Затворник по рождение

— Очертава ли се някаква друга роля за Лари?

— Засега не — призна Гибсън. — Убеден съм обаче, че след тази вечер ще завалят предложения.

— Добре се справи, Лари — обърна се тя към брат си, който се беше приближил към тях.

— Истински триумф — вдигна чаша Гибсън.

— Мислиш ли? — попита Девънпорт.

— Разбира се — отговори Сара, която разбираше неувереността на брат си повече от всички останали. — Гибсън току-що ми каза, че си ангажиран за почти целия сезон на пиесата.

— Така е, но продължавам да се тревожа от реакцията на критиците. Никога не са били особено благосклонни в миналото.

— Не им обръщай толкова голямо внимание — посъветва го Гибсън. — Не е толкова важно какво казват. Продажбите са важни.

Девънпорт огледа множеството, за да избере следващия, при когото да се спре. В дъното видя Спенсър Крейг, разговаряше оживено с Джералд Пейн.

— По всичко личи, че малката ни инвестиция ще даде резултат — отбеляза Крейг. — И то двоен.

— Двоен ли?

— Не само Лари се успокои, че му е предоставен шанс да излезе на сцената в Уест Енд, но с инвестицията от триста хиляди паунда в представлението ще сме сигурни, че парите ни ще се върнат при това с някаква, макар и малка печалба. Сега, когато Картрайт загуби делото в Апелативния съд, ще можем да сме спокойни за следващите двайсет години.

— Мисълта за записа обаче не ми дава мира — отбеляза Пейн. — Щях да съм далеч по-спокоен, ако знаех, че е унищожен.

— Вече е без значение — отбеляза Крейг.

— Ами ако стигне до пресата?

— Никой вестник няма да го публикува.

— Какво ще ги спре да го пуснат в интернет?

— Излишно се тревожиш — увери го Крейг.

— Не минава нощ, без да мисля за това — въздъхна Пейн. — Всяка сутрин се събуждам с мисълта дали няма да видя лицето си на първа страница.

— Не мисля, че точно твоето лице ще изтъпанят на първа страница. — В този момент Девънпорт се приближи. — Поздравления Лари, наистина беше блестящ.

— Агентът ми каза, че вие двамата сте инвестирали в представлението.

— Така е — потвърди Крейг. — Познаваме победителите от пръв поглед. Възнамеряваме да изхарчим печалбата за годишния купон на Мускетарите.

Двама младежи се приближиха, за да изразят възхищението си от актьора, а Крейг се възползва от случая и се отдалечи.

Обиколи залата и забеляза Сара да разговаря с нисък оплешивяващ дебеланко с пура в ръка. Стори му се по-красива от преди. Дали този с пурата бе нейният партньор? Погледите им се срещнаха и той й се усмихна, но тя не показа, че го е забелязала. Крейг смяташе, че тя изглежда много по-добре от брат си. Пък и след нощта заедно… Реши да я заговори. Бързо щеше да разбере дали Лари е споделил нещо с нея.

— Здравей, Спенсър — поздрави го тя. Крейг се наведе и я целуна по бузите. — Гибсън, запознай се със Спенсър Крейг, приятел на Лари от университета. Спенсър, това е Гибсън Греъм, агентът на Лари.

— Вие инвестирахте в представлението, нали? — рече Гибсън.

— Скромна сума — призна адвокатът.

— Никога не съм те възприемала като меценат — вметна Сара.

— Открай време се старая да подкрепям Лари и никога не съм се съмнявал, че ще стане звезда.

— Ти самият се превърна в нещо като звезда — усмихна се Сара.

— Така ли, а защо никога не взе интервю от мен? — попита Спенсър.

— Не работя в криминалния отдел.

— Надявам се това да не ти попречи да вечеряш някоя вечер с мен, защото ми се иска…

— Първото издание на вестника пристигна — прекъсна ги Гибсън. — Извинете ме, но искам да видя дали можем да се похвалим с хит, или ще имаме само победител.

Гибсън Греъм си запробива път към изхода, смъмряйки всеки, който бе достатъчно неразумен да застане на пътя му. Грабна един брой на „Дейли Телеграф“ и бързо намери раздела с отзиви. „Оскар Уайлд е още у дома си в Уест Енд“. Ала усмивката му бързо угасна, когато прочете първите редове на втория параграф:

Гибсън потърси с поглед Девънпорт и с облекчение установи, че е потънал в разговор с някакъв млад актьор.

31.

Докато стигнат до килията му, той вече бе съсипал каквото можеше. Масата бе разбита на парчета, дюшекът бе разкъсан, чаршафите — надрани, а малкото стоманено огледало бе изтръгнато от стената. Когато господин Хаген отвори вратата, завари Дани да се опитва да измъкне умивалника от болтовете. Трима надзиратели се спуснаха върху него, но той се насочи единствено към Хаген. Ударът му можеше да повали шампион по бокс средна категория, но Хаген се изви навреме и избегна юмрука му. Един от надзирателите успя да стисне ръката на Дани, а другият го ритна силно по сгъвката на коляното. Това позволи на Хаген да се окопити и той щракна белезници около китките и глезените на затворника, когато колегите му го притиснаха към пода.

Извлякоха го в коридора, после надолу по стълбите, докато стигнаха червения коридор, който водеше към карцера. Накрая спряха пред врата без номер, Хаген отключи и другите двама хвърлиха Дани в мрака.

Той дълго лежа неподвижен на студения каменен под. Ако тук имаше огледало, щеше да се наслади на насиненото си око и на разнообразната мозайка от натъртвания и удари по тялото, които приличаха на цигански юрган. Беше му все едно. Винаги е така, когато загубиш надежда и те чакат двайсет години, в които да мислиш.

— Казвам се Малкълм Хърст — представи се служителят от Съвета за условно предсрочно освобождаване. — Моля, седнете, господин Монкрийф.

Хърст доста време се беше чудил как да се обърне към този затворник.

— Подали сте молба за условно освобождаване и моята задача е да изготвя доклада, който ще бъде разгледан от съвета. Естествено, запознат съм с делото ви и поведението ви през годините, прекарани в затвора. Надзирателят, който отговаря за вашето крило, господин Паско, описва поведението ви като образцово.

Ник мълчеше.

— Направи ми впечатление, че сте работили в библиотеката, помагали сте в образователната програма на „Белмарш“ като преподавател по английски език и история. Очевидно сте имали и забележителен успех с някои от вашите колеги затворници, преминали успешно изпитите за завършване на средното образование. Особено с един от тях, който се подготвя за кандидатски изпити.

Ник кимна тъжно. Паско му беше казал, че Дани е загубил обжалването и се връща при тях. Много му се искаше да е в килията, когато пристигне, но за съжаление точно този ден беше назначена и срещата му с представителя на Съвета по условно освобождаване. Беше решил да се свърже с Алекс Редмейн веднага след като го пуснат и да предложи помощта си. Не можеше да разбере защо съдията е отказал да изслушат записа. Сигурно щеше да разбере от Дани, щом се прибере. Опита се да се съсредоточи върху въпросите на мъжа пред него.

— Виждам, че докато сте излежавали присъдата си, сте защитили степен в Свободния университет, господин Монкрийф. — Ник кимна отново. — Съдейки по всичко това съм убеден, че ще разберете, че се налага да ви задам още няколко въпроса, преди да завърша доклада си.

Паско вече му бе казал накратко в какво се състоят тези въпроси.

— Разбира се.

— Осъден сте от военен съд за проявена небрежност при изпълнение на служебните задължения. Признали сте вината си. Разжалван сте и сте осъден на осем години затвор. Справедлива ли е според нас тази преценка?

— Да, господин Хърст.

Хърст сложи отметка в първата кутийка на формуляра пред него.

— Вашият взвод е охранявал сръбски затворници, когато албански отряд е връхлетял върху транспорта ви, стреляйки с автомати във въздуха.