Сестра

— Ще изнесете ли реч по време на службата? — попита ме той.

— Не. Ще оставя това на мама. Тя каза, че иска.

Така ли? Или на мен ми се щеше да го чуя, когато беше заявила, че ще го направи?

— Нещо да добавите? — попита свещеникът.

— Истината е, че всъщност изобщо не бих искала да я погребваме. Тес беше свободен дух. Зная, че е клише, но не мога да се сетя по какъв друг начин да ви я опиша. Нямам предвид, че не е спазвала общите ограничения, макар да е вярно, но когато мисля за нея, я виждам да се носи горе, в небето. Нейният елемент е въздухът, не земята. А и не мога да понеса мисълта, че ще я заровим в земята.

За първи път говорех така за теб пред друг човек. Думите идваха някъде дълбоко от мен. Предполагам, че свещениците стават свидетели на това през цялото време, докосват се до интимните мисли, където може да се намери вярата, ако тя изобщо съществува. Отец Питър мълчеше, но аз знаех, че ме слуша, и докато подминавах местния супермаркет, продължих нашия неравностоен разговор:

— Преди не разбирах погребалните клади, но сега вече не е така. Гадно е да изгориш някого, когото обичаш, но сега смятам, че издигането на пушека нагоре към небето е доста красива гледка. Иска ми се Тес да можеше да се издигне нагоре в небето. Някъде, където има цвят, светлина и въздух.

— Разбирам. Страхувам се, че не можем да ви предложим погребална клада. Но може би вие и майка ви трябва да помислите за кремация? — В тона му имаше някаква лекота, която ми харесваше. Предполагах, че смъртта и погребенията бяха ежедневна част от работата му и въпреки че не беше непочтителен, той нямаше да ги остави да определят разговора му.

— Мислех, че католиците не приемат кремацията? Мама каза, че църквата смята този акт за варварски.

— Така беше. Едно време. Но вече не. Стига все така да мярвате във възкресението на тялото.

— Ще ми се — отвърнах, надявайки се също да звуча леко, но вместо това тонът ми бе отчаян.

— Защо не помислите още малко по въпроса? Обадете ми се, щом решите или пък дори и да не сте решили, ако имате нужда да си поговорите с някого по въпроса.

— Да. Благодаря ви.

Докато паркирах взетата под наем кола в подземния гараж на болницата, си представих как отнасям праха ти в Шотландия, на върха на някоя планина, покрита с пурпурен пирен и жълт прещип, как се изкатервам до сивото небе над първия пласт облаци и те разпръсвам на вятъра, в студения свеж въздух. Но знаех, че мама никога няма да се съгласи на кремация.

И преди бях влизала в „Света Анна“, но сега я виждах преобразена до неузнаваемост с лъскаво ново фоайе, художествени експозиции и кафе-бар. За разлика от всички болници, в които съм била, тази изглеждаше като част от външния свят. През големите стъклени врати се виждаха тръгналите на пазар купувачи, а фоайето беше обляно от естествена светлина. Вътре миришеше на печено кафе и на чисто нови кукли, току-що извадени от техните кутии в коледния ден (може би новите лъскави столове на кафенето бяха направени от същата пластмаса).

Взех асансьора до четвъртия етаж, както ме бяха инструктирали, и тръгнах към родилното отделение. Блясъкът не се беше прострял чак толкова надалеч и мирисът на кафе, примесен с този на чисто нови кукли, бе притъпен от обичайната болнична миризма на антисептици и страх. (Или може би само ние усещахме тези миризми заради Лео?) Нямаше прозорци, само неонови лампи, оглеждащи се в линолеума отдолу; никакви часовници; и аз се озовах отново в болничния свят с неговата липса на време и сезони, в който аномалиите като кризи на болка, болест и смърт бяха като роман на Кафка, превърнал се в нещо съвсем нормално. Отгоре имаше надпис, който настояваше да си измия ръцете с оставения за целта тел, и сега миризмата на болница беше по кожата ми, замъгляваше диаманта на годежния ми пръстен. На жуженето на заключената врата на родилното отделение отговори жена към четиридесетте. Къдравата в червена коса беше защипана отзад с шнола; изглеждаше компетентна и изтощена.

— Обадих се по-рано. Биатрис Хеминг?

— Разбира се. Аз съм Кресида, главната акушерка. Доктор Сондърс, един от нашите специалисти, ви очаква.

Придружи ме до следродилното отделение. От двете ми страни долиташе плач на бебета. Никога преди не бях чувала бебета само на няколко часа да плачат и едно от тях звучеше отчаяно, все едно го бяха изоставили. Главната акушерка ме въведе в стаята за роднини, гласът й беше професионално загрижен:

— Много съжалявам за племенника ви.

За момент не разбрах за кого ми говори. Никога не бях се замисляла за връзката ми с него:

— Винаги говоря за него като за бебето на Тес, не като за племенника ми.

— Кога е погребението му?

— Идният четвъртък. Както и това на сестра ми.

Гласът на Кресида вече не беше професионално загрижен, а шокиран:

— Много съжалявам. Току-що ми казаха, че бебето е умряло.

Бях благодарна на добрата лекарка, с която бях говорила по-рано същата тази сутрин, задето не беше превърнала твоята смърт в поредната клюка за деня. Макар да предполагам, че темата за смъртта в една болница е по-скоро професионална, отколкото клюка.

— Искам бебето й да е с нея.

— Да, разбира се.

— Също така искам да разговарям с някого, който е бил до Тес, когато е раждала. Нали разбирате, аз трябваше да съм с нея, но не бях. Дори не отговорих на обаждането й. — Заплаках, но тук сълзите ми бяха нещо напълно нормално, дори може би стаята с нейните покрити с изкуствена тапицерия дивани беше обзаведена специално за плачещи роднини. Главната акушерка сложи ръка на рамото ми.

— Ще разбера кой е бил при нея и ще го помоля да дойде и да говори с вас. Извинете ме за момент.

Тя излезе в коридора. През отворената врата видях една жена на количка с новородено в ръцете си. Стоящият до тях лекар преметна ръка през раменете на един мъж.

— Обичайното е да плаче бебето, не бащата — мъжът се засмя и докторът му се усмихна. — Когато пристигнахте тази сутрин, бяхте двойка, а сега сте семейство. Невероятно, нали?

Главната акушерка поклати глава:

— След толкова практика, доктор Сондърс, това не би трябвало вече да ви изненадва.

Доктор Сондърс откара майката и бебето в едно странично отделение и аз го изпратих с поглед. Дори от разстояние се виждаше, че лицето му е с красиви черти, а очите му бяха сякаш осветени отвътре — това го правеше красив, вместо просто хубав.

Той дойде с главната акушерка.

— Доктор Сондърс, това е Биатрис Хеминг.

Доктор Сондърс ми се усмихна напълно естествено и ми напомни за теб по начина, по който носеше красотата си — сякаш не я осъзнаваше.

— Разбира се, колежката ми, която е разговаряла с вас тази сутрин, ми каза, че ще дойдете. Болничният свещеник е уредил всичко с погребалната агенция и този следобед ще дойдат да вземат бебето.

Гласът му беше забележимо бавен и спокоен на фона на оживеното бръмчене в отделението; тон на човек, който вярваше, че хората го слушат.

— Болничният свещеник уреди тялото му да бъде пренесено в залата за последна почивка — продължи той. — Решихме, че моргата не е подходящо място за него. Само съжалявам, че трябваше да остане там толкова дълго.

Трябваше сама да се сетя за това. За него. Не трябваше да го оставям в моргата. Бихте ли искали да ви заведа там? — попита ме той.

— Сигурен ли сте, че разполагате с време?

— Разбира се.

Доктор Сондърс ме придружи по коридора към асансьорите. Чух една жена да пищи. Звукът идваше отгоре, където предположих, че е родилното отделение. Нейните викове също не приличаха на нищо, което бях чувала преди, бяха пропити с болка. В асансьора имаше сестри и още един лекар, но те сякаш не забелязваха виковете. Реших, че са свикнали с това в този болничен свят, излязъл от роман на Кафка.

Вратите на асансьора се затвориха. Доктор Сондърс и аз леко се притиснахме един в друг. Забелязах тънка златна халка, закачена на верижка под деколтето на престилката му. На втория етаж всички слязоха и двамата останахме сами. Той ме погледна право в очите, имах цялото му внимание.