Затворник по рождение

— В очите на католическата църква и убийството, и самоубийството, убедена съм, че го знаете, са смъртни грехове. — Бет мълчеше. — Мой дълг е да посоча, че в момента в училището ни няма нито едно незаконородено дете. Независимо от всичко ще разгледам с особено внимание документите, с които кандидатства вашата дъщеря, и ще ви уведомя за решението си до няколко дни.

В този момент Бет почувства, че Слободан Милошевич има повече шансове да спечели Нобелова награда за мир, отколкото Кристи да постъпи в „Сейнт Вероникас“.

Директорката се изправи, заобиколи бюрото си и отвори вратата на кабинета.

— Довиждане, госпожице Уилсън.

Щом чу вратата да се затваря зад гърба й, Бет избухна в сълзи. Защо трябваше греховете на бащите да…

58.

Дани се питаше каква ли ще е собствената му реакция при срещата с Джералд Пейн. Не можеше да си позволи да покаже каквато и да е емоция, а изпуснеше ли си нервите, всичките му усилия щяха да идат по дяволите.

Големия Ал спря колата пред входа на „Бейкър, Тремлет и Смайт“ няколко минути по-рано, но когато Дани бутна летящата врата на входа и влезе във фоайето, Гари Хол вече го чакаше на рецепцията.

— Изключителен човек е — възторжено обясняваше Хол, докато крачеха към асансьора. — Най-младият съдружник в историята на компанията — добави той, докато натискаше копчето за последния етаж. — Съвсем наскоро стана ясно, че ще заеме и място в парламента, така че, предполагам, няма да работи тук още дълго.

Дани се усмихна. Плановете му бяха да остави Пейн без пукнат грош. Ако успееше да провали и шансовете му за парламента, толкова по-добре.

Излязоха от асансьора и Хол поведе своя най-важен клиент по коридора с кабинетите на съдружниците. Спряха пред врата, върху която със златни букви бе написано „Джералд Пейн“. Хол почука предпазливо, натисна дръжката и отвори. Отдръпна се, за да пусне Дани да влезе преди него. Пейн скочи от стола зад бюрото и понечи да закопчае сакото си, докато отиваше да посрещне клиента. Но беше ясно, че средното копче отдавна не се е срещало с илика си. Пейн протегна енергично ръка и разтегна устни в малко пресилена усмивка. Колкото и да се постара, Дани не успя да отговори със същото.

— Не сме ли се срещали? — попита Пейн и се взря в лицето му.

— Да — отговори Дани. — На партито по повод последното представление на Лорънс Девънпорт.

— Разбира се — усмихна се отново Пейн и го покани да седне на удобното кресло срещу бюрото му. Хол остана прав.

— Нека започна, сър Никълъс, с…

— Ник — прекъсна го Дани.

— Джералд — рече Пейн.

Дани кимна.

— Исках преди всичко да ви поздравя за удара, който направихте с „Тауър Хамлетс“ и общината на онзи терен в Боу — сделка, която удвоява капиталовложенията ви за по-малко от година.

— Господин Хол свърши черната работа — отговори Дани. — Аз бях зает с друг проект, който поглъщаше по-голямата част от времето ми.

Пейн се наведе напред.

— Бъдещите ви планове включват ли по някакъв начин и нашата фирма?

— Естествено, в заключителния етап. Може да се каже, че почти съм приключил с предварителните проучвания. Ще имам нужда от някой, който да ме представлява, когато се стигне до подаване на офертата.

— Ще се радваме да бъдем полезни с всичко, което е по силите ни — отбеляза Пейн. Усмивката се беше върнала на лицето му. — Смятате ли, че можете да ни въведете в нещата на този етап?

Дани с радост установи, че Пейн очевидно се интересува най-вече от онова, което сам ще спечели, и за първи път отговори на усмивката на своя домакин.

— За никого не е тайна, че Лондон ще бъде домакин на Олимпиадата през 2012 година и много пари ще се завъртят във връзка с подготовката. При бюджет от десет милиарда ще има пари за всички ни.

— Съгласен съм по принцип — рече Пейн, очевидно беше малко разочарован, — но не мислите ли, че пазарът е вече твърде наситен с кандидати?

— Така е — съгласи се Дани, — в случай че вниманието ви е насочено към основния стадион, плувния басейн, залата за гимнастика, селището за спортистите и дори към центъра за конен спорт. Открил съм обаче една ниша, която засега не е привлякла интереса на пресата и дори на обществото.

Пейн машинално се наведе напред и опря лакти на бюрото, а Дани се отпусна назад в креслото.

— Почти никой не обръща внимание — продължи Дани, — че Олимпийският комитет разглежда шест терена, на които да се построи колодрум. Малцина могат да ви кажат и какво точно се случва на такова място.

— Карат велосипеди — спонтанно се обади Гари Хол.

— Точно така — похвали го Дани. — До две седмици ще научим кои два терена са евентуалните кандидати на Олимпийския комитет. Прогнозата ми е, че дори след появата на съобщението, само местният вестник ще му отдели един параграф на спортната си страница. Разполагам обаче с вътрешна информация, с която се сдобих само срещу четири паунда и деветдесет и девет пенса.

— Четири паунда и деветдесет и девет пенса? — Погледът на Пейн бе изпълнен с недоверие.

— Толкова струва един брой на „Сайклинг Мънтли“. — Дани извади от куфарчето си списанието. — В броя от този месец става съвсем ясно кои са двата терена, които ще участват на финалната права, а очевидно и министърката на спорта се вслушва в препоръките на техните редактори. — Той плъзна списанието върху бюрото на Пейн, като преди това отвори на въпросната страница.

— Твърдите, че пресата не го е надушила? — попита Пейн, след като внимателно изчете статията.

— Защо да го правят?

— Щом теренът бъде обявен, десетки предприемачи ще се кандидатират, за да сключат договор.

— Аз лично не се интересувам от строежа на колодрум — репликира го Дани. — Възнамерявам да направя своите пари много преди първият багер да се появи на терена.

— Как очаквате да се случи това?

— Признавам, че тази информация ми струваше малко повече от четири паунда и деветдесет и девет пенса. Но ако погледнете последната страница на списанието — и той услужливо разгърна на въпросното място, — в десния долен ъгъл ще прочетете името на издателя и че следващият брой няма да бъде по будките за вестници поне още десет дни. Срещу малко по-висока от коричната цена успях да получа първата коректура на този брой. Там на седемнайсета страница е поместена статия от президента на Британската федерация по колоездене, в която се казва, че министърката го е уверила, че само два са терените, чиито кандидатури се разглеждат сериозно. Тя ще направи изявление в тази посока в Камарата на общините в деня, преди списанието да излезе. Той посочва и кои са двата терена, които Комитетът ще подкрепи.

— Прекрасно — възкликна Пейн, — сигурно собствениците на терена са наясно, че седят върху буре със златни монети.

— Само ако успеят да се доберат до следващия брой на „Сайклинг Мънтли“, защото засега си мислят, че са сред общо шестима кандидати.

— И какво смятате да предприемете? — попита Пейн.

— Теренът, предпочетен от Федерацията по колоездене, наскоро е сменил собственика си срещу три милиона паунда. Така и не успях да разбера кой е. Веднъж обявен от министърката, теренът ще струва поне петнайсет или дори двайсет милиона. Засега е известно, че кандидатурите са шест, ако някой предложи на сегашния собственик сума от, да речем, четири или пет милиона, подозирам, че той ще се изкуши да направи бърза печалба, вместо да рискува да остане с празни ръце. Нашият проблем е, че имаме по-малко от две седмици, преди да бъде обявена кандидатурата само на двата терена. А стане ли известно мнението на президента на Федерацията по колоездене, за нас няма да остане нищо.

— Може ли да направя предложение? — обади се Пейн.

— Разбира се.

— Ако сте толкова сигурен, че кандидатурите са само две, защо не купите и двата терена? Печалбата може да не е толкова голяма, но пък и няма начин да загубите.

Дани вече разбираше защо Пейн е станал най-младият съдружник в историята на фирмата.