Затворник по рождение

— Идеята е добра, но няма голям смисъл да го правя, докато не разберем дали двата терена наистина могат да бъдат купени. И тук идвате вие. Ще откриете всички необходими подробности в тази папка, липсва единствено името на собственика. Но пък и вие трябва да се потрудите за парите си.

— Веднага се заемам с това, Ник — засмя се Пейн. — Разберем ли кой е новият собственик, ще се свържа с теб.

— Не губете време — изправи се Дани. — Можем да разчитаме на сериозна печалба само ако се действа бързо.

Пейн пусна дежурната си усмивка, докато се изправяше и се ръкуваше с новия си клиент. Когато се насочи към вратата, Дани забеляза позната покана на полицата над камината.

— Ще бъдеш ли на партито на Чарли Дънкан тази вечер? — направи се на изненадан той.

— С положителност. От време на време инвестирам в негови постановки.

— Тогава може да се видим довечера. И ако има някакво развитие, ще ми съобщиш.

— Непременно — обеща Пейн. — Може ли да уточня още нещо, преди да се заема с проекта?

— Да, разбира се. — Дани се опита да придаде загрижен израз на лицето си.

— Когато се стигне до инвестиране, сам ли осигуряваш цялата сума?

— До последното пени — отговори Дани.

— И не допускаш други лица да вземат участие?

— Не.

— Отче, прости ми, защото съгреших — започна Бет. — От две седмици не съм идвала на изповед.

Отец Майкъл се усмихна, познал нежния глас на Бет. Нейните изповеди винаги го трогваха, защото много от нещата, които за нея бяха грях, според повечето му енориаши дори не си заслужаваше да бъдат споменавани.

— Готов съм да те изслушам, дете мое — рече той, все едно нямаше представа кой е от другата страна на решетъчното прозорче.

— Помислих злонамерено за друг човек.

— Можеш ли да ми кажеш какво те накара да стигнеш до тези грешни помисли? — попита той и се размърда неспокойно на столчето си.

— Исках дъщеря ми да има по-добър старт в живота от мен и смятам, че директорката на училището, което бяха избрала за нея, не ме изслуша безпристрастно.

— Възможно е да не си видяла нещата от нейна гледна точка — рече отец Майкъл. — Може да не си преценила правилно мотивите й. — Когато Бет обясни за какво става дума, той додаде: — Не бива да забравяш, че не сме ние тези, които ще съдим Божията воля. Може Той да има други планове за малкото ти момиченце.

— Тогава моля за прошка и ще чакам да разбера каква е волята Му.

— Това е мъдро решение, дете мое. Моли се и очаквай Бог да ти покаже пътя.

— Как да изкупя греха си, отче?

— Научи се да се разкайваш и да прощаваш на онези, които не са способни да разберат твоите проблеми — посъветва я отец Майкъл. — Кажи веднъж „Отче наш“ и два пъти „Възпявам Твоята милост, владичице“.

— Благодаря, отче.

Отец Майкъл изчака да чуе хлопването на малката врата на изповедалнята и Бет да се отдалечи. Седя така известно време, размишляваше за проблема й, благодарен, че няма други посетители. Най-сетне напусна изповедалнята, тръгна към вестиарията и мина с бързи стъпки покрай коленичилата за молитва Бет.

Щом стигна в служебната стая, заключи вратата и отиде до бюрото си, където беше телефонът. Вдигна слушалката и набра номер. Това бе един от случаите, в които според него Всевишният има нужда от малко помощ.

Няколко минути след осем Големия Ал остави шефа си пред вратата. Дани нямаше нужда от указания къде е партито на Чарли Дънкан. Весел смях и глъчка се чуваха от първия етаж, а няколко от гостите бяха излезли на площадката.

Дани изкачи овехтялото, лошо осветено стълбище. По стените имаше плакати на минали представления, продуцирани от Дънкан. Май нито едно от тях не беше станало хит. Мина покрай прегърнати мъж и жена, които не го удостоиха с поглед. Влезе в офиса и бързо разбра защо имаше хора и на площадката. Вътре беше претъпкано. Младо момиче стоеше на входа и му предложи питие, но той поиска само чаша вода — трябваше да е с бистра глава, ако искаше инвестицията му да донесе дивиденти.

Огледа се, за да потърси познато лице, и забеляза Кати. Но щом погледите им се срещнаха, тя извърна глава. Това само го развесели и му напомни за Бет. Тя винаги го закачаше за неговата срамежливост, особено когато влиза в помещение, пълно с непознати. Ако тя беше тук сега, вече щеше да бъбри оживено в някоя от групите, все едно дали познаваше хората, или не. Много му липсваше. Някой докосна ръкава му и прекъсна мислите му. Извърна се и видя до себе си Джералд Пейн.

— Ник — обърна се той към него като към стар приятел, — има добри новини. Открих банката, която представлява собственика на един от терените.

— Успя ли да говориш с тях?

— Не, за съжаление — отвърна Пейн. — Но тъй като базата им е в Женева, предполагам, че собственикът е чужденец и няма представа за потенциалната цена на терена.

— Нищо чудно и да е англичанин, който познава нещата прекалено добре.

Дани бе доловил, че Пейн е по-скоро оптимист, за когото чашата е наполовина пълна.

— Все едно. Ще разберем повече утре, защото банкерът, някой си мосю Сегат, обеща да се обади сутринта и да ми каже дали клиентът е готов да продава.

— А другият терен? — напомни Дани.

— Ще бъде без значение, в случай че първият няма желание да продава.

— Може и да си прав.

— Джералд. — Лорънс Девънпорт се появи отнякъде и се наведе да целуне приятеля си.

Дани с изненада забеляза, че актьорът е небръснат и ризата му явно бе обличана няколко пъти тази седмица. Докато наблюдаваше двамата мъже, изпита толкова силна неприязън, че нямаше сили дори да се включи в разговора.

— Познаваш ли Ник Монкрийф? — попита Пейн.

Девънпорт не прояви никакъв интерес. Очевидно не го позна.

— Запознахме се на заключителното парти на предишната постановка — обясни Дани.

— Да, вярно.

— Гледах пиесата два пъти.

— Звучи ласкателно. — Лари нахлузи усмивката, приготвена за феновете.

— Ще участвате ли в следващия проект на Чарли?

— Не — отговори Девънпорт. — Беше приятно да участвам в „Колко е важно да бъдеш сериозен“, но не мога да си позволя да отдавам таланта си единствено на театъра.

— Защо? — невинно попита Дани.

— Започнат ли репетициите и представленията се налага да отказваш други участия, а никога не знаеш кога ще се появи предложение за филм или за главна роля в минисериал.

— Жалко. Бих инвестирал значително по-голяма сума, ако и вие бяхте в състава.

— Много мило от ваша страна. Може би ще имате възможност някой друг път.

— Надявам се, защото според мен сте истинска звезда. — Бе започнал да разбира, че при Девънпорт няма такова нещо като прекалено ласкателство.

— Ако наистина искате да направите добра инвестиция, бих могъл да ви предложа…

— Лари! — възторжен глас прекъсна разговора.

Девънпорт се извърна и се разцелува с мъж, далеч по-млад от него. Моментът бе отминал, но Девънпорт бе отворил врата, през която Дани възнамеряваше да нахлуе без предупреждение близките дни.

— Жалко — въздъхна Пейн, когато Девънпорт се отдалечи.

— Защо?

— Беше звездата на своето поколение в Кеймбридж — отбеляза Пейн. — Всички му предричахме блестяща кариера, но за съжаление, не се оказа така.

— Забелязах, че му викате Лари, както се обръщаха навремето към Лорънс Оливие.

— И това е единствената прилика между тях.

Припомнил си думите на Дюма „С приятели като тези…“, Дани за малко да изпита съчувствие към Девънпорт.

— Времето все още работи за него — подхвърли той.

— Не и с проблемите, в които е затънал — отбеляза Пейн.

— Проблеми ли има?

— Здрасти, Ник — някой го тупна по гърба.

Оказа се Чарли Дънкан — друг скорошен приятел, привлечен от парите.

— Здравей, Чарли.

— Надявам се, че партито ти харесва. — Дънкан доля чашата му с шампанско.