Затворник по рождение

— Точно разглеждам проектите ви, господин Феърфакс. Виждам, че предлагате луксозна мансарда на последния етаж.

— Точно така — отговори предприемачът. — Четири спални, четири бани с пълно обзавеждане на площ от 900 квадратни метра.

— С изглед към автосервиз на отсрещната страна на Майл Енд Роуд.

— Но на два километра от Сити — контрира Феърфакс.

И двамата се разсмяха.

— Виждам, че пазарната цена на въпросното жилище е шестстотин и петдесет хиляди.

— Така е — потвърди Феърфакс.

— Да сключим сделката на милион и триста, ако получа жилището — предложи Дани.

— Милион и двеста и приключваме.

— При едно условие.

— А именно?

Дани каза каква промяна би искал в плана на жилището и предприемачът се съгласи без колебание.

Дани внимателно подбра часа — 11 сутринта. Големия Ал обиколи два пъти Редклиф Скуеър, преди да спре пред номер 25.

Дани тръгна по пътека, която от много време не беше виждала метла, и позвъни на входната врата. Почака известно време, но отговор не последва. Удари два пъти медното чукче. Отново нищо. Натисна пак звънеца и реши да се откаже. Щеше да опита отново следобед. Почти беше стигнал до ниската порта, когато някой промърмори зад гърба му:

— Кой, по дяволите, сте вие?

— Ник Монкрийф — обърна се Дани и се върна. — Поискахте да ви се обадя, но телефонът ви не е вписан в телефонния указател, а минавах случайно и…

Девънпорт беше с копринен халат и чехли. Очевидно не се беше бръснал от няколко дни и премигваше на дневната светлина като животно, току-що събудило се от зимен сън в първия ден на пролетта.

— Споменахте, че разполагате с инвестиция, която би ме заинтересувала — напомни му Дани.

— Да, спомних се — измънка Лорънс Девънпорт малко по-дружелюбно. — Влезте.

Дани прекрачи прага и се озова в слабо осветен коридор, който му напомни за къщата на улица „Болтънс“ преди появата на Моли.

— Седнете, само да се облека — покани го Девънпорт. — Идвам след минута.

Неканеният гост предпочете да остане прав. Разходи се из стаята, по чиито стени бяха закачени наистина красиви картини, мебелите, макар покрити с дебел слой прах, също бяха от високо качество. Надникна през един от прозорците и видя голяма вътрешна градина, също напълно занемарена.

Анонимният глас от Женева му беше съобщил тази сутрин, че къщата на площада може да бъде продадена за около три милиона паунда. Девънпорт я беше купил през 1995 година, когато осем милиона зрители пускаха всяка събота телевизорите си, за да разберат с коя медицинска сестра ще спи доктор Бересфорд следващата седмица.

— Ипотекирана е за един милион паунда в „Норуич Юниън“ — бе добавил гласът. — През последните три месеца е забавил плащанията.

Дани обърна гръб на прозореца, когато Девънпорт отново се появи. Този път бе с отворена на врата риза, джинси и маратонки. В затвора Дани бе срещал по-добре облечени мъже.

— Да ви приготвя нещо за пиене? — попита домакинът.

— Малко ми е рано.

— Никога не е рано — рече Девънпорт и си наля солидна порция скоч. Отпи и се усмихна. — Знам, че сте зает, и затова ще мина направо на въпроса. Малко съм притеснен за пари… Временно, разбира се, докато подпиша договор за друг сериал. Агентът ми се обади два пъти тази сутрин с нови предложения.

— Имате нужда от заем? — попита Дани.

— Накратко казано, да.

— Какво можете да предложите като гаранция?

— Картините ми, като начало. Купих ги за един милион навремето.

— Ще ви дам триста хиляди за цялата колекция — предложи Дани.

— Но аз дадох… — запелтечи Девънпорт и си наля нова порция уиски.

— А можете ли да представите документ, че наистина сте платили такава сума.

Девънпорт се взираше в своя посетител, сякаш се опитваше да си спомни къде го е срещал.

— Адвокатът ми ще подготви договор и ще получите парите в момента, в който го подпишете.

Актьорът отпи отново и заяви:

— Ще си помисля.

— Направете го — препоръча му Дани. — Ако ми върнете парите до дванайсет месеца, ще ви върна картините без нищо в замяна.

— Къде е капанът?

— Няма капан. Не успеете ли, картините стават мои.

— Не мога да загубя — заяви Девънпорт и лицето му се разтегна в широка усмивка.

— Да се надяваме. Ще ви изпратя и чек за триста хиляди паунда с договора — каза Дани и последва домакина си в коридора.

— Добре.

— Надявам се вашият агент да ви предложи роля, подходяща за дарованието ви — подхвърли Дани, докато Девънпорт отваряше вратата пред него.

— Нека това не ви безпокои — отвърна Девънпорт. — Обзалагам се, че ще си получите парите обратно до няколко седмици.

— Приятно ми е да го чуя. И още нещо… Ако решите да продадете тази къща…

— Моля? — възкликна Девънпорт. — Никога. И дума да не става, дори не си го помисляйте.

Вратата се хлопна зад гърба на Дани като след досаден амбулантен търговец.

60.

Дани четеше репортаж в „Таймс“, докато Моли наливаше сутрешното кафе.

Диалог, проведен в Камарата на общините между министъра на спорта и Били Кормак, общински съветник от Южен Стратфорд, бе отпечатан в края на доклада от парламента.

Кормак (лейбърист, Южен Стратфорд): В състояние ли е госпожа министърката да потвърди, че се е спряла вече на двата терена, предложени от Олимпийския комитет за построяване на колодрум?

Министър: Да. И мога да уверя почитаемия депутат, че за негова радост, единият от тях е в неговите правомощия.

Кормак: Благодаря на госпожа министърката. А наясно ли е тя, че президентът на Британската федерация по колоездене ме уведоми писмено, че неговият комитет е гласувал единодушно в полза на терена, намиращ се в моите правомощия?

Министър: Да, напълно. Дори поради факта, че почитаемият депутат бе така любезен да ми изпрати копие от това писмо (весело оживление). Нека ви уверя, че ще разгледам с особено внимание мнението на Британската федерация по колоездене, преди да взема окончателното си решение.

Андрю Крофърд (консерватор, Западен Стратфорд): Дава ли си сметка госпожа министърката, че тази новина няма да бъде посрещната добре в района, който представлявам и където се намира вторият терен, кандидатстващ за въпросния строеж. Още повече, че нашите планове бяха на това място да се изгради нов развлекателен център и никога не сме искали този колодрум?

Министър: Ще имам предвид мнението на почитаемия депутат, преди да взема окончателно решение.

Моли тъкмо поставяше две сварени яйца пред Дани, когато мобилният му телефон иззвъня. Той изобщо не се изненада, че на малкия екран се изписа името на Пейн, макар да не очакваше, че става толкова рано.

— Добро утро — рече Дани.

— Добро утро, Ник. Извинявай за ранното обаждане, но исках да знам дали си видял парламентарния доклад в „Телеграф“.

— Не купувам „Телеграф“, но прочетох отговорите на министърката на спорта в „Таймс“. Какво казват в твоя вестник?

— Президентът на Британската федерация по колоездене е бил поканен да направи обръщение пред Комисията за олимпийските съоръжения следващата седмица, четири дни след като министърката на спорта ще обяви окончателното си решение. Очевидно става дума за обикновена формалност — от вътрешен източник знаем, че тя чака само доклада на експертите по състоянието на терена, за да обяви решението си.

— Информацията в „Таймс“ е общо взето същата — сподели Дани.

— Всъщност безпокоя те, за да те информирам, че тази сутрин ми се обадиха от Швейцария и отхвърлиха офертата ти за четири милиона.

— Не съм изненадан предвид обстоятелствата.

— Дадоха ясно да се разбере — продължи Пейн, — че ще приемат шест, стига сумата да бъде изплатена, преди министърката да обяви окончателното си решение след десет дни.

— Това също е обяснимо — рече Дани. — Аз също имам новина и тя не е от най-добрите. Банката ми отказва да ми даде в този момент аванс за цялата сума.