Тайната на Торинската плащаница

– Качваме ви записите на дивиди – казва Сара, сякаш се опитва да умилостиви полицайката. Бръква в голямата си чанта „Гучи“. – Подготвила съм също декларация за поверителност. Ще трябва да я подпишете. – Изважда два екземпляра от документа. – Тъй като филмът все още не е пуснат официално, трябва да гарантирате, че материалите няма да бъдат копирани, разпространявани или изгубени.

Мици взема листата и ги преглежда. Пълни са с официални клишета, вменяващи на нея и на лосанджелиската полиция отговорност за десетки възможни нарушения.

– Ще подпиша, когато копията са готови. – Поглежда мониторите на бюрото. – Това филмът ли е?

Кей кимва:

– Всички заснети сцени. Досега сме монтирали само трийсет минути – около една четвърт от целия филм. Другото са груби монтажи, събрани от монтажистите. Ще сглобят окончателната версия едва след като заснемат целия филм и режисьорът реши дали не трябва да се направят някакви промени.

На екрана се виждат кадри от съвременна Италия. Голяма улица, пълна с коли и мотопеди, надписи на италиански, магазини, елегантно облечени хора.

– Какво е това? Къде отидоха къщата на Пилат Понтийски и останалите древни неща?

Асистентката не отговаря.

– Това е Торино – обяснява Кей. – Тук се появява един от съвременните герои във филма.

Поглежда Сара, сякаш очаква разрешение да продължи. Тя неуспешно се опитва да поклати глава, без да си проличи.

– Хайде стига – сопва се Мици. – Каква е тая тайнственост?

Сара се изчервява.

– Всички сме подписали декларации за поверителност. Забранено е да разгласяваме каквото и да било свързано с филма, съдържанието му или с хората, които участват в създаването му.

– Аз съм полицай, по дяволите – вбесява се Мици. – Поверителността не се отнася за мен, особено когато разследвам смъртта на жената, която е написала проклетия ви филм!

– Моля да ни влезете в положението – намесва се архивистът. – Могат да ни уволнят.

– А пък аз мога да ви арестувам много преди да бъдете уволнени!

Изпод бюрото се чува изщракване и пиукане.

– Готово – обявява Кей, очевидно облекчен от прекъсването. – Сега ще ви дам диска.

– Декларацията, детектив Фалън – напомня Сара, като подава на Мици листовете и химикалка. – Бихте ли подписали сега?

Мици задрасква с огромен кръст юридическите глупости на всяка от страниците. На последната написва: Получих запис на някакъв филм. Ще се постарая да не го губя и няма да го показвам на лоши хора. Честно. Гневно добавя името си отдолу и бутва листовете в ръцете на Сара:

– Хайде сега да престанем да се баламосваме и да ми разкажете какво точно става тук?

24

ПОЛИЦЕЙСКИЯТ УЧАСТЪК НА 77-А УЛИЦА, ЛОС АНДЖЕЛИС

Говорителят на полицията Адам Жажа чака облегнат на бюрото на Ник, докато детективът приключи телефонния разговор, който води в момента. Съзнава, че не е желан. Полицаите обичат да водят разследванията си тайно, а неговата работа е да огласява пред обществото какво става. Разлика от небето до земята.

Жажа е около петдесетте и винаги е искал да бъде полицай. Единственото, което му попречи, бяха ниският ръст и съмнителното чуждестранно име. Ако получаваше по един долар за всеки път, когато се налагаше да обяснява как точно се произнася, щеше да бъде милиардер. Само на добре образованите им прави впечатление, че фамилното му име съвпада с това на прочутия безмилостен лидер на християнската милиция в Ливан. Опитва се да не привлича вниманието върху този факт.

Ник затваря телефона и поглежда укорително седналия срещу него посетител. Жажа си играе с настолен календар с ребуси.

– Какво е това, детективе? Някакво средство за развиване на мисленето?

Ник не е в настроение за празни приказки, но се опитва да се държи любезно:

– По един ребус на ден е като доза витамини за мозъка.

Говорителят прочита един от въпросите:

– Какво е общото между следните думите: грандоман, перушина, аномалия, аспирант? – Зазяпва се към другия край на залата, докато мисли. – Предавам се. Какъв е отговорът?

– Това е за интелигентни хора, Адам. Откажи се. Какво искаш от мен?

– Обадиха ми се от „Варайъти“ и „Холивуд рипортър“. Искат информация за смъртта на Тамара Джейкъбс.

– Откъде знаят, че е мъртва?

– Това са журналисти. Работата им е да знаят подобни неща.

– Ясно ми е, но как са научили? Някой им е съобщил информацията. Въпросът е кой?

– Не съм аз.

Ник се усмихва:

– Не съм казал такова нещо. Кой все пак?

– Някой от моргата, патолозите. Хората от плажа, които са видели изваждането на тялото. Нейни колеги в студиото. Да продължавам ли списъка?

Ник отмества очи от компютъра и решава да не увърта.

– Нямаме подготвено изявление. Мици е в студиото в момента. Кажи на медиите обичайното: чакаме доклада на патолога. Дотогава не можем да коментираме.

– Тези мухи не можеш да ги изпъдиш толкова лесно, детективе. В Ел Ей мъртвите филмови сценаристи се превръщат в знаменитости. – Жажа свива рамене. – Приживе холивудската преса не дава пукната пара за тях, но умрат ли, тогава вече е друго. Стават... светци. – Изрича последната дума с явна ирония. – Акулите ще ни обсадят утре.

Телефонът на Ник иззвънява.

– Тогава ще му мислим утре. Свършихме ли засега?

Жажа се изправя, канейки се да си тръгне. Ник вдига телефона.

– Каракандес.

– Ник, Тони Пийч се обажда. Имам нещо ново за гумите на колата.

Ник взема бележника си, като поглежда Жажа, който още виси пред бюрото му.

– Казвай, Тони.

– Гумите са „Максис МА-S2 Мародер“. Специализирани за труден терен и са скъпички – около сто и петдесет долара едната.

– Стават ли за лексус хибрид?

– Да. Стават за стандартните осемнайсетцолови джанти. Ако съдим по ширината и дълбочината на грайфера, изглежда, че са чисто нови. Тия бебчета не са минали повече от четири-пет хиляди километра.

– На какъв времеви период би отговаряло това обикновено?

– Средностатистическият шофьор минава двайсетина хиляди километра годишно, напоследък по-малко заради скъпия бензин. Значи тези са сложени към септември или средата на август. Може да са фабричните на автомобила или да са сменяни наскоро. Ако е кола под наем, работата е друга. Автомобилите от фирмите минават и по две хиляди километра седмично. Още нещо – пътуващите търговци рядко си слагат такива гуми, затова можеш да ги пратиш в края на списъка.

– Гений си, човече. Извиках няколко колеги от „Грабежи“ да ми помогнат за телефоните. Ще им кажа да проверят първо фирмите за коли под наем, да питат за нови хибридни лексуси или такива, които са сменяли гуми през последния месец. Длъжник съм ти.

– Няма да забравя. Купи ли вече пиенето за прощалното парти?

Ник дори не е мислил за това.

– Скоро. Чакай включване.

Пийч се засмива:

– Май за по-сигурно ще се обадя на Мици. Успех, човече.

– На теб също.

Ник поглежда Жажа, който още не си е тръгнал.

– Извинявай, детективе. – Говорителят посочва календара с ребусите. – Ще ми кажеш ли отговора? Иначе цял ден няма да имам спокойствие.

– Добре. Във всички тези думи е скрито име на някоя държава. „Грандоман“ съдържа „Оман“, „перушина“ – „Перу“, „аномалия“ – „Мали“ а „аспирант“...?

Ник поглежда другия мъж, давайки му шанс да запази поне малко достойнство.

Жажа го гледа тъпо.

Ник поклаща глава:

– Това е от твоя край, приятел. Иран. Асп-иран-т. Хайде сега, чупката.

25

„АНТЕРОНЪС ФИЛМС”, КЪЛВЪР СИТИ

Сара Кени взема най-разумното си решение за този ден. Завежда Мици в едно тихо кътче на „Плъндж“, кафене на територията на студиото, и започва да разкрива мистерията около „Плащаницата“.

– Тамара държеше всичко около сценария в тайна. Дори господин Свенсон не знаеше какъв ще бъде краят.

– Как е възможно? – недоумява Мици. – Актьорите поне не трябва ли да знаят? Как ще играят, ако не си знаят ролята?