Сестра

— По дяволите, тя просто е излъгала с кого е правила секс.

Без слоя гипсов прах лицето му беше хубаво, но контрастът между изваяните му черти и мускулестото татуирано тяло беше странно заплашителен.

— Тя не се притесняваше от правенето на секс — отвърнах. — Ако беше спала и с някой друг, щеше да ми каже. Нямаше причина да ме лъже. Наистина мисля, че трябва да се изследваш, Мич.

Беше грешка, че използвах малкото му име. Вместо приятелски, гласът ми прозвуча като на някоя начална учителка. Кася продължаваше да е объркана.

— Аз има ген на кистозна фиброза. Аз тествам плюс за това.

— Да. Но може резултатът на Мич да е негативен, може той да не е носител и…

— Да, бе — прекъсна ме той с хапещ сарказъм. — Лекарите грешат, а ти знаеш най-добре? — Изгледа ме така, сякаш ме мразеше, а може би наистина ме мразеше. — Сестра ти те е излъгала за бащата на бебето й — каза той. — И кой би я обвинил? Като се има предвид, че си я гледала отвисоко. Надменна кучка!

Надявах се, че вербалната му агресия е заради Кася; че се опитва да докаже, че бебето ти е имало кистозна фиброза като тяхното; че лечението не е фалшиво. И единственият начин да се поддържа тази версия е ти да бъдеш изкарана лъжкиня, а аз — нервна деспотична кучка. Но той изпитваше прекалено голямо удоволствие от атаката си, така че едва ли беше воден от благородни мотиви.

— Истината сигурно е, че се е чукала с прекалено много мъже и е нямала представа кой от всичките е бил бащата.

Гласът на Кася беше тих, но ясен:

— Не. Тес не такава.

Спомних си как беше заявила, че си й приятелка, простотата на лоялността й. Погледът, който Мич й хвърли, искреше от гняв, но тя продължи:

— Биатрис права.

Докато говореше, тя се изправи и щом долових това движение, разбрах, че Мич я беше удрял в миналото и сега тя инстинктивно беше станала, за да избегне една вероятна подобна реакция.

Тишината в стаята се сблъска с влажния студ на стените и докато тя продължаваше, ме завладя желанието за разгорещена караница, за словесна битка. Но се страхувах, че кавгата ще се разрази по-късно и в нея ще се намеси физическа бруталност. Кася ми направи знак да изляза и аз я последвах.

Спускахме се надолу по мръсните циментови стъпала с остри ръбове. Никоя от нас не каза каквото и да било. Когато тя се обърна да си върви, аз я хванах за ръката:

— Ела да живееш при мен.

Ръката й докосна издутината на корема й, очите й избегнаха моите:

— Не мога.

— Моля те, Кася.

Удивих се от себе си. Най-многото, което бях давала от себе си до този момент, бе подписът ми върху някой чек в името на някоя благотворителна кауза, а сега молех тази жена да се пренесе при мен и даже искрено се надявах да го направи. Надеждата бе това, което ме удиви. Кася се извърна, тръгна обратно по мръсните циментови стъпала към студения влажен апартамент и онова, което я очакваше там.

Докато вървях към къщи, се чудех дали ти е казала защо някога е обичала Мич. Сигурна бях, че трябва да е изпитвала чувства към него, че не е от онези хора, които биха правили секс без любов. Сетих се, че венчалната халка на Уилям беше знак, че е зает, но малкото златно кръстче, което Кася носеше на шията си, не беше знак за притежание или обещания; означаваше „забранена територия“, освен ако не изпитваш обич и доброта към притежателката му. И аз бях бясна, че Мич игнорираше този знак. Напълно.

Малко след полунощ на вратата се позвъни и аз се втурнах да отворя, надявайки се, че може да е Кася. Когато я видях на прага, не обърнах внимание на провокативните й дрехи, нито на евтиния цвят на косата й, забелязах единствено синините по лицето й и охлузванията по ръцете й.

Тази първа нощ си поделихме леглото ти. Тя хъркаше като парен локомотив и аз си спомних, че ти ми беше казала, че си започнала да хъркаш заради бременността. Този звук ми харесваше. Бях прекарала безброй будни нощи, заслушана в собствената си скръб; риданията ми бяха единственият звук в стаята, сърцето ми крещеше, докато ритмично удряше по матрака, а нейното хъркане беше звук от ежедневието, невинен и дразнещо успокоителен. Тази нощ спах дълбоко за пръв път, откакто ти беше умряла.

Господин Райт трябваше да отиде на среща, затова днес се прибирам по-рано. Когато излизам от станцията на метрото, навън вали като из ведро и аз прогизвам до кости. Виждам Кася на прозореца, гледа дали не се задавам. Секунди по-късно ме поздравява усмихната на входната врата:

— Беата! — (Това е полският вариант на името Биатрис.)

Както, мисля, ти казах, сега тя спи на леглото, а аз опъвам матрак в дневната и стаята изглежда абсурдно малка; краката ми опират в гардероба, а главата ми във вратата.

Докато се преобличам в сухи дрехи, си мисля, че днешният ден беше добър. Бях успяла да спазя сутрешните си добри намерения да не се страхувам или притеснявам. А когато бях усещала, че ще ми прилошее, ще се разтреперя или ще повърна, се бях опитвала да не обръщам внимание на слабостите на тялото си и да не му позволявам да доминира над съзнанието ми. Смятам, че бях успяла да се справя доста добре. Още не бях стигнала дотам, че да намирам по нещо красиво във всеки ден, но може би исках прекалено много.

Вече преоблечена, провеждам поредния урок по английски с Кася. Правя го всеки ден. Имам учебник по английски за поляци. В него думите са дадени на групи и преди всеки урок тя научава по една такава група.

— Piekn — казвам, следвайки инструкциите за произношение.

— Красив, прелестен, прекрасен — отвръща тя.

— Чудесно.

— Благодаря, Беата — отвръща тя с престорена скромност. Опитвам се да скривам колко много ми харесва, когато използва полския вариант на името ми.

— Ukochanie? — продължавам.

— Обичам, обожавам, привързан съм към.

— Много добре. Nienawisc?

Тя мълчи. Вече съм на другата страница, където са антонимите. Бях й дала полската дума за омраза. Тя свива рамене. Опитвам с друга, полската дума за нещастен, но тя отново ме гледа с празен поглед.

В началото се ядосвах на празнотите в речника й, мислех, че е детинско да отказва да учи негативните думи, изглеждаше ми като лингвистична политика на заравяне на главата в пясъка. Но при позитивните тя буквално препуска напред, дори заучава разговорните изрази.

— Как си, Кася?

— Тип-топ, Беата — (Кася обича мюзикълите от петдесетте.)

Помолила съм я да остане при мен и след раждането на бебето. И Кася, и Еймиъс са доволни от предложението ми. Той ни предложи да живеем безплатно в апартамента, докато „отново стъпим на краката си“, и по някакъв начин аз ще трябва да се грижа за нея и за бебето. Защото ще се справя с това. Всичко ще е наред.

След урока поглеждам през прозореца и едва сега забелязвам саксиите по стъпалата към апартамента ти. Всичките са в цвят, приютили златни нарциси.

Звъня на вратата на Еймиъс. Той изглежда искрено зарадван да ме види. Целувам го по бузата.

— Нарцисите, които посади, цъфтят.

Преди осем седмици го бях гледала как сади луковиците в покритата със сняг пръст и дори с моята пълна липса на знания в областта на градинарството знаех, че няма как да оцелеят.

Еймиъс ми се усмихва, объркването ми го забавлява:

— Не е нужно да звучиш толкова изненадано.

Подобно на теб, и аз виждам редовно Еймиъс — понякога за ранна вечеря, понякога само за чаша уиски. Навремето си мислех, че ходиш при него от съжаление.

— Да не би да си ги сменил с такива от магазина, докато не съм гледала? — питам.

Той избухва в смях; смехът му е много висок за стар човек. Здрав и силен.

— Първо сипах гореща вода, смесих я с пръстта и чак тогава посадих луковиците. Нещата винаги растат по-добре, ако им стоплиш почвата.

Намирам тази картина за успокояваща.

19

Сряда

Когато тази сутрин пристигам в следствената служба, откривам, че и други хора отглеждат нарциси, защото секретарката на господин Райт тъкмо изважда един букет от парче влажна хартия. Подобно на напоените с чай бисквити — орехчета на Пруст, мократа домакинска хартия около стъблата им ме връща обратно към слънчевата класна стая и букета нарциси върху бюрото, набран от мен за госпожа Потър. За момент задържам нишката на времето в момент, в който Лео беше жив, татко беше с нас, а пансионът не беше хвърлил сянката си върху мамината целувка за лека нощ. Но докато я държа, нишката изтънява, превръща се в нищо и накрая е сменена с по-твърд, по-остър спомен, пет години по-късно — когато ти занесе букет нарциси на госпожа Потър, а аз бях разстроена, защото вече нямах учителка, на която да искам да нося цветя, и защото отивах в пансион, където подозирах, че дори и да имаха цветя, нямаше да ми позволяват да ги късам. И защото всичко се беше променило.