Затворник по рождение

— „Таймс“ и чаша горещ шоколад.

— Разбира се, сър Никълъс.

— А вашето име е?

— Марио, сър.

И така, без да подозират, срещу общо трийсет паунда, Джордж, Уолтър и Марио станаха членове на неговия екип. Докато чакаше нищо неподозиращия господин Хол, Дани разгърна вестника на бизнес страниците, за да види какво е състоянието на инвестициите му. Две минути преди дванайсет Марио дойде при него и съобщи:

— Сър Никълъс, вашият гост е тук.

— Благодаря, Марио — небрежно рече Дани, все едно беше редовен клиент.

— Много ми е приятно да се запознаем, сър Никълъс — поздрави Хол, докато сядаше срещу Дани.

— Какво ще пиете, господин Хол? — попита Дани.

— Само едно кафе, благодаря.

— Едно кафе, Марио, а за мен както обикновено.

— Разбира се, сър.

Младият мъж, който се настани на масата на Дани, бе облечен с бежов костюм, зелена риза и жълта вратовръзка. Гари Хол никога нямаше да бъде допуснат в банката на Дьо Кубертен. Той извади от куфарчето си папка и започна съвсем делово:

— Мисля, че разполагам с цялата информация, която искахте, сър Никълъс. Майл Енд Роуд 143, доскоро автосервиз, притежание на Джордж Уилсън, починал неотдавна.

Дани внезапно пребледня. Смъртта на Бърни се бе отразила тежко на съдбата на толкова много хора.

— Добре ли сте, сър Никълъс? — с искрена загриженост попита Хол.

— Да, да, добре съм — бързо отвърна Дани. В този момент сервитьорът донесе поръчката, а Дани се обърна към Хол: — Та какво казвахте?

— След оттеглянето на господин Уилсън бизнесът е поддържан известно време от човек на име… — Хол погледна отново в папката си, за да намери името, която Дани сам можеше да му каже. — Тревър Сътън. В този период фирмата започва да трупа сериозни дългове и собственичката решава да продаде имота.

— Значи собственикът е жена?

— Да. — Хол отново хвърли поглед към листовете пред него. — Казва се Елизабет Уилсън, дъщеря на предишния собственик.

— Каква е исканата цена? — попита Дани.

— Парцелът е с площ от хиляда и шестстотин квадратни метра, но ако решите да започнем преговори, мога да попитам за точните размери на мястото. — Точно 1580 квадратни метра, помисли си Дани. — От едната страна имотът граничи със заложна къща, а от другата — със склад за килими.

— Каква е исканата цена? — пак попита Дани.

— А, да, извинявайте. Двеста хиляди паунда, включително движимото и недвижимо имущество, но съм сигурен, че ще можем да свалим до сто и петдесет. За сега няма голям интерес към имота, а и на отсрещната страна на улицата има процъфтяващ автосервиз.

— Не ми се занимава с преговори — рече Дани, — така че моля да ме слушате внимателно. Готов съм да платя исканата цена, но държа да говорите със собствениците на заложната къща, както и на склада за килими, тъй като възнамерявам да направя оферти за имотите им.

— Да, разбира се, сър Никълъс. — Хол с готовност записваше всяка дума. След миг колебание обаче додаде: — Необходимо е да внесете депозит от двайсет хиляди, за да продължим.

— Докато се приберете в офиса си, господин Хол, двеста хиляди паунда ще бъдат преведени по сметката ви за клиенти. — Хол никак не изглеждаше убеден, но все пак изкриви лице в нещо подобно на усмивка. — А когато разберете подробности за другите два имота, обадете ми се.

— Разбира се, сър Никълъс.

— И още нещо — продължаваше Дани. — Собственичката не трябва да знае кой купува имота й.

— Можете да разчитате на дискретността ми, сър Никълъс.

— Много се надявам да е така — отговори Дани, — защото точно това липсваше в работата ми с предишната брокерска фирма и в резултат ме загубиха като клиент.

— Разбирам — въздъхна Хол. — Как да се свържа с вас?

Дани отвори портфейла си и извади наскоро отпечатана визитна картичка.

— Един последен въпрос: кой адвокат ще ви представлява при сключването на тази сделка?

Това беше първият въпрос, който Дани не беше предвидил.

— „Мънро, Мънро и Кармайкъл“ — усмихна се той. — По-скоро господин Фрейзър Мънро, старши съдружник във фирмата. Той движи всичките ми дела.

— Ясно, сър Никълъс. — Хол старателно записа името и се надигна да си върви. — Най-добре да тръгвам, за да говоря с агента на продавача.

Дани проследи с поглед брокера, който тръгна, без дори да е докоснал кафето си. Беше сигурен, че само след час целият офис ще знае за ексцентричния сър Никълъс Монкрийф, който очевидно има повече пари, отколкото здрав разум. Със сигурност ще се подиграват на младия Хол за загубената сутрин, докато не установят, че в сметката за клиенти на фирмата са постъпили 200 000 паунда.

Дани извади мобилния си телефон и набра номер.

— Да — отговориха отсреща.

— Искам двеста хиляди паунда да бъдат преведени на сметката за клиенти на „Бейкър, Тремлет и Смайт“ в Лондон.

— Разбрано.

Дани прекъсна разговора и се замисли за Гари Хол. Много скоро щеше да научи, че госпожа Айзъкс от години настоява мъжът й да продаде магазина, а складът за килими е почти фалирал. Господин и госпожа Камал отдавна искаха да прекарват повече време с дъщеря си и внуците си в Анара.

Марио остави дискретно сметката в другия край на масата. Дани плати, като, естествено, не забрави сериозния бакшиш. Трябваше да го запомнят. Дори спря на рецепцията, за да благодари на Уолтър.

— Удоволствието беше мое, сър Никълъс. Винаги съм на ваше разположение.

— Благодаря, Уолтър. Може да се наложи да се възползвам.

Дани бутна крилото на въртящата се врата и излезе на площадката. Джордж се спусна пред него по стълбите и отвори вратата на колата. Дани извади още една банкнота от десет паунда и рече:

— Благодаря, Джордж.

Макар да бе минало само първото действие, Джордж, Уолтър и Марио вече бяха добре платени членове на актьорския състав.

54.

Дани взе от рафтовете папката с надпис „Девънпорт“ и я сложи на бюрото. На първата страница бе написано само:

Отвори на седемнайсета страница. Бе дошло време да бъде въведен нов второстепенен герой в предстоящата продукция на Лорънс Девънпорт. Дани набра телефона му.

— Продуцентска къща „Чарлз Дънкан“.

— Моля ви, господин Дънкан.

— За кого да предам?

— Ник Монкрийф.

— Свързвам ви, господин Монкрийф.

— Опитвам се да си спомня къде сме се срещали — без предисловия рече Чарли.

— В „Дорчестър“. По време на партито след заключителното представление на „Колко е важно да бъдеш сериозен“.

— О, да, сега си спомних. С какво мога да ви бъда полезен? — с известно подозрение попита продуцентът.

— Имам намерение да инвестирам в следващата ви продукция — рече Дани. — Мой познат вложил няколко хиляди в предишната пиеса и сподели, че е доволен от печалбата. Та си помислих дали не е лошо и аз да опитам…

— Обаждате се в най-подходящия момент. Имам нещо много подходящо. Защо не обядваш с мен в „Айви“, старче, тъкмо ще го обсъдим?

„Възможно ли е да се хване толкова лесно, помисли си Дани. Ако така върви, страховете ми са били напразни.“

— В такъв случай, позволи ми аз да те поканя, старче — отговори в неговия тон Дани. — Вероятно си претрупан с ангажименти, така че, щом ти се отвори пролука, ми звънни.

— Колкото и странно да звучи, преди малко се обадиха да отменят една среща утре по обяд и ако си свободен, можем да се видим тогава.

— Свободен съм — отговори Дани. — Но защо не отидем в кръчмата близо до нас?

— Кварталната кръчма? — с поспаднал ентусиазъм попита Дънкан.

— Именно. „Палм Корт Рум“ в хотел „Дорчестър“. Да речем в един.

— А, да, разбира се. Ще се видим там в един — обеща продуцентът. — Сър Никълъс, нали?

— Просто Ник. — Дани затвори телефона и записа нещо в дневника си.