Затворник по рождение

Големия Ал продължи по Майл Енд Роуд, преди да завие наляво след указателната табела „Дом на Олимпийските игри 2012“. След единайсет минути зави на загасени светлини по настлана с чакъл пътека. Познаваше всяка издатина и по-голям камък по нея.

В дъното на неравния терен се виждаше табела: „Частна собственост, влизането забранено“. Продължи напред, теренът беше собственост на Дани и щеше да остане негов поне още осем дни. Въпреки това Ал спря зад леко възвишение, изключи мотора и натисна бутона, за да спусне прозореца. При едно от следобедните си посещения бяха забелязали човек, който разхождаше кучето си, и деца, които ритаха топка, но сега не виждаше никой. Не се обаждаше дори нощна птица.

След няколко минути Дани докосна лакътя на Големия Ал и двамата излязоха навън и застанаха до багажника. Докато Дани събуваше маратонките си, Големия Ал извади кашона и го пусна на земята точно както бяха направили предишната нощ, когато Дани бе обиколил, за да се увери, че ще може да открие седемдесет и двете бели камъчета, които бе поставил в дупки и пукнатини през деня. Бе успял да открие петдесет и три. Тази вечер разчиташе резултатът да е по-добър. Следобеда на същия ден бе успял да открие пропуснатите.

На дневна светлина можеше да обиколи трите акра за около два часа. През нощта това му бе отнело три часа и седемнайсет минути. Но тази вечер щеше да се наложи да коленичи, което значеше, че ще се забави повече.

Нощта бе ясна и спокойна точно както бяха обещали синоптиците, с леки превалявания в ранните часове. Като всеки добър стопанин, Дани бе избрал деня, дори часа, с огромно внимание и грижа. Големия Ал извади черния костюм и го подаде на Дани, който свали ципа отпред и бързо го нахлузи. Дори това просто движение бе упражнено няколко пъти на тъмно. Пое гумените ботуши от Ал, ръкавиците и маската, както и фенера и малката кутия с надпис „Опасно“.

Шефът тръгна към терена, а Големия Ал остана до багажника. Щом стигна до набелязания ъгъл, Дани направи седем крачки и спря пред първото бяло камъче. Вдигна го и го пусна в специално приготвения дълбок джоб. Коленичи, запали фенера и постави малък стрък от кутийката в пукнатина в пръстта. Загаси светлината и се изправи. Предишния ден бе упражнил действието, но без коренчетата. Нови девет крачки и видя второто камъче. Всичко се повтори. Следващата стъпка бе само една и дълбока пукнатина пое третия корен. Нови пет стъпки.

На Големия Ал отчаяно му се пушеше, но не посмя да запали. Преди години в Босна това бе коствало живота на едно от момчетата. Даваше си сметка, че шефът ще бъде зает поне три часа, през които той не биваше да се разсейва нито за миг.

Камъче двайсет и три бе в отсрещния край на терена. Лъчът на фенера освети голяма цепнатина, в която Дани пусна малко повече корени. Още едно кръгло камъче тупна в джоба му.

Големия Ал се протегна и закрачи около колата. Знаеше, че трябва да си тръгнат много преди изгрева в 6:48. Погледна си часовника — 4:17. И двамата вдигнаха глави при шума на захождащ за кацане самолет. Първият, който щеше да се приземи на „Хийтроу“ тази сутрин.

Дани пусна камъче номер 36 в десния си джоб. Внимаваше да разпределя тежестта равномерно. Повтаряше движенията си отново и отново: няколко крачки, коленичиш, включваш фенера, поставяш щипка корени в цепнатина. Вдигаш камъче, пускаш го в джоба, изключваш фенера, изправяш се и напред. Измори се много по-бързо от предния ден.

По едно време се чу шум от кола и Големия Ал се вцепени. Колата спря на няколкостотин метра от тяхната. Старият войник се просна по корем и започна да лази към врага. Облакът, закрил доскоро луната, се отдръпна и освети пътя му. Сякаш самото небе беше на тяхна страна. Непознатите бяха изгасили фаровете, но вътре светлината бе включена.

На Дани му се стори, че вижда фарове, и веднага легна на земята. Бяха се разбрали, зададе ли се опасност, Ал да светне три пъти с фенерчето. Дани зачака да види сигнала, но той така и не дойде. Надигна се, за да се насочи към следващото камъче.

Големия Ал бе само на няколко метра от паркиралите наблизо и макар прозорците да бяха замъглени от топлината вътре, бе ясно, че лампата в купето е запалена. Ал се надигна на колене и надникна през задното стъкло. Наложи се да мобилизира цялото си самообладание, за да не избухне в смях. На задната седалка с високо вдигнати крака се бе разположила някаква жена, която стенеше. Нямаше как да види лицето на мъжа над нея, но пък усети внезапно засилване на кръвообращението между краката си. Легна отново по корем и пое по обратния път.

Когато стигна до шейсет и седмото камъче, Дани изруга едва чуто. Беше пребродил целия терен, а му липсваха още четири камъчета. Отправи се към колата, с всяка следваща стъпка му ставаше все по-трудно да върви. Не бе предвидил, че тежестта на целия този камънак може да го забави.

Щом се прибра в „базата“, Големия Ал продължи да държи под око неочакваните посетители. По едно време чу, че запалват мотора, фаровете светнаха и колата излезе на покритата с чакъл пътека. Скоро се изгуби в далечината.

Ал видя, че шефът му приближава, и измъкна кашона от багажника. Дани започна да вади камъните от джобовете си, като внимаваше да не вдига шум, което доста го забави. Щом приключи, свали маската, ръкавиците, ботушите и костюма. Подаде ги на Големия Ал, който нареди и тях в кашона. Най-отгоре сложи фенера и пластмасовата кутийка.

Затвори капака на багажника и се върна зад волана. В това време шефът му вече закопчаваше колана на панталоните си. Много скоро излязоха на чакълестата пътека. Никой не проговори дори когато поеха по главния път. Задачата бе изпълнена.

Седмицата преди това Големия Ал бе обиколил строежи и сметища, където смятаха да разхвърлят доказателствата за среднощното си приключение. Сега спряха на седем места, което удължи с двайсетина минути пътя им към дома. Когато стигнаха отново на улица „Болтънс“, беше вече седем и половина. Радостна усмивка озари лицето на Дани, щом първите капки дъжд забарабаниха по предното стъкло на колата и чистачките се включиха. Големия Ал спря пред къщата и Дани тръгна по тясната пътека към входа. Отключи и преди да влезе, вдигна пъхнатото под вратата писмо. Докато се качваше по стълбите, разкъса плика. Видя подписа и веднага зави към кабинета. Влезе и заключи вратата.

Щом изчете писмото, вдигна поглед объркан. Нямаше представа какво да отговори. Мисли като Дани, дръж се като Ник.

64.

— Ник, колко се радвам да те видя — възкликна Сара. Наведе се напред и попита с приглушен глас: — Нали си бил добро момче?

— Зависи какво имаш предвид под добро — рече Дани и се настани до нея.

— Да не си пропуснал някоя от срещите с любимата дама?

Първата мисъл на Дани беше за Бет, въпреки че чудесно знаеше кого има предвид Сара — госпожица Бенет.

— Не, нито една. Дори ме посети у дома и констатира, че къщата е задоволителна. Сложи отметка на всички кутийки в протокола си.

— Да замисляш някое пътуване в чужбина?

— Не, ако не се брои пътуването ми до Шотландия, за да се срещна с господин Мънро.

— Добре. Има ли нещо друго, което трябва да довериш на своя юридически съветник?

— Не, нищо — отвърна Дани. — Как е Лорънс? — Питаше се дали да й каже за заема.

— В чудесна форма е. Поканиха го на пробни снимки за „Холби Сити“ 6. Следващия четвъртък. Ще се яви за роля, написана специално за него.

— И каква е тя? Свидетел на убийство? — рече Дани и веднага съжали.

— Не — засмя се Сара. — Сигурно имаш предвид ролята му в „Свидетел на обвинението“ по Агата Кристи, но това беше преди години.

— Вярно. Не мога да забравя тази постановка.

— Нямах представа, че познаваш Лари толкова отдавна.

— От разстояние, естествено. — За негово огромно облекчение до тях прозвуча глас:

— Здравей Сара. — Чарли Дънкан се наведе и я целуна по бузата.