Затворник по рождение

— Хиляди хора вярват в същото, но ако според теб Големия Ал не е подходящ свидетел, защо Монкрийф ще бъде?

— Веднъж Дани спомена, че Монкрийф си води дневник в затвора. Няма да се учудя, ако и случката със записа е описана там. Съдът обикновено гледа много сериозно на дневниците, защото се смятат за доказателства от мястото на събитието.

— Значи само трябва да се свържеш с този човек. — Бет не можеше да скрие вълнението си.

— Не е толкова просто.

— Защо? Винаги е искал да помогне…

— Много скоро след освобождаването му е бил задържан за нарушаване условията на пробацията.

— И отново са го прибрали? — възкликна тя.

— Не, и това е най-странното. Съдията му е дал последен шанс. Адвокатът му трябва да е бил магьосник.

— Какво те спира тогава да вземеш дневниците му?

— След последния му сблъсък със закона може да не погледне с добро око на писмо от адвокат, когото не познава и който се опитва да го въвлече в поредното съдебно дело.

— Дани винаги е казвал, че може да се разчита на Ник в трудна ситуация.

— В такъв случай ще му пиша още днес.

Дани вдигна телефона.

— Пейн преведе шестстотин хиляди паунда тази сутрин — съобщи гласът. — Ако успее да преведе и петте милиона и четиристотин хиляди до края на седмицата, теренът за колодрум ще бъде негов. И още нещо. Преди малко получихме оферта за десет милиона, която, естествено, ще отхвърлим. Надявам се, че знаете какво правите. — Връзката прекъсна. За първи път гласът си позволяваше да изрази мнение.

Дани набра телефона на своя агент в „Кътс“. Възнамеряваше да даде на Пейн уверение, че не се отказва от сделката.

— Добро утро, сър Никълъс. С какво мога да съм полезен?

— Добро утро, господин Уотсън. Искам да преведете един милион паунда по сметката за клиенти на „Бейкър, Тремлет и Смайт“.

— Разбира се, сър. — Последва продължително мълчание. — Надявам се, разбирате, че сметката ви излиза на червено? — додаде най-сетне Уотсън.

— Да, разбира се — отвърна Дани, — но още през октомври ще постъпи месечната вноска от фонда на дядо ми.

— Ще извърша необходимите процедури и ще ви се обадя веднага щом съм готов.

— Вашите процедури са си ваша работа, господин Уотсън, но цялата сума трябва да бъде преведена до края на работния ден. — Дани затвори. По дяволите, измърмори той. Ник не би се държал така. Трябваше бързо да влезе отново в неговата кожа. Усетил, че нещо става на вратата на кабинета, той се извърна и видя Моли на прага, разтреперана от вълнение.

— Какво има, Моли?

— Той е тук — промълви тя.

— Той ли?

— Актьорът.

— Кой актьор?

— Доктор Бересфорд. Така де, Лорънс Девънпорт.

— Нима? Най-добре го покани в дневната. Предложи му кафе и му кажи, че ще сляза всеки момент.

Докато Моли бързаше надолу по стълбите, Дани записа още няколко неща в папката на Пейн и я върна на рафта. Отвори тази на Девънпорт и бързо я прегледа.

Вече се канеше да я затвори, когато погледът му попадна на записаната от него рубрика „Ранни години“, и на лицето му се появи усмивка. Остави папката на мястото й и слезе при своя неочакван посетител.

Девънпорт скочи на крака, щом го видя, и този път подаде ръка. Разликата във вида му от последната им среща бе наистина впечатляваща. Беше гладко избръснат, с елегантен костюм и красива риза, отворена на врата. Дали пък не бе решил да върне онези 300 000 паунда?

— Моля да ме извините, че се появявам без предупреждение, но нещата при мен се развиха доста бързо.

— Не се тревожете — каза Дани и седна на стола срещу него. — С какво мога да ви бъда полезен?

Моли остави подноса на ниската масичка, подаде чаша кафе на Девънпорт и попита:

— Сметана или мляко?

— Нищо, благодаря.

— Захар, господин Девънпорт?

— Не, благодаря.

— А шоколадова бисквита?

— Благодаря, не — рече той и потупа леко стомаха си.

Дани се облегна усмихнат в стола си. Дали Моли щеше да е толкова любезна, ако знаеше, че сервира на сина на пазач на паркинг от Гримзби Бъроу?

— Само кажете, ако искате още нещо, господин Девънпорт — добави тя, преди да напусне стаята. Бе забравила да предложи на Дани обичайната чаша горещ шоколад.

Дани изчака вратата да се затвори и каза:

— Моля за извинение. Обикновено се държи като напълно разумна жена.

— Не се тревожи, приятелю. Човек свиква.

Няма да е за дълго, помисли си Дани.

— И така, с какво да помогна?

— Искам да инвестирам голяма сума в една сделка. За доста кратко, разбирате ли? Ще върна парите най-много след няколко седмици. — Погледът му попадна на творба на Мактагарт над камината. — Възнамерявам да си прибера и картините.

На Дани не му се щеше да се разделя с новите си придобивки, за негова изненада вече беше свикнал с тях.

— Доста нетактично от моя страна — извини се той, давайки си сметка, че цялата стая е пълна с картините на Девънпорт. — Уверявам ви, че ще ви бъдат върнати веднага щом получа сумата.

— Може да се окаже по-скоро, отколкото предполагах — рече Девънпорт. — Особено ако ми помогнете сега.

— Каква сума имате предвид?

— Един милион — настоятелно изрече Девънпорт. — Проблемът е, че имам срок от една седмица, в която трябва да ги внеса.

— Каква гаранция предлагате този път?

— Домът ми на Редклиф Скуеър.

Дани добре помнеше думите му при последната им среща: „Домът ми ли? Никога. И дума да не става, не си го помисляйте дори“.

— Твърдите, че ще върнете сумата до месец, и като гаранция предлагате жилището си?

— Да, само за месец.

— А ако не успеете да изплатите този милион в определения срок?

— И жилището ми, и картините остават ваши.

— Прието — рече Дани. — И тъй като имате само няколко дни, най-добре веднага да се обадя на адвокатите си, за да изготвят договора.

Напуснаха дневната и се насочиха към преддверието, където Моли вече чакаше с връхната дреха на госта.

— Благодаря ви — усмихна се Девънпорт и отвори вратата.

— Ще поддържаме връзка — обеща Дани, без да подава ръка, но пък Моли направи почти реверанс. Той тръгна към кабинета си и подхвърли през рамо на своята икономка: — Трябва да проведа няколко телефонни разговора, затова ще закъснея малко за обяд. — Не получи отговор и се обърна да види какво става. Тя стоеше на прага и разговаряше с някаква жена.

— Той очаква ли ви?

— Не — отвърна госпожица Бенет. — Случайно минавам оттук.

63.

Будилникът иззвъня в два след полунощ, но Дани не спеше. Скочи от леглото и бързо нахлузи панталоните, фланелката, чорапите и маратонките, които бе приготвил на стола до прозореца. Не запали осветлението.

Погледна часовника — два и шест минути. Затвори вратата на спалнята си и слезе предпазливо по стълбите. Отвори входната врата и видя, че колата чака отпред. От мястото си не виждаше, но бе сигурен, че Големия Ал е зад волана. Огледа се. Уличните лампи светеха, но нямаше жива душа. Отвори задната врата на колата и безмълвно се настани вътре. Без да пророни и дума, Големия Ал запали и потегли. Включи светлините едва след стотина метра.

Без да чака указания, Ал зави надясно и се насочи към „Ембанкмент“. Предната седмица няколко пъти бе изминал разстоянието: два пъти през деня и три пъти — нощем. Бяха приключили със сухите тренировки и тази вечер щяха да пристъпят към действие. За него задачата бе нещо като военно учение и деветте години в армията се оказаха много полезни. През деня пътуването отнемаше около четирийсет и три минути, но през нощта той взимаше същото разстояние за двайсет и три минути, като нито за миг не превишаваше разрешената скорост.

Отминаха сградата на Камарата на общините и поеха по северния бряг на Темза. Прекосиха Сити и навлязоха в Ийст Енд. Дани отклони вниманието си от предстоящата задача само за миг — докато минаваха покрай голяма строителна площадка с табела, на която бе показано какво ще представлява „Уилсън Хаус“: шейсет луксозни апартамента и трийсет на ниски цени. На табелата бе указано, че девет вече са продадени, включително и луксозният мезонет на последния етаж. Дани се усмихна.