Затворник по рождение

Професор Амиркан Мори се усмихна добронамерено към претъпканата със студенти зала. Не можеше да се оплаче от липса на интерес към лекциите му. И не само защото беше много умен и образован, а и защото чувството му за хумор беше живо и заразително. Мина известно време, преди Дани да разбере, че професорът нарочно ги предизвиква да започнат да спорят, или правеше скандални изявления, за да види реакцията на студентите си.

— Щеше да е далеч по-добре за икономическата стабилност на нашата страна, ако Джон Мейнард Кейнс изобщо не се беше раждал. Не мога да се сетя и за един смислен негов принос в този живот.

Двайсетина ръце мигом щръкнаха във въздуха.

— Монкрийф, с какво от наследството на Кейнс според вас имаме право да се гордеем?

— Основател е на „Кеймбридж Артс Тиътър“ — отговори Дани.

— Играл е също така Орсино в „Дванайсета нощ“ като студент в „Кингс Колидж“ — допълни Мори. — Но това е било, преди да се залови да доказва на света, че има смисъл богатите държави да инвестират в развиващите се и да ги окуражават да следват техния път. — Часовникът зад гърба му удари един. — Стигате ми за днес — въздъхна професорът, слезе от подиума и изчезна в коридора, а зад гърба му се разнесоха смях и аплодисменти.

Дани нямаше време и за сандвич от бистрото на университета, ако искаше да отиде навреме на редовната среща с пробационната инспекторка. Но когато изтича от залата, завари професор Мори да чака в коридора.

— Може ли да поговорим, Монкрийф? — спря го професорът и без да дочака отговор, закрачи бързо към кабинета си.

Дани го последва, готов да защити възгледите си за Милтън Фрийдман, тъй като последното му есе не беше в съгласие с мнението на професора и очакваше, че той ще поиска от него да се аргументира по-подробно.

— Седнете, момчето ми — покани го Мори. — Бих ви предложил питие, ако имах нещо прилично за пиене. Но нека поговорим за важните неща. Исках да ви попитам дали сте мислили да предложите свое есе за наградата „Джени Лий Мемориал“?

— Не съм — призна Дани.

— А би трябвало — рече професорът. — Очертавате се като един от най-умните студенти във вашия курс, което само по себе си не е кой знае какво, но все пак си мисля, че бихте могли да спечелите тази награда. Помислете по въпроса.

— Какви са изискванията, които трябва да покрия? — попита Дани. Все пак следването бе втората по важност задача в живота му.

Професорът взе малка брошура от бюрото си, отвори на първата страница и зачете на глас:

— Есето трябва да се състои от не по-малко от десет хиляди думи и не повече от двайсет хиляди. Темата е по избор на кандидата и трябва да бъде предадено до края на есенния семестър.

— Искрено съм поласкан, че според вас имам шансове да кандидатствам — каза Дани.

— Изненадан съм, че учителите ви в „Лорето“ са ви насочили към военната академия, а не към Единбург или Оксфорд.

Дани нямаше как да обясни на професора, че никой от учителите му в „Клемент Атлий“ не беше завършил Оксфорд, дори директорът.

— Вероятно ще искате да го обмислите, но ми съобщете какво сте решили.

— Със сигурност ще го направя — обеща Дани и стана да си върви. — Благодаря ви, професоре.

Щом излезе в коридора, Дани хукна с всички сили към изхода. Навън с облекчение забеляза, че Големия Ал го чака до колата.

Когато потеглиха, по „Странд“, през „Мол“ по посока Нотинг Хил Гейт, Дани мислеше за предложението на Мори. При тази скорост преданият му шофьор бе в непрестанно нарушение на правилника, но не искаше шефът да закъснее за срещата. Дани бе дал ясно да се разбере, че е готов да плати всяка глоба за превишена скорост, но не и да прекара още четири години в „Белмарш“. Извади обаче лош късмет. Ал заби спирачки пред пробационната служба в момента, в който госпожица Бенет слизаше от автобуса. Тя зяпна, когато видя колата и Дани, който правеше неуспешни опити да се скрие зад мощната фигура на Големия Ал.

— Сигурно ще си помисли, че си обрал банка — отбеляза Ал. — А аз осигурявам транспорта.

— Не е далеч от истината — отвърна Дани.

Накараха го да чака в приемната не повече от обикновено. По едно време госпожица Бенет се появи на вратата и му кимна да влиза. Той се настани на пластмасовия стол срещу нея.

— Преди да започнем, Никълъс, може би ще ми обясниш чия беше колата, с която те видях да пристигаш?

— Моя е — отвърна Дани.

— А човекът зад волана?

— Моят шофьор.

— Как е възможно да имаш беемве и шофьор, след като студентската стипендия е единственият доход, който си декларирал? — взе да губи търпение госпожица Бенет.

— Дядо ми е основал попечителски фонд от сто хиляди паунда на мое име и с част от него плащам месечните си разходи, ето защо…

— Никълъс — повиши глас Бенет, — тези срещи са възможност да поставиш открито проблемите си, а аз да ти дам съвет или да ти помогна, доколкото мога. Ще ти дам още една възможност да отговориш на въпросите ми честно. Ако продължаваш да се държиш несериозно, ще се наложи да спомена това твое отношение в следващия си доклад до Вътрешно министерство, а и двамата добре знаем какви ще са последствията. Разбра ли ме?

— Да, госпожице Бенет. — Спомни си думите на големия Ал, който се бе сблъскал с подобен проблем с неговия пробационен инспектор: „Кажи им каквото искат да чуят, шефе. Това само ще ти улесни живота“.

— Нека те попитам отново: кой е собственикът на колата, с която пристигна?

— Човекът, който седеше зад волана — отвърна Дани.

— Твой приятел ли е, или работиш за него?

— Познаваме се от армията, видя ме да тичам насам и ми предложи да ме докара.

— Имаш ли някакви други източници на доходи, освен стипендията?

— Не, госпожице Бенет.

— Е, така вече всичко изглежда по-нормално. Виждаш ли колко по-лесно става, когато проявиш готовност за сътрудничество? Има ли още нещо, което би искал да споделиш с мен?

Дани се изкуши да й разкаже за срещата с тримата швейцарски банкери, за сделката с имота и че възнамерява да се види с Чарли Дънкан. Но каза само:

— Професорът ми предлага да кандидатствам с есе за наградата в памет на Джени Лий. Бихте ли ме посъветвали какво да отговоря?

Широка усмивка огря лицето на госпожица Бенет.

— Това ще увеличи ли шансовете ти да си намериш след това работа като учител?

— Предполагам, че да — отвърна Дани.

— В такъв случай моят съвет е да участваш.

— Много съм ви благодарен, госпожице Бенет.

— Няма защо — отвърна тя. — Нали затова съм тук.

Среднощното посещение на Майл Енд Роуд разпали в душата на Дани онези въглени, които доживотните наричат „демони“. Но завръщането в „Олд Бейли“ дори посред бял ден, бе още по-тежко изпитание.

Когато Големия Ал приближи колата до тротоара, Дани вдигна очи към скулптурата, кацнала на сградата на Централния наказателен съд — женска фигура с везни в едната ръка. Докато прелистваше празните страници на бележника си, за да запише срещата с Чарли, Дани си спомни какво беше планирал за този ден. Големия Ал мина с колата покрай централния вход, сви надясно и се насочи към задната част на сградата, където имаше специален вход, означен с табелата „Вход за посетители“.

Дани мина през охраната и пое нагоре по широките каменни стъпала, които водеха към галериите за посетители в различните зали. Стигна до най-горния етаж, където служител на съда с дълга черна тога като на преподавател в университет, го попита кое заседание иска да гледа.

— Зала номер четири — отвърна Дани и, получил указания, слезе на втория етаж и там сви вдясно. Отвори съответната врата и влезе в галерията. Вътре имаше няколко души — приятели и роднини на обвиняемия, както и просто любопитни зрители. Всички бяха насядали на една обща пейка и гледаха към залата долу. Той не се нареди до тях.

Не го интересуваше обвиняемия. Беше дошъл да наблюдава как неговият враг се държи в свои води. Седна в края на един от задните редове. Като опитен убиец, бе заел място, откъдето жертвата му се виждаше най-добре. За да го забележи, Спенсър Крейг трябваше да се обърне специално към галерията и да се взира известно време. Дори тогава щеше да го види само като неясен силует.