щом трябва да замине някой. Бог е отредил така, не смея да изменям божията воля.“ И ето че заминах с вуйчо Гарофоли. Знаете ли колко тежко беше да напусна своя дом, майка си, която плачеше, сестричката си Кристина, която много ме обичаше, понеже беше най-малката и винаги я носех на ръце, а също и братята си, другарите, родния край.

Знаех колко тежки бяха тия раздели и не бях забравил как сърцето ми се сви и щях да се задуша, когато зърнах за последен път бялата забрадка на мама Барберен.

Малкият Матиа продължи разказа си:

— Бях съвсем сам с Гарофоли, когато напуснах дома си — каза той, — но след осем дена станахме дванадесет момчета и тръгнахме за Франция. Ах, колко дълъг ни се видя тоя път на мене и на другарите ми, които също бяха тъжни! Най-после пристигнахме в Париж. Бяхме вече единадесет, защото единият остана в болницата в Дижон. В Париж ни разпределиха. Силните настаниха при майстори пекари и коминочистачи. По-негодните за работа отидоха да пеят и да свирят на виела 11 по улиците. Разбира се, аз не бях достатъчно силен, за да работя, а изглежда, че бях и много грозен, за да печеля добре, като свиря на виела. Тогава Гарофоли ми даде две малки бели мишки, които трябваше да показвам по входовете и покритите улички, и ми определи да внасям по тридесет су на ден. „Колкото су не ти достигат вечерта — ми каза той, — толкова тояги ще получиш.“ Трудно е да събереш тридесет су, но трудно е да изтърпиш и тоягите, особено ако те бие Гарофоли. И аз правех всичко възможно, за да събера парите. Но въпреки усилията си често не успявах. Моите другари почти винаги се прибираха с определените пари. А на мене почти винаги не ми достигаха. Това вбесяваше Гарофоли. „Какво прави тоя глупак Матиа?“ — викаше той. Имаше друго дете — и то като мене показваше бели мишки, — бяха му определили четиридесет су и то всяка вечер носеше парите. Няколко пъти излизах с него, за да видя как се справя и с какво е по-способно от мене. Тогава разбрах защо то събираше толкова лесно своите четиридесет су, а аз — толкова трудно моите тридесет. Когато някой господин с някоя госпожа ни даваха по нещо, госпожата винаги казваше: „Дай на това, хубавичкото, а не на грозното“. Грозното бях аз. Не излязох вече с другарчето си, защото, ако е тежко да те бият с тояга вкъщи, още по-тежко е да те оскърбяват на улицата пред всички. Вие не знаете това, защото на вас още никой не ви е казвал, че сте грозен, но питате ли мене… Най-после Гарофоли видя, че ударите не помагат, и употреби друго средство. „За всяко су, което не ти достига, ще ти удържам по един картоф от вечерята — каза ми той. — Щом кожата ти не разбира от бой, стомахът ти може би ще разбере от глад.“ Заплахите накарали ли са ви някога да постигнете нещо?

— Ами зависи!

— Мене никога. Всъщност не можех да направя повече от това, което бях правил дотогава. Не можех да кажа на тези, към които протягах ръка: „Ако не ми дадете едно су, няма да получа довечера картофи“. Хора, които дават милостиня на деца, не се трогват от такива причини.

— А от какви причини се трогват? Нали дават, за да доставят удоволствие.

— Ех, вие сте още зелен и нищо не разбирате! Преди всичко дават за свое собствено удоволствие. Дават също на някое дете, защото е миловидно и това е най-добрата причина. Дават му за детето, което са загубили, или заради детето, което желаят да имат. Дават му също, защото им е топло, а то трепери от студ до някоя пътна врата, от състрадание. Охо! Познавам всички тия видове милостиня! Имах време да ги проуча. Ето днес е студено, нали?

— Много студено.

— Добре! Застанете при някоя врата и протегнете ръка на някой господин, който бърза, свит в късото си палтенце — нищо няма да ви даде. Напротив, протегнете ръка на някой господин, който върви бавно, облечен в дебело палто или в шуба, може би ще получите някоя сребърна пара. След месец — месец и половина такъв живот не напълнях. Станах блед, толкова блед, че често чувах да казват за мене: „Това дете ще умре от глад“, Тогава страданието направи това, което хубостта не пожела да направи: станах интересен и се заглеждаха в мене. В квартала започнаха да ме жалят и ако не събирах много повече пари, получавах ту парче хляб, ту чиния супа. То беше хубаво време за мене. Не ме биеха вече много, а когато не ми даваха картофи на вечеря, не страдах особено много, ако бях си похапнал нещо на обед. Но един ден Гарофоли ме видя, като ям супа у една продавачка на плодове, и разбра защо не се оплаквам, че не ми дава картофи. Тогава реши да не ме пуска вече да излизам и ме остави вкъщи да варя супата и да чистя стаята. Но за да не ям от супата, когато я готвя, измисли тая тенджера. Всяка сутрин, преди да излезе, слага в тенджерата месото и зеленчука, заключва капака с катинар и остава само да я наглеждам. Усещам само миризмата на супата — и толкова. Виждате, че е невъзможно да си отлея през тая толкова тясна тръбичка. Откакто съм в кухнята, станах толкова блед. Миризмата на супата не насища, а само увеличава глада, разбирате, нали? Много ли съм бледен? Понеже не излизам вече, няма кой да ми каже, а тук няма огледало.